— Добре. Вдъхновението ще се върне. Винаги се връща — заяви.

Той я погледна. Въпреки гнева (или страха, ако трябваше да е честен докрай) видя колко е красива. Мисълта, че друг я прегръща, беше непоносима.

Усетила колко е напрегнат, тя го подръпна за ръкава.

— Добре ли си?

— Да — отвърна й.

— Но нещо те тревожи?

Предоставяше му се отлична възможност да й каже какво мисли, но се поколеба.

— Изморен съм — отговори. — Как е Дорис?

Лекси затъкна кичур коса зад ухото си.

— Притеснена. Рейчъл не се е обаждала.

— Продължава ли да се безпокои, че нещо й се е случило?

— Не съм сигурна. Знаеш каква е Дорис. Науми ли си нещо, трудно ще я разубедиш. Дори да няма логично обяснение. Според нея Рейчъл е добре… не знам как другояче да се изразя… но причината да замине е… — Лекси поклати глава. — Всъщност не я знам какво мисли. Просто предчувства, че Рейчъл не е трябвало да заминава, и се тревожи.

Джеръми кимна, макар да не я разбра ясно.

— Щом Рейчъл е добре, всичко е наред, нали?

Лекси сви рамене.

— Не знам. Отдавна съм се отказала да тълкувам умозаключенията на Дорис. Знам само, че обикновено излиза права. Виждала съм го неведнъж.

Джеръми я наблюдаваше. Усещаше, че му казва истината… за Дорис. Но не споменаваше нито дума за това къде е била след това.

Той изопна рамене.

— Значи досега беше при Дорис?

— Кажи-речи.

— Кажи-речи?

Джеръми долови, че Лекси се опитва да прецени доколко е осведомен.

— Да — отговори след малко.

— Това пък какво означава?

Лекси замълча.

— Минах край къщата на Дорис — реши да я предизвика. — Но теб те нямаше.

— Търсил си ме при Дорис?

— После дойдох тук — добави той.

Тя отстъпи назад и скръсти ръце.

— Следиш ли ме?

— Наречи го както искаш — отвърна Джеръми, стараейки се да запази спокойствие. — Но ти не ми казваш истината.

— Моля?

— Къде беше тази вечер? След като си тръгна от Дорис?

— Дойдох тук — отговори тя.

— А преди това? — попита Джеръми, надявайки се тя най-сетне да му каже истината, молейки се със свито сърце да бъде честна.

— Наистина ме проверяваш, нали? — Назидателният й тон разпали гнева му.

— Не става дума за мен! — процеди. — Просто ми отговори!

— Защо крещиш? Казах ти къде бях.

— Не ми каза! — извика Джеръми. — Каза ми, че си била при Дорис. Но след това отиде някъде другаде, нали?

— Защо ми крещиш? — възмути се Лекси. — Какво ти става?

— Била си при Родни! — изкрещя Джеръми.

— Какво?

— Чу ме! Била си при Родни. Видях те!

— Следил ли си ме?

Лекси отстъпи още една крачка назад.

— Не! Не съм те следил. Минах край къщата на Дорис, дойдох тук и после тръгнах да те търся. И познай какво открих?

Тя замълча, сякаш обмисляше как е най-добре да отговори.

— Не е това, което си мислиш — отвърна с неочаквано тих глас.

— И какво си мисля аз? Че годеницата ми не бива да е в къщата на друг мъж? Че трябваше да ми каже къде отива? Че ако ми се доверява, щеше да ми каже? Че ако държи на мен, нямаше да отмени срещата ни, за да бъде с друг?

— Това няма нищо общо с теб! — възмути се Лекси. — Не съм отменяла срещата ни! Попитах дали да я отложим за утре и ти не възрази.

Джеръми пристъпи към нея.

— Не става дума само за вечерята, Лекси. Истината е, че си била при друг мъж тази вечер!

Лекси вирна брадичка.

— И какво? Мислиш, че съм спала с Родни? Мислиш, че сме се натискали на дивана? Разговаряхме, Джеръми! Това правихме! Просто разговаряхме! Дорис поиска да си легне по-рано и преди да се прибера вкъщи, реших да видя дали Родни може да ми обясни какво става. Отбих се при него и разговаряхме само за Рейчъл.

— Трябваше да ми кажеш.

— Щях да ти кажа! Нямаше да е необходимо дори да питаш! Щях да ти кажа къде съм била. Не крия нищо от теб.

Той повдигна вежди.

— Нима? Ами онзи ден край реката?

— Кой ден?

— Миналия месец, когато… Когато държеше Родни за ръката.

Тя се втренчи в него, сякаш го виждаше за пръв път.

— Откога ме шпионираш?

— Не те шпионирам! Но видях как го държиш за ръката.

Тя продължи да се взира в него.

— Кой си ти? — отрони.

— Твоят годеник — изкрещя Джеръми. — Мисля, че заслужавам обяснение. Първо ви виждам да се държите за ръка, после откривам, че отменяш срещите ни, за да си с него…

— Млъкни! — извика тя. — Замълчи и ме изслушай!

— Опитвам се — не й остана длъжен той. — Но ти не ми казваш истината! Лъжеш ме!

— Не те лъжа!

— Защо тогава не ми разкажеш за идиличния ви разговор край реката?

— Опитвам се да ти обясня, че тълкуваш погрешно всичко…

— Нима? — просъска той. — Ако ти ме видиш да се държа за ръка с бивша приятелка и че те лъжа, за да ходя при нея?

— Не те лъжа! — разпери ръце Лекси. — Казах ти… Бях при Дорис, но така и не разбрах какво се е случило. Притеснявах се за Рейчъл и затова се отбих при Родни да го попитам дали знае нещо.

— И го подържа за ръката, разбира се.

Очите на Лекси заискриха гневно, но гласът й прозвуча тихо:

— Не. Не съм. Седяхме на задната веранда и разговаряхме. Колко пъти да ти го повтарям?

— Достатъчно, за да признаеш, че ме излъга.

— Не съм!

Той я погледна и я посочи обвинително с пръст.

— Излъга ме и го знаеш. Това е лошо и обидно. По-обидно е обаче, че продължаваш да отричаш.

При тези думи той слезе от верандата и тръгна към колата, без да поглежда назад.



Профуча през града. Не знаеше какво да прави. Не искаше да се връща в „Грийнлийв“; не биваше да се отбива в „Лукилу“ — единствения отворен ресторант в Бун Крийк. Беше ходил веднъж-дваж, но не изгаряше от желание да прекара остатъка от вечерта, седнал на бара, защото подозираше какъв смут ще предизвика. Вече беше научил, че в малките градчета новините се разпространяват светкавично, особено лошите. Не искаше всички в града да обсъждат връзката му с Лекси. Затова караше без посока през града. Бун Крийк не беше Ню Йорк — нямаше къде да отидеш и да изчезнеш сред навалицата. Нямаше тълпи.

Мразеше този град понякога.

Трябваше да го предвиди въпреки славословията на Лекси за красивите пейзажи и за местните, които й били като семейство. Като единствено дете и сираче, тя никога не бе живяла в голямо семейство и Джеръми понякога се изкушаваше да й каже, че няма представа какво говори. Вярно, повечето граждани на Бун Крийк бяха дружелюбни и благосклонни, но той започваше да се пита дали това не е само поза. Зад фасадата имаше тайни и машинации както навсякъде другаде, но хората тук се стараеха да ги прикриват. Като Дорис например. Докато той задаваше въпроси, тя и Лекси си разменяха безмълвни знаци, за да го държат в неведение. Или като кмета Джъркин. Вместо просто да помогне на Джеръми да получи разрешителното за сватбата, той преследваше своите цели. Нюйоркчаните заслужават уважение, помисли си Джеръми. Ядосат ли се, показват ти го, без да се опитват да захаросват чувствата си, особено ако засягат семейството им. Казват каквото мислят и толкова.

Прииска му се и Лекси да е по-открита. Обикаляше улиците с колата и се питаше дали гневът му расте или намалява; не знаеше дали да се върне при нея и да се опита да разреши проблема, или да продължава да го обмисля насаме. Подозираше, че тя крие нещо, но недоумяваше какво. Въпреки гнева и уличаващите обстоятелства не можеше да повярва, че Лекси има тайна афера с Родни. Освен ако не го беше мамила от началото до края, тази идея звучеше абсолютно нелепо. Между тях обаче имаше нещо, за което тя не искаше да говори. И разбира се, не биваше да забравя имейла…

Тръсна глава да си проясни ума. След като обиколи града за трети път, се насочи към околностите. След още няколко минути свърна отново и спря пред гробището „Седар Крийк“ — дома на загадъчните светлини и мястото, довело го в Бун Крийк.

Тук беше срещнал Лекси. След като пристигна в града, Джеръми дойде на гробището, за да го снима, преди да започне да пише статията. Все още помнеше как Лекси се появи изневиделица и го стресна. И досега си я представяше как върви към него и вятърът развява косите й. В това гробище Лекси му бе разказала и как родителите й са се удавили, когато автомобилът им изскочил от пътя.

Джеръми излезе от колата и остана поразен колко различно е мястото без мъгла. През нощта, когато бе видял загадъчните светлини, обвитото в мъгла гробище изглеждаше неземно, изгубено във времето. Тази нощ, под ясното априлско небе и ярката луна, той различаваше надгробните плочи и дори успя да проследи с очи маршрута, който бе следвал, докато се опитваше да заснеме светлините.