Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

— Не съм го чувала — призна Лекси следващия следобед на Дорис, седнала срещу нея на масата в „Хърбс“.

— Сигурна съм, че всичко е наред — успокои я Дорис.

Лекси се поколеба, несигурна дали баба й е искрена, или просто й казва каквото иска да чуе.

— Да беше видяла изражението му вчера, когато бяхме в къщата! Гледаше ме… сякаш ме мрази.

— А няма ли право?

Лекси впи очи в нея.

— Това пък какво значи?

— Каквото казах — отвърна Дорис. — Как ще се почувстваш, ако откриеш нещо за Джеръми, което уронва доверието ти в него?

Лекси вирна възмутено брадичка.

— Няма да слушам такива неща!

— Напротив, ще слушаш. Дойде да потърсиш съчувствие, но докато ми разказваше какво се е случило, се опитвах да се поставя на неговото място. Вижда те да държиш ръката на Родни, отменяш вечерята с него, за да отидеш при Родни, а после разбира, че си била бременна и преди. Нищо чудно, че се е ядосал.

Лекси отвори уста да възрази, но Дорис вдигна ръка да я прекъсне.

— Знам, че не ти е приятно да го чуеш, но той не е единственият виновен.

— Извиних се. Обясних му всичко.

— Знам, но понякога това не е достатъчно. Скрила си истината от него — неведнъж, а три пъти. Как очакваш да ти вярва? Трябваше да му разкажеш какво се е случило с Тревър. Смятах, че си му казала, иначе нямаше да му дам дневника.

— Защо трябва да му казвам? Не съм мислила за това от години. Случило се е отдавна.

— Не и за Джеръми. За него се е случило в петък. На негово място и аз щях да се ядосам.

— На негова страна ли си?

— Този път да.

— Дорис!

— Сгодена си, Лекси. Знам, че Родни ти е приятел от години, но си сгодена за Джеръми и правилата се променят. Всичко щеше да е наред, ако му беше казала какво смяташ да направиш, вместо да се срещаш тайно с Родни.

— Не му казах, защото знаех, че ще се ядоса!

— Нима? Откъде знаеш? — Дорис прикова поглед в нея. — Трябваше да му се обадиш и да му кажеш, че искаш да поговориш с Родни, за да разбереш нещо за Рейчъл, да се увериш, че изчезването й не е свързано с теб. Сигурна съм, че Джеръми щеше да те разбере. Но ти не си му казала цялата истина, при това не за пръв път. А после той е открил, че си била бременна и преди.

— Значи съм длъжна да му обяснявам всичко?

— Не казвам това. Но в този случай трябваше да му кажеш. Не е кой знае каква тайна и дори да си искала да я забравиш, би следвало да се досетиш, че той рано или късно ще разбере. По-добре да беше научил от теб, а не от дневника ми. Или от някого другиго.

Лекси се обърна към прозореца, свила упорито устни, и баба й си помисли, че ще стане и ще си тръгне. Тя обаче не помръдна и Дорис се пресегна и я улови за ръката.

— Познавам те, Лекси. Вироглава си понякога, но не си жертва. Джеръми също не е. Трудностите, които преживявате, се наричат… живот. А животът има навик да те замеря с камъни, когато най-малко очакваш. Всяка двойка има добри и лоши моменти, всички влюбени се карат, но важното е, че сте заедно, а щом сте заедно, трябва да си вярвате. Ти трябва да му се доверяваш и той трябва да ти се доверява.

В настъпилата тишина Лекси обмисли думите й, взирайки се през прозореца. Една чинка кацна на перваза и заподскача, сякаш под краката й гори огън. После отлетя. Беше виждала птицата стотици пъти, но сега я осени абсурдното убеждение, че се опитва да й каже нещо. Зачака чинката да се появи отново. Надяваше се да се върне. Тя обаче не се върна и Лекси осъзна колко наивно разсъждава. Над нея вентилаторите на тавана жужаха, движейки въздуха в безсмислени кръгове.

— Дали ще се върне? — попита Лекси с глас, издаващ страха й.

— Ще се върне — стисна ръката й Дорис.

На Лекси й се прииска да й повярва, макар да не споделяше увереността й.

— Не съм го чувала, откакто замина — прошепна. — Не се обади нито веднъж.

— Ще се обади — успокои я Дорис. — Дай му време. Опитва се да премисли всичко, а и този уикенд е с приятелите си. Не забравяй, че е на ергенско парти.

— Знам…

— Не преувеличавай случилото се. Кога се връща?

— В неделя вечерта. Но…

— Значи в неделя ще го видиш — прекъсна я Дорис. — И когато дойде, посрещни го радостно. Попитай го как е прекарал и го изслушай внимателно. После се погрижи да му покажеш колко държиш на него. Довери ми се. Бях омъжена дълго.

Въпреки безпокойството, което я измъчваше, Лекси се усмихна.

— Звучиш като брачен консултант.

Дорис сви рамене.

— Повярвай ми, познавам мъжете. Понякога се гневят, безпокоят се за работата си, за житейските несгоди, но всъщност не са сложно устроени. Изпитват нужда да ги ценят и да им се възхищават. Накараш ли ги да се почувстват така, ще влязат и в огъня заради теб.

Лекси гледаше изумено баба си. Дорис продължи със закачлива усмивка:

— Искат, разбира се, и секс. Искат да поддържаш къщата спретната и чиста, да изглеждаш красива и на всичкото отгоре да ти остават сили за забавления, но одобрението и възхищението са жизненонеобходими.

Лекси зяпна.

— Сериозно? Може би трябва да танцувам боса и да нося дантелено бельо, въпреки че съм бременна?

— Не ставай язвителна — скастри я строго Дорис. — Не си единствената, която трябва да прави жертви в името на семейството. Мислиш, че си онеправдана? Мъжете също се жертват. Поправи ме, ако греша, но нали искаш Джеръми да те държи за ръката и да те гушка, когато гледате филми? Искаш да споделя чувствата си и да те изслушва, да отделя време на дъщеря ви и да печели достатъчно не само за да купите къщата, но и да я ремонтирате. Е, веднага ще ти кажа, че докато крачи към олтара, никой мъж не си мисли: „Ще работя като вол, за да живее добре семейството ми, ще отделям по цели часове на децата, въпреки че съм изморен, ще прегръщам, ще целувам и ще изслушвам съпругата си и ще споделям с нея всичките си тревоги, но няма да очаквам нищо в замяна“. Мъжете обещават щастие на съпругите си, но се надяват и те да ги дарят с щастие.

Тя улови отново ръката на Лекси.

— Както казах, заедно сте във всичко. Мъжете се нуждаят от едно, жените — от друго; така е било и така ще бъде. Ако и двамата го осъзнаете, ако и двамата се грижите един за друг, бракът ви ще бъде добър. И част от тази загриженост е доверието. В крайна сметка няма нищо сложно.

— Не разбирам защо ми казваш всичко това.

Дорис се усмихна многозначително.

— Напротив, разбираш. Надявам се да го запомниш и да не го забравяш, когато се ожените. Ако си мислиш, че ти е трудно сега, почакай дотогава. Точно когато смяташ, че не може да стане по-зле, става по-зле. И когато мислиш, че не може да е по-добре, става още по-добре. Стига да помниш, че той те обича и ти го обичаш, и двамата да не забравяте да го показвате, всичко ще бъде наред.

Лекси се замисли.

— Това е предбрачната ти заръка, а? Която пазеше специално за случая?

Дорис пусна ръката на Лекси.

— Не знам. Възможно е да си права, но не съм го планирала предварително. Просто се получи така.

Лекси замълча, потънала в размисъл.

— Сигурна ли си, че ще се върне? — попита след малко.

— Сигурна съм. Виждам как те гледа и знам какво значи това. Колкото и да не ти се вярва, и аз съм била на твоето място.

— Ами ако грешиш?

— Не греша. Забрави ли? Ясновидка съм.

— Гадателка си, не си ясновидка.

Дорис сви рамене.

— Понякога е едно и също.

Лекси застана пред „Хърбс“, присвила очи под яркото следобедно слънце. Докато си търсеше ключовете, думите на Дорис отново изплуваха в ума й. Не й беше лесно да изслуша мнението й, но кога е лесно да чуеш, че грешиш? Откакто Джеръми я остави на верандата, тя кипеше от гняв, че я обвиняват несправедливо. До този момент гневът сякаш бе потушавал тревогите й, но сега си даде сметка колко дребнаво постъпва. Не искаше да се кара с Джеръми; беше й додеяло от спорове. Не биваше да започват така съвместния си живот. Реши, че тук и сега слага точка на дрязгите. Отключи колата, седна зад волана и кимна решително. Щеше да се промени, щом трябва — а и защото така беше правилно.

Излезе от паркинга и се поколеба накъде да тръгне. Водена от инстинкта, пое към гробището. Застана пред надгробните плочи на родителите си и се взря в имената им, изписани в гранита. Опита се да си представи какво семейство са били. Смеела ли се е много майка й, или е била мълчалива? Баскетболен запалянко ли е бил баща й, или футболен? Несвързани мисли, но не я оставяха на мира. Дали майка й е приличала на Дорис, същите съвети ли щеше да й даде? Най-вероятно. Те бяха майка и дъщеря все пак. Необяснимо защо, тази мисъл я накара да се усмихне. Реши да се обади на Джеръми още щом се прибере вкъщи. Да му каже, че съжалява и че й липсва.