И сякаш майка й я чу, лек бриз раздвижи въздуха и разлюля листата на магнолията в знак на мълчаливо одобрение.



Лекси остана цял час на гробището. Питаше се какво ли прави сега Джеръми. Представяше си го седнал във фотьойла с протъркана дамаска в дневната на родителите му. Представяше си как говори с баща си и й се струваше, че е в съседната стая и ги чува. Спомни си как се почувства, когато за пръв път влезе в дома, където е отраснал, заобиколена от хората, които са го познавали далеч по-дълго от нея. Спомни си колко влюбено я гледаше Джеръми онази вечер и колко нежно прокарваше длан по корема й през нощта в „Плаза“.

Тя погледна с въздишка часовника си; чакаха я много задачи — пазаруване, канцеларска работа в библиотеката, избиране на подаръци за предстоящите рождени дни на колегите… Ала подрънквайки с ключовете, ненадейно усети непреодолимо желание да се прибере у дома; толкова властен беше поривът, че нямаше сили да му се противопостави. Загърби надгробните плочи на родителите си и се върна в колата.

Движеше се бавно, за да не смаже някой заек или миеща мечка, които често прекосяваха тази част на шосето, но когато наближи до дома, необяснимото предчувствие я застави да натисне по-силно газта. Свърна по улицата, отвеждаща към къщата й, и примигна изненадано — колата на Дорис беше паркирана до бордюра. После зърна мъжа, който седеше на стъпалата пред верандата й — приведен, подпрял лакти върху коленете си.

Устоявайки на импулса да скочи от колата, тя слезе бавно и тръгна по алеята, сякаш не виждаше нищо необичайно.

Джеръми веднага стана на крака.

— Привет — каза.

Тя се насили да му отговори спокойно.

— Тук хората казват „здрасти“, а не „привет“ — усмихна се.

Той заби очи в стъпалата си, очевидно не доловил шеговития й тон.

— Радвам се да те видя, пътешественико — добави тя с нежен глас. — Рядко се случва да се върна у дома и да сваря на верандата красив мъж.

Джеръми вдигна лице и тя забеляза изтощението, изписано по него.

— Тъкмо започвах да се питам къде си.

Тя застана срещу него, спомнила си отново как докосва кожата й. За миг й се прииска да се хвърли в обятията му, но се поколеба, защото в позата му имаше нещо неописуемо крехко и ранимо.

— Радвам се да те видя — повтори.

Джеръми отговори с бегла усмивка, но не продума.

— Още ли ми се сърдиш? — попита тя.

Вместо да отговори, той продължаваше да се взира в нея. Лекси осъзна, че Джеръми се колебае какво да каже и претегля какво иска да каже срещу това, което тя иска да чуе. Докосна го по ръката.

— Имаш право да ми се сърдиш — заговори бързо, на един дъх. — Беше прав. Трябваше да ти разкажа всичко. Повече няма да пазя тайни от теб. Съжалявам.

— Просто така! — учуди се той.

— Имах време да размисля.

— И аз съжалявам. Не биваше да се ядосвам толкова.

Лекси попиваше мълчаливо с очи изтощението и тъгата, които струяха от него. Той се поколеба за миг и разтвори ръце. Тя го прегърна и го целуна нежно по устните. Склони глава върху гърдите му. Прегръщаха се дълго, но Лекси усети липсата на страст в прегръдката.

— Добре ли си? — прошепна.

— Не много — призна той.

Тя го улови за ръката и го поведе в къщата. Спря в дневната, несигурна дали да седне на канапето или на стола до него. Джеръми се строполи върху канапето. Приведе се напред и прокара пръсти през косата си.

— Седни до мен — помоли. — Искам да ти кажа нещо.

Сърцето й се сви. Седна до него и усети топлината на крака му до нейния. Той въздъхна дълбоко и тя застина.

— За нас ли е? — попита го.

Джеръми се втренчи към кухнята с невиждащи очи.

— Може да се каже.

— За сватбата?

Той кимна и Лекси се подготви за най-лошото.

— В Ню Йорк ли ще се върнеш? — прошепна.

Той сякаш не разбра веднага какво го пита, но след миг се обърна към нея с объркано изражение.

— Защо? Искаш ли да се върна в Ню Йорк?

— Не, разбира се. Но както се държиш, не знам какво да мисля…

Джеръми поклати глава.

— Съжалявам. Не е нарочно. Просто все още не съм успял да проумея всичко. Не съм ти ядосан обаче и не мисля да отлагам сватбата. Трябваше да ти го обясня веднага.

Тя си пое облекчено дъх.

— Какво става? На ергенското ти парти ли се случи нещо?

— Да — отвърна Джеръми. — Но не е само това.

Той започна отначало. Разказа й всичко за битката, която води с писането, за тревогите си колко скъпо ще им излезе къщата и как се задушава понякога в примката на Бун Крийк. Тя беше чувала и преди част от тези откровения, но си призна, че не е предполагала колко му е трудно. Той говореше, без да вини никого, сякаш не само на нея, но и на себе си.

Лекси се питаше какво цели, но не го прекъсваше. Накрая той изопна рамене и заключи:

— После те видях да държиш ръката на Родни. Знаех, че не бива да го вземам на сериозно. Повтарях си го отново и отново, но сигурно другите притеснения задълбочиха проблема. Усещах, че е абсурдно да се съмнявам, но явно съм търсил причина да си излея гнева върху теб. — Усмихна се тъжно. — Както ти самата отбеляза онзи ден. После отиде при Родни и аз се сринах. Но има още нещо, което не съм ти казвал.

Тя протегна ръка към него и въздъхна облекчено, когато той я пое.

Разказа й за имейлите. Описа как са го разгневили и смутили. Изумена, Лекси се опита да запази самообладание.

— Така ли разбра какво пише в дневника? — попита, стараейки се гласът й да прозвучи спокойно.

— Да — отвърна Джеръми. — Не знам дали иначе щях да забележа.

— Но… кой би направил такова нещо?

Джеръми отговори с въздишка:

— Алвин.

— Алвин? Алвин е изпратил имейлите? Но… как така! Няма начин да е знаел.

— Рейчъл му е казала. Била е в Ню Йорк при него.

Лекси поклати глава.

— Невъзможно! Познавам я от години. Не би постъпила така.

Той й доразказа историята и как е сглобил парченцата от мозайката.

— Излязох от бара. Не знаех къде да отида. Тръгнах напосоки, но чух, че някой тича след мен. Братята ми… — Сви рамене. — Видяха колко съм ядосан и се разгорещиха. Подпийнат ли, юмруците ги засърбяват. Разпитваха ме какво е направил Алвин и дали „да си поговорят“ с него. Казах им да го оставят на мира.

Думите вече се лееха с лекота от устата на Джеръми; Лекси го гледаше безмълвно, мъчейки се да проумее чутото.

— Заведоха ме в къщата на родителите ни, но не успях да мигна. Не исках да обсъждам с никого какво се е случило и затова се качих на първия самолет тази сутрин.

— Мислех, че ти е приятел — отрони задавено Лекси.

— И аз мислех, че ми е приятел.

— Защо го е направил?

— Не знам — призна Джеръми.

— Заради мен? Какво съм му сторила? Та той дори не ме познава! Постъпил е…

— Лошо — довърши Джеръми. — Знам.

— Но… — Тя попи неочаквана сълза. — Той…

— И аз не знам какво да кажа. Стигнах единствено до извода, че по някакъв свой извратен начин се е опитвал да ме предпази от възможен провал. Разбирам, че звучи налудничаво. Във всеки случай отношенията ни приключиха.

Тя впи очи в неговите.

— Защо не ми каза по-рано за имейлите? — попита го остро.

— Не знаех какво да ти кажа. Не знаех кой ги изпраща. Прибави всичко останало и…

— Знаят ли родителите ти?

— За имейлите? Не.

— Не за имейлите — уточни разтреперана Лекси. — Че се притесняваш дали бебето е от теб.

— Знам, че бебето е мое.

— Твое е — каза тя. — Не съм спала с Родни. От години не съм спала с друг мъж.

— Знам…

— Но искам да ти го кажа отново. Бебето е наше, мое и твое. Кълна се.

— Знам.

— Но се съмняваше, нали? — Гласът й пресекна. — Усъмнил си се, дори да е било само за миг. Разбираш, че съм при Родни, после научаваш, че не съм ти казала как съм забременяла преди, и като добавим всички други тревоги…

— Вече всичко е наред.

— Не е. Трябваше да ми кажеш. Ако знаех… щях да ти помогна.

Тя полагаше неимоверно усилие на волята да не изгуби самообладание.

— Всичко свърши. Нищо не можем да направим. Продължаваме напред.

— Сигурно си ме ненавиждал.

— Никога не съм те мразил — прегърна я той. — Обичам те. Сватбата е следващата седмица, забрави ли?

Тя зарови лице в гърдите му и потърси утеха в прегръдката му.

— Не искам Алвин да идва на сватбата — въздъхна.

— И аз. Но има и още нещо.

— Не искам да го чувам. Не сега. Лошите новини ми стигат за днес.

— Тази не е лоша — обеща Джеръми. — Няма да ти е неприятно да я чуеш.