Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

— Успокой се… — прошепна й той.

— Не мога… — простена тя, заровила лицето си в дланите.

— Прощавам ти. Всичко е наред.

— Не, не е… Видях… как… как ме гледаш… когато се прибрах…

— Тогава бях ядосан. Сега не съм.

Тя потрепери, скрила лице.

— Напротив… Мразиш ме… Чакаме бебе… а се караме… през цялото време.

Нещата не се развиваха добре. Джеръми си напомни за вихрушката от хормони в тялото й. Като повечето мъже, и той беше склонен да вини хормоните за всеки емоционален изблик, но в този случай вероятно беше прав.

— Не те мразя. Сърдех ти се, но вече ми мина.

— Не… не обичам Родни… Обичам теб.

— Знам.

— Никога вече няма да проговоря на Родни.

— Говори с него. Но не в къщата му. И не го дръж за ръката.

Думите му предизвикаха още по-неудържим плач.

— Знаех си… че още си ми ядосан!

Едва след половин час Лекси спря да плаче. В крайна сметка Джеръми реши, че е най-добре да продължава да повтаря, че не е ядосан, и да не казва нищо друго. Всичко останало само влошаваше положението. Като малко дете, преживяло тежко разочарование, тя си поемаше дълбоко дъх през трийсет секунди и лицето й се сгърчваше, сякаш пак ще се разплаче. Уплашен да не провокира нов пристъп, Джеръми седеше мълчаливо, докато Лекси се опитваше да се овладее.

— Леле — каза най-сетне тя с пресипнал глас.

— Да — съгласи се той. — Леле.

— Съжалявам — извини се Лекси, очевидно зашеметена като него. — Не знам какво стана.

— Плака — обясни й Джеръми.

Тя го изгледа строго — с подпухналите очи обаче не успя да му окаже обичайното въздействие.

— Разбра ли нещо за Рейчъл? — попита я той.

— Не много. Родни е сигурен, че не е заминала днес. Мисли, че е тръгнала вчера след работа. В четвъртък вечерта се скарали и тя му казала, че всичко е свършено и не иска да го вижда повече. По-късно минал край дома й и не видял колата й на алеята.

— Шпионирал я? — полюбопитства Джеръми, доволен, че не е единственият.

— Не, искал да се сдобрят. Но ако е заминала в четвъртък след работа, сигурно смята да прекара уикенда извън града. Това обаче не обяснява защо не се е обадила на Дорис, че няма да дойде на работа в петък, и не ни подсказва къде е.

Джеръми се замисли, спомнил си как Дорис и Лекси твърдяха, че Рейчъл няма приятели извън града.

— Не би ли отишла някъде на крайбрежието? Може би е искала да се усамоти? Да не вижда Родни известно време?

— Кой знае — сви рамене Лекси. — Но дори преди това… — Очевидно подбираше внимателно думите. — Държеше се странно напоследък дори с мен. Все едно преживява криза на средната възраст.

— Прекалено млада е за това — посочи Джеръми. — Както каза, вероятно е свързано с отношенията й с Родни.

— Знам… но не е само това. Потайна е. Обикновено говори непрекъснато, но когато избирахме роклята й за сватбата, почти не продума. Сякаш криеше нещо.

— Сигурно е обмисляла пътуването.

— Вероятно — съгласи се Лекси. — Не знам…

Двамата замълчаха. В настъпилата тишина тя се прозя и го погледна виновно.

— Съжалявам. Изморих се.

— Всеки ще се измори, ако плаче цял час.

— А и бебето ме изморява — каза тя. — Напоследък си затварям вратата на кабинета и подремвам пред бюрото.

— Почивай си. Носиш моето бебе все пак. Прибирай се вкъщи да поспиш.

Тя повдигна вежди.

— Искаш ли да дойдеш?

Той се замисли.

— По-добре да не идвам — отвърна. — Знаеш какво става, когато остана да спя при теб.

— Имаш предвид, че всъщност не спим?

— Да.

Тя кимна сериозно.

— Сигурен ли си, че не ми се сърдиш вече?

— Да — усмихна й се той. — Не съм ядосан. Разбрах какво става и се чувствам по-спокоен.

Тя го целуна и стана от леглото. Протегна се. Той забеляза, че коремът й вече не е толкова плосък, и погледът му се задържа върху него малко по-дълго.

— Не ми зяпай тлъстините — скастри го смутено тя.

— Не си дебела — отговори автоматично той, изпълнен с доволство. — Бременна си и си красива.

Тя го наблюдаваше изпитателно, сякаш преценяваше дали е казал истината защо не иска да дойде при нея. После явно реши да не подхваща пак темата. Джеръми стана и я изпрати до вратата. Целуна я и я проследи с поглед как върви към колата, припомняйки си цялата вечер.

— Лекси?

Тя се обърна.

— Да?

— Забравих да те питам… Дорис има ли компютър?

— Дорис? Не.

— Дори в ресторанта?

— Няма — отговори Лекси. — Дорис е старомодна. Сигурно не знае дори как се включва компютър. Защо?

— Просто ми хрумна.

Забеляза недоумението, изписало се по лицето й, но реши да не се впуска в подробности.

— Лека нощ — каза й. — Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна тя тихо.

Отвори вратата на колата и седна зад волана.

Джеръми я видя как запалва двигателя, тръгва на заден ход и прекосява чакълената алея. Отдалечи се и стоповете бавно избледняха и се стопиха в мрака. След няколко минути той се върна зад бюрото. Всичко се бе изяснило. Вече не подозираше Родни, но въпросът с имейлите оставаше.

Ако Лекси казваше истината, Дорис не беше изпратила съобщенията. Но щом не е тя, кой е тогава?

Върху бюрото му лежеше дневникът и той пак се втренчи в него. Колко пъти се беше питал дали да го прочете с надеждата да му хрумне тема за статия? Ала незнайно защо го беше отбягвал. Сега обаче се сети пак за последния имейл.

Каза ли ти истината? Прочети дневника на Дорис. Там ще намериш отговора.

Каква истина? И какво щеше да открие в дневника? Какъв отговор щеше да намери там?

Не знаеше. Не знаеше и дали иска да разбере. Ала съобщението не му даваше мира и той посегна несъзнателно към бележника.