Мина през портата от ковано желязо. Чакълът хрущеше тихо под краката му. Не беше идвал тук, откакто пристигна в Бун Крийк, и сега, докато заобикаляше порутените паметни плочи, мислите му отново се насочиха към Лекси.

Истината ли му беше казала? Отчасти. Наистина ли щеше да му каже къде е била? Може би. Имаше ли право да й се ядосва? Да, помисли си, имаше право.

Само че не му харесваше да се кара с нея. И не му хареса как го погледна, когато разбра, че я е следил. Призна си, че и на него не му харесва в какво се е превърнал. Честно казано, би предпочел изобщо да не е виждал Лекси и Родни на онази пейка. Тогава нямаше да изпитва подозрения. Напомни си отново, че подозренията всъщност са безпочвени. Да, Лекси бе отишла да види Родни, но Рейчъл беше изчезнала, а с кого друг, ако не с Родни би могла да обсъди защо е заминала приятелката й? Но имейлът…

И за това не искаше да мисли.

В тишината гробището сякаш просветля. Не беше възможно, разбира се — призрачните сияния се появяваха само в мъгливи нощи. Джеръми примигна и осъзна, че не му се привиждат неща. Намръщи се объркано, но наистина чуваше двигател на кола. Погледна през рамо и видя фарове. Почуди се кой ли минава край гробището по това време и с изненада забеляза, че колата забавя ход и спира зад неговата.

Въпреки мрака разпозна колата на кмета и след миг различи тъмния му силует.

— Джеръми Марш? — извика Джъркин. — Там ли си?

Джеръми прочисти гърло, изненадан за втори път. Подвоуми се дали да отговори, но осъзна, че колата му го издава.

— Да, господин кмете. Тук съм.

— Къде? Не те виждам.

— Тук съм. До голямото дърво — извика Джеръми.

Кметът тръгна към него и заговори:

— Странни места посещаваш, Джеръми. Едва те открих. Всъщност не е толкова странно, като се има предвид какво те свързва с това място. Все пак ми хрумват дузина по-подходящи места за усамотение. Но поривът да се върнеш на местопрестъплението е неустоим, нали?

Когато млъкна, вече стоеше пред Джеръми. Дори в мрака се виждаше как е облечен — червени полиестерни панталони, морава риза и жълто спортно сако. Приличаше на огромно великденско яйце.

— Какво правите тук, господин кмете?

— Дойдох да си поговорим, разбира се.

— За астронавта ли? Оставих съобщение в кабинета ви…

— Не за астронавта, разбира се. Получих съобщението ти, не бой се. Не се съмнявах, че ще уредиш въпроса, понеже си знаменитост и прочее. Всъщност попълвах някакви формуляри в магазина и мярнах колата ти. Помахах ти, но май не ме забеляза. Почудих се закъде си се забързал толкова.

Джеръми вдигна ръце да го спре.

— Господин кмете, не съм в настроение…

Кметът продължи, сякаш не го е чул:

— Не му мислих много, разбира се. Поне отначало. Но ти мина втори път, после и трети. Хрумна ми, че сигурно искаш да си поговориш с някого. Къде ще отиде Джеръми Марш, запитах се. И… — Джъркин замълча, за да подсили драматизма, тупна се по крака за допълнителен ефект и продължи: — И идеята ме порази като мълния! Ще отиде на гробището, разбира се!

Джеръми го гледаше занемял.

— Защо решихте, че ще дойда тук?

Кметът се усмихна доволно, но вместо да отговори на въпроса, посочи красивата магнолия в центъра на гробището.

— Виждаш ли това дърво, Джеръми?

Джеръми погледна магнолията с чворести корени и огромна корона. Сигурно беше на сто години.

— Разказвал ли съм ти историята на това дърво?

— Не, но…

— Посадил го Коулман Толес, един от най-изтъкнатите граждани на Бун Крийк, още преди войната със Севера. Бил собственик на местната бакалия, а съпругата му била най-красивата жена в областта. Казвала се Патриша и макар единственият й портрет да изгоря в пожара в библиотеката, татко се кълнеше, че понякога ходел в читалнята, само и само да я погледа.

Джеръми поклати нетърпеливо глава.

— Господин кмете…

— Остави ме да довърша. Мисля, че историята ще ти помогне да разрешиш дребния си проблем.

— Какъв проблем?

— Проблемът с госпожица Лекси, разбира се. На твое място нямаше да съм очарован, че прекарва времето си с други мъже.

Джеръми примигна стъписано, изгубил дар слово.

— Но както казвах, Патриша била красива жена и Коулман я ухажвал години наред, докато склони да се омъжи за него. Почти всички в областта я ухажвали — вниманието й харесвало — но в крайна сметка старият Коулман спечелил сърцето й. Отпразнували сватбата с подобаваща тържественост. Местните не помнели такъв празник. Редно било съпрузите да заживеят щастливо, но не им било писано. Коулман бил ревнив, а Патриша не умеела да обръща гръб на младежите, които продължавали да я ухажват. Коулман просто не успял да го преглътне. — Кметът поклати глава. — Скарали се ужасно и тя не понесла напрежението. Разболяла се, лежала две седмици и после добрият Господ я прибрал при себе си. Коулман бил съсипан. Когато я погребали, посадил това дърво в нейна памет. И ето го тук и досега — нашата жива версия на Тадж Махал.

Джеръми се взираше в кмета.

— Истинска ли е историята? — попита най-сетне.

Джъркин вдигна ръка като за тържествена клетва.

— Гръм да ме удари, ако не е.

Джеръми не знаеше какво да каже. Недоумяваше как кметът се е досетил за тревогите му.

Джъркин пъхна ръцете си в джобовете.

— Както виждаш, напомня твоето положение. Както свещта привлича нощните пеперуди, това дърво те е довело в гробището.

— Господин кмете…

— Знам какво си мислиш, Джеръми. Питаш се защо не споменах историята, когато смяташе да пишеш за гробището.

— Не, не точно…

— Тогава се чудиш как, за бога, нашият град е родил толкова интересни истории. Ще ти кажа само, че Бун Крийк е бастион на историята. Мога да ти разкажа за миналото на половината къщи в града. Ще останеш изумен…

— Не е и това… — отвърна Джеръми, все още смаян от случващото се.

— Тогава сигурно недоумяваш как съм разбрал за госпожица Лекси и Родни.

Джеръми срещна погледа на кмета. Джъркин просто сви рамене.

— В малките градчета няма скрито-покрито.

— Всички ли знаят?

— Не, разбира се. Поне не за това. Знаят малцина като мен, но никой от нас не иска да сее обидни слухове. И аз съм притеснен от изчезването на Рейчъл. Говорих с Дорис. Тя е съсипана. Знаеш колко обича момичето. Бях там, когато Родни дойде, и се отбих пак в „Хърбс“, след като ти се беше върнал в „Грийнлийв“.

— Но как разбра за другото?

— О, лесно! — сви рамене Джъркин. — Родни и Рейчъл излизат, но имат проблеми, Родни и Лекси са приятели, а ти обикаляш из града с колата, все едно зад волана има слепец. Веднага се досетих, че Лекси е отишла при Родни да поговорят, а ти не си успял да го преглътнеш при всичкия този стрес, на който си подложен…

— Стрес?

— Да. Сватбата, къщата, бременността на Лекси…

— И това ли знаеш?

— Джеръми, момчето ми, вече си жител на прекрасното ни градче и би следвало да разбираш колко прозорливи са хората тук. Няма кой знае какво за правене, освен да гадаеш какво става в живота на другите. Но не бой се, гроб съм, докато не го обявите официално! Като държавен служител се опитвам да стоя над клюките, които шарят из града.

Джеръми си отбеляза наум да се задържа колкото е възможно повече в „Грийнлийв“.

— Но дойдох главно, за да ти разкажа нещо за жените.

— Още една история?

Джъркин вдигна ръце.

— Не точно история. По-скоро поука. Става дума за съпругата ми, Гладис. Тя е прекрасна жена, но понякога ми спестява истината. Дълго време негодувах и навремето се случваше да се скараме. Лека-полека обаче разбрах, че ако една жена те обича, не можеш да очакваш винаги да ти казва истината. За разлика от мъжете жените долавят по-добре чувствата и когато не казват истината, най-често го правят, защото истината може да накърни чувствата ни. Това обаче не означава, че не ни обичат.

— Твърдиш, че е редно да лъжат?

— Не, казвам, че понякога лъжат, за да не ни наранят.

— Но ако искам да ми казва истината?

— Тогава, момчето ми, подготви се да приемаш истината така, както ти я поднасят.

Джеръми се замисли, но не продума. Кметът Джъркин потрепери.

— Хладничко е тук. Ще си тръгвам, но искам да ти кажа още нещо. Дълбоко в сърцето си знаеш, че Лекси те обича. Дорис го знае, аз го зная, целият град го знае. Когато сте заедно, сякаш всеки момент ще запеете! Няма смисъл да се тревожиш, че е отишла да види Родни в тежък за него момент.

Джеръми извърна поглед. Въпреки че кметът стоеше до него, внезапно се почувства съвсем сам.



Джеръми се върна в „Грийнлийв“ и се запита дали да не се обади пак на Алвин. Това обаче означаваше да преразкаже отново цялата вечер, а не искаше. Не беше готов и да послуша съвета на Джъркин. Дребните лъжи може би вършеха работа в брака на кмета, но той не искаше да живее така с Лекси.