Кимна. Да, щеше да разбере! Запази съобщението, решен да се заеме веднага с разследването. Щом научеше нещо, щеше да уведоми Лекси.



Вечерта с нея разсея напълно съмненията му, че той е бащата на детето. Разговаряха непринудено и през цялата следваща седмица тя се държеше, сякаш нищо не я тревожи. Което всъщност изглеждаше странно, понеже до сватбата оставаха четиринайсет дни, в петък щяха да сключат сделката за къщата — все още необитаема, естествено — а Джеръми вече се питаше какво ще работи в Бун Крийк, след като очевидно е забравил как се пишат статии. Беше изпратил поредния предварително написан материал. Оставаха му само три. Още не беше разобличил автора на съобщението, който явно се бе постарал да прикрие добре следите. Анонимният имейл бе препратен през няколко сървъра — единият зад граница и втори, чиито собственици отказваха да предоставят информация без съдебно разпореждане. За щастие познаваше хакер в Ню Йорк, който се съгласи да използва подмолни канали. Познайникът му обаче работеше за ФБР и не разполагаше с много свободно време, така че се налагаше да почака.

Погледнато от положителната страна, ако не броим още един сълзлив епизод посред нощ, Лекси изглеждаше далеч по-спокойна от него. Това, разбира се, не означаваше, че не го изненадва. Да, тя носеше бебето, тя преживяваше налудничавите промени в настроението и четеше всички книги за бременни, но Джеръми не оставаше пълен невежа. Той изслушваше всички отегчителни подробности, които Лекси намираше за изключително вълнуващи. За следващата слънчева априлска събота бяха предвидили обиколка на магазините. Лекси подрънка с ключовете, сякаш му дава последен шанс да загърби бащинските си задължения.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен? — попита го.

— Абсолютно.

— Нямаше ли баскетболен мач по телевизията? Ще го пропуснеш.

Той се усмихна.

— Ще го преживея. Утре пак ще дават мачове.

— Ще се забавим доста.

— Е, и?

— Просто не искам да скучаеш.

— Не скучая. Обичам да пазарувам.

— Откога? А и ще купуваме само бебешки неща.

— Обожавам да купувам бебешки неща.

Тя поклати глава.

— Както искаш.

След час пристигнаха в Грийнвил и влязоха в магазин за бебешки стоки, наподобяващ безкраен лабиринт. Джеръми се запита дали Лекси не е била права. Не беше виждал такова нещо в Ню Йорк — приличаше на огромна пещера с високи тавани и широки просеки между щандовете, побрали главозамайващо количество стоки. Ако пазаруването е доказателство за родителска обич, този магазин очевидно беше най-подходящото място. През първите няколко минути Джеръми се щураше зашеметено насам-натам, чудейки се кой е измислил всичко това.

Хилядите различни подвижни играчки, прикрепящи се към бебешките кошарки например? Някои с животни, други с цветя, трети с черно-бели геометрични фигури, четвърти с музикален съпровод, пети — описващи бавни кръгове. И естествено, беше научно доказано, че всеки модел стимулира интелектуалното развитие на детето. С Лекси стояха пред въртележките поне двайсет минути, през които Джеръми разбра единствено, че мнението му не е от никаква полза.

— Четох, че бебетата реагират предимно на бяло и черно — каза Лекси.

— Тогава да вземем тази — Джеръми посочи играчка с черно-бели фигури.

— Но аз съм избрала животинска тема за детската стая. Не се връзва.

— Това е нищо и никаква въртележка. На никого няма да направи впечатление.

— На мен ще ми прави впечатление.

— Тогава да вземем тази. С хипопотамите и жирафите.

— Но тя не е черно-бяла.

— Мислиш ли, че има значение? Ако бебето ни няма черно-бяла въртележка, ще остане умствено недоразвито?

— Не, разбира се.

Лекси обаче продължи да оглежда играчките със скръстени ръце, очевидно раздвоена.

— Какво ще кажеш за тази? — предложи Джеръми. — Има приставки за сменяне — черни и бели фигури и животни. Върти се и има музика.

Тя го изгледа с почти тъжно изражение.

— Тази ще й дойде в повече.

Някак си успяха да изберат най-сетне — черно-бели животни, които се въртят, но без музика. Незнайно защо Джеръми реши, че от тук нататък пазаруването ще протече гладко. През следващите няколко часа някои покупки наистина бяха лесни — чаршафите, бибероните и колкото и да е странно, кошчето. Когато стигнаха до щанда с бебешките столчета за автомобили обаче, отново изпаднаха в затруднение. Джеръми не беше сънувал такова многообразие — „за бебета под шест месеца с лице назад“, „лесна за сваляне и олекотена“, „за прохождащи с лице напред“, „силно обезопасена срещу инциденти“… Прибавете безкрайните десени и цветове, степента на сложност при поставяне в колата, механизмите за закопчаване на бебето и ще разберете защо на Джеръми му олекна, когато най-после се спряха само на два варианта — и двата определени като „най-добра покупка“ по отношение на безопасността в „Класацията на потребителите“. Определението „най-добра покупка“ съдържаше известна ирония с оглед на баснословната цена и факта, че няколко месеца след раждането на бебето столчето ще събира прах на тавана.

Безопасността обаче беше първостепенна грижа. Както му напомни Лекси:

— Нали не искаш бебето ни да пострада?

Как да възрази?

— Имаш право — отговори й и натовари двете кутии върху планината от стоки, които вече бяха избрали. Бяха напълнили две колички; сега работеха върху третата. — Между другото, колко е часът?

— Три и десет. Минаха десетина минути, откакто ме попита за последно.

— Така ли? Стори ми се, че е по-късно.

— Така каза и преди десет минути.

— Съжалявам.

— Предупредих те, че ще се отегчиш.

— Не съм отегчен — излъга той. — За разлика от някои бащи аз съм загрижен за детето си.

Тя очевидно се развесели.

— Добре. А и почти приключихме.

— О?

— Искам само да поогледам набързо дрешките.

— Чудесно! — усмихна се насила Джеръми, мислейки си колко неправдоподобно звучи сценарият за бързия оглед.

— Няма да се бавя.

— Не е необходимо да бързаш — отвърна галантно той.

И тя не прибърза. Стори му се, че разглеждаха дрехите шест години. С подути крака и с чувството, че е товарно добиче, Джеръми приседна на ръба на един рафт. Лекси, от своя страна, огледа старателно всяка дрешка, изложена в магазина. Взимаше ги една по една, разгъваше ги, вдигаше ги и или се намръщваше, или се усмихваше, представяйки си бебето им облечено в тях. Което, разбира се, на него му се струваше напълно безсмислено, понеже не знаеха как ще изглежда то.

— Какво ще кажеш за Савана? — попита Лекси, вдигнала поредната дрешка — розова с виолетови зайчета.

— Ходил съм само веднъж — отбеляза.

Тя остави дрешката.

— Говоря за името на бебето. Харесва ли ти Савана?

Джеръми се замисли.

— Не. Прекалено южняшко е.

— Че какво от това? Тя е южнячка.

— Но баща й е янки.

— Добре де. Какви имена харесваш?

— Анна?

— Като половината жени от семейството ти?

Вярно, помисли си Джеръми.

— Но пък всички ще останат поласкани.

Лекси поклати глава.

— Не бива да е Анна. Трябва да има свое име.

— Оливия?

Лекси пак поклати глава.

— Не. Не бива да й го причиняваме.

— Какво му е на Оливия?

— Имах съученичка Оливия. Беше с ужасно акне.

— Е, и?

— Навява ми лоши спомени.

Джеръми кимна. Разумен довод. Той например не би кръстил дъщеря си Мария.

— Ти имаш ли други идеи?

— Мислех си за Бони? Как ти се струва?

— Не, излизах с една Бони. Имаше лош дъх.

— Шарън?

Той сви рамене.

— Същото. Само че Шарън беше клептоманка.

— Линда?

Той поклати глава.

— Съжалявам. Линда ме замери с обувка.

Лекси го изгледа изпитателно.

— С колко жени си излизал през последните десет години?

— Нямам представа. Защо?

— Защото имам чувството, че си отметнал всички имена на света.

— Не е вярно.

— Кажи едно име тогава.

Джеръми се замисли.

— Гъртруд. Честна дума, никога не съм излизал с жена на име Гъртруд.

Лекси присви устни, вдигна отново дрешката, огледа я още веднъж и я остави. Посегна към друга. Остават още около десет милиона, помисли си Джеръми. С тази скорост бебето щеше да се роди в магазина.

Лекси вдигна нова дрешка и го погледна.

— Хмм…

— Какво?

— Гъртруд? Имах леля Гъртруд. Не съм срещала по-мила жена. — По лицето й се изписа отнесено изражение, сякаш е погълната от спомени. — Може би си струва да помислим…