— Бременна?

— Момиче е.

Алвин се строполи на леглото, сякаш краката му са омекнали.

— Защо не ми каза?

Джеръми сви рамене.

— Тя ме помоли да не казвам на никого засега. Ще си мълчиш, нали?

— Да — обеща зашеметено Алвин. — Разбира се.

— И още нещо.

Джеръми го улови за рамото.

— Искам да ми станеш кум.



Как се бе случило?

Докато на другия ден обикаляха с Лекси търговския център, още се чудеше как да отговори. Не за бременността; тази нощ сигурно щеше да помни до края на дните си. Въпреки увереността, която демонстрираше пред Алвин, понякога му се струваше, че играе роля в популярна романтична комедия, в която всичко е възможно и нищо не е сигурно до финала.

Случилото се не беше обичайно. Всъщност беше съвсем необичайно. Кой отива в малък град да напише статия за „Сайънтифик Америкън“, среща библиотекарката във въпросното градче и се влюбва до ушите в нея за два-три дни? Кой решава да зареже шанса си да води сутрешна телевизионна програма и загърбва живота си в Ню Йорк, за да се премести в Бун Крийк, Северна Каролина — едва забележимо място на картата?

Въпроси, въпроси…

Не го глождеха съмнения, разбира се. Напротив — докато наблюдаваше как Лекси оглежда кутиите с Барбита и конструкторите (искаше да изненада племенниците му с подаръци, за да направи добро впечатление), се чувстваше по-сигурен от всякога, че решението му е правилно. Усмихна се, представяйки си бъдещия им живот. Как вечерят спокойно, как се разхождат дълго ръка за ръка, как се сгушват пред телевизора. Хубави неща, неща, които осмислят живота. Не таеше наивни надежди, че разногласията ще ги подминат, но беше сигурен, че ще преодоляват успешно бурите, защото са създадени един за друг. Предстоеше им безоблачен живот.

Когато обаче Лекси го подмина, втренчена съсредоточено в рафтовете, погледът му се плъзна към друга двойка, застанала пред купчина плюшени играчки. Всъщност тези двамата се набиваха в очи. Бяха на по трийсетина, елегантно облечени; той приличаше на финансист или адвокат, а съпругата му очевидно се застояваше дълго в козметичния салон. Бяха натоварени с половин дузина пликове от половин дузина магазини. Диамантът върху пръста й беше колко мраморно топче — далеч по-голям от годежния пръстен, който току-що беше купил на Лекси. Личеше си, че в такива случаи обикновено ги придружава бавачка. Очевидно бяха в небрано лозе.

Бебето в количката пищеше — писъците му огласяха целия магазин и караха всички да се озъртат. По-големият му брат — на около четири години — крещеше още по-оглушително и се тръшкаше на земята. По лицата на родителите се четеше паника, сякаш са войници, попаднали под ненадеен яростен обстрел. От пръв поглед се забелязваха торбичките под очите и изопнатите им скули. Въпреки безупречната фасада явно бяха на ръба на нервната криза. Майката извади бебето от количката, а съпругът й започна да го потупва по гръбчето.

— Не виждаш ли, че се опитвам да я успокоя? — процеди жената. — Заеми се с Елиът.

Скастреният мъж се наведе към сина си, който риташе и се гърчеше върху пода като обладан от зли духове.

— Млъкни веднага! — каза строго мъжът и разклати показалец.

О, да, помисли си Джеръми. Ще те послуша и още как!

Междувременно Елиът продължи да се гърчи с поморавяло лице.

Дори Лекси спря да тършува из рафтовете и се обърна към семейството. Все едно гледа жена, която си коси моравата по бикини, помисли си Джеръми. Трудно е да пропуснеш такъв спектакъл. Бебето пищеше, Елиът врещеше, съпругата крещеше на бащата да направи нещо, бащата й викаше в отговор, че се опитва.

Около щастливото семейство се бе събрала тълпа. Жените наблюдаваха актьорите със смесица от благодарност и съжаление — благодарни, че не участват в зрелището, ала наясно (от опит) какво точно преживява младата двойка. Мъжете, от друга страна, очевидно изгаряха от желание да избягат от шумотевицата.

Елиът си удари главата в пода и запищя още по-гороломно.

— Тръгваме си! — изкрещя жената.

— Не виждаш ли, че точно това се опитвам да направя! — излая в отговор бащата.

— Вземи го!

— Опитвам се!

Елиът не смяташе да съдейства. Когато баща му най-сетне го сграбчи, той се заизвива като разгневена змия. Замята глава насам-натам и размаха крака. Капки пот избиха по челото на бащата. Лицето му се разкриви от усилието. Елиът, от друга страна, сякаш се уголеми — дребничък Хълк, раздуващ се от яростта.

Родителите някак си съумяха да тръгнат, натоварени с пазарските пликове, като бутаха количката и стискаха в ръце двете си деца. Тълпата се раздели, като че ли Моисей наближава Червено море, и най-после семейството се скри от погледите на зяпачите. Единствено заглъхващите крясъци продължаваха да напомнят за присъствието му.

Публиката се разотиде. Джеръми и Лекси обаче останаха като замръзнали на място.

— Горките хора — обади се той, питайки се ненадейно дали животът му след няколко години ще е като техния.

— Горките хора — съгласи се тя, сякаш споделяше страховете му.

Джеръми се взираше в посоката, откъдето долиташе стихващият вой. Накрая писъците секнаха. Семейството явно беше излязло от магазина.

— Нашето дете няма да прави такива сцени — обяви той.

— Никога. — Съзнателно или подсъзнателно Лекси бе поставила длан върху корема си. — Това определено не беше нормално.

— А и родителите явно нямаха представа какво да правят — добави Джеръми. — Видя ли го как разговаря със сина си? Все едно е на заседание.

— Абсурдно — кимна Лекси. — А как си крещяха? Децата усещат напрежението. Нищо чудно, че родителите не успяха да ги овладеят.

— Бяха абсолютно безпомощни.

— Абсолютно.

— Но защо?

— Сигурно са твърде заети със собствения си живот и не обръщат достатъчно внимание на малките.

Джеръми, все още застинал като истукан, наблюдаваше как последните зяпачи се разотиват.

— Определено не беше нормално — повтори.

— Точно това си мислех.

Добре де, самозалъгваха се. Дълбоко в себе си Джеръми го знаеше. Лекси също го знаеше, но беше по-лесно да се преструват, че никога няма да попаднат в такова положение. Понеже ще са по-подготвени. По-всеотдайни родители. По-съпричастни и по-търпеливи. По-любящи.

А детето… е, малката щеше да се чувства прекрасно в атмосферата, с която той и Лекси щяха да я обграждат. Нямаше никакво съмнение. Като бебе ще спи по цяла нощ; щом отрасне, ще проговори рано и ще проявява сръчност над средностатистическата. Щеше да премине с апломб през минното поле на юношеството — без да докосва наркотици, без да поглежда филми, забранени за непълнолетни. Настъпеше ли часът да напусне дома, щеше да е със съвършени обноски, да се е дипломирала с високи оценки, отварящи й вратите на „Харвард“, където ще стане шампион по плуване на студентската олимпиада и на всичкото отгоре през лятото ще намира време да работи в хуманитарни организации.

Джеръми даде простор на въображението си, но накрая раменете му увиснаха сконфузено. Нямаше никакъв опит в отглеждането на деца, но разбираше, че едва ли е толкова лесно. Освен това изпреварваше много събитията.

След час седяха в такси, впримчени в уличното задръстване на път за Куинс. Лекси прелистваше току-що купената „Какво те чака, когато чакаш дете“, а Джеръми съзерцаваше света през стъклото. Беше последната им нощ в Ню Йорк и родителите му организираха малко домашно тържество, за да се запознае Лекси със семейството. Малко, разбира се, беше относителен термин. Къщата в Куинс щеше да е претъпкана както винаги по празник; щяха да присъстват и петимата му братя с петте си съпруги и общо деветнайсетте си деца. Джеръми очакваше с нетърпение да ги види, но сцената, на която бяха станали свидетели току-що, не излизаше от ума му. Семейството изглеждаше толкова… нормално. Ако не броим умората, разбира се. Запита се дали с Лекси ще стигнат дотам, или животът някак си ще ги пощади.

Може би Алвин беше прав. Отчасти поне. Джеръми обожаваше Лекси — иначе нямаше да й поиска ръката — но не можеше да твърди, че я познава добре. Времето просто не им беше стигнало. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше колко добре щеше да бъде, ако известно време бяха следвали утъпкания път на другите двойки. Той се беше женил преди и знаеше, че е необходимо време да се научиш да живееш с някого. Да свикнеш с чудатостите му, така да се каже. Всички ги имат, но докато не опознаеш някого, те остават скрити. Запита се какви ли са странностите на Лекси. Ако спи например с една от онези зелени маски, които изглаждат бръчките? Дали ще му е приятно всяка сутрин да се събужда и да вижда зелената маска?

— Защо се умисли? — полюбопитства Лекси.

— Ммм?

— Попитах те за какво си мислиш. Изражението ти е странно.

— О! За нищо!

Тя го изгледа втренчено.

— Нищо или нещо?

Той сбърчи чело.

— Как ти е второто име?



През следващите няколко минути Джеръми зададе въпросите, изредени от Алвин, и научи следното: че второто й име е Мерин; учила е английска филология; най-добрата й приятелка от колежа се казва Сюзън; аленочервеното е любимият й цвят; предпочита бял хляб; смята Джейн Остин за ненадмината писателка и ще навърши трийсет и две на 13 септември. Такива ми ти работи.