Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

Тръгна по утъпканата пътека към бунгалото. Миризмата на смърт и разложение го удари в носа дълго преди да влезе вътре.

В средата на стаята имаше дълга дървена маса, покрита с петна. Вероятно от кръв, помисли си Джеръми. По нея се валяха ножове и други инструменти — отвертки, шила, клещи и скалпели. Върху рафтовете покрай стените и в ъглите бяха подредени произведенията на изкуството на Джед. Имаше всякакви създания: от костури до опосуми и сърни. Всички екземпляри се отличаваха с типичния за Джед почерк да ги представя така, сякаш се готвят за нападение. Вляво имаше плот, където очевидно се вършеше основната работа. Той също беше оплескан с петна и Джеръми усети, че му се повдига.

Джед, надянал касапска престилка, обработваше глиган. Погледна към Джеръми и замръзна.

— Здрасти, Джед, как си?

Джед не отговори.

— Рекох да намина и да те видя как работиш. Занаятът ти е удивителен.

Зачака Джед да проговори. Но той го гледаше, сякаш е бръмбар, размазал се върху предното стъкло на колата.

Джеръми не се отказа. Опита се да забрави колко огромен и космат е Джед, че държи нож и не изглежда в блестящо настроение. Продължи:

— Всички са озъбени, оголили нокти, готови за скок. Как успяваш да им придадеш такъв вид? За пръв път виждам такова нещо. В Природонаучния музей в Ню Йорк повечето животни изглеждат дружелюбни. Твоите са като побеснели.

Джед се намръщи. Джеръми усети, че монологът му няма да го изведе на добър край.

— Лекси казва, че си добър ловец — опита се да смени посоката, питайки се защо изведнъж му се струва толкова горещо в стаята. — Аз никога не съм ловувал, разбира се. В Куинс единственият дивеч са плъховете. — Засмя се, но Джед не се засмя. Джеръми усети как тишината го изнервя. — Искам да кажа, по улиците не припкат сърнички. А и да припкаха, сигурно не бих стрелял по тях. Така де, след като гледах „Бамби“ и прочее…

Втренчен в ножа на Джед, Джеръми осъзна, че започва да бръщолеви небивалици, но не успя да спре.

— Това си е мой проблем, разбира се. Не съм против лова… Правата на човека, Втората поправка1 — одобрявам ги горещо. Така де, ловуването е американска традиция. Прицелваш се и „бум“! Сърничката се прекатурва и размахва крака във въздуха.

Джед прехвърли ножа в другата си ръка, а Джеръми преглътна. Единственото му желание бе са си плюе на петите.

— Е, наминах само да кажа „здрасти“. Успех с… ммм… каквото там правиш. Очаквам с нетърпение да го видя. Някакви съобщения? — Пристъпи от крак на крак. — Не? Добре тогава. Беше ми приятно да си побъбрим.

Джеръми седна зад бюрото в стаята си и се взря в празния екран, опитвайки се да забрави случката с Джед. Отчаяно му се прииска да го осени идея и да започне да пише, но постепенно стигна до извода, че кладенецът е пресъхнал.

Знаеше, че рано или късно това сполита всички писатели. Нямаше магически цяр просто защото всички писатели подхождат към изкуството си по различен начин. Някои пишат сутрин, други следобед, трети — късно нощем. Някои творят на фона на музика, други се нуждаят от абсолютна тишина. Беше чувал как един писател работел гол-голеничък — заключвал се в стаята си и нареждал на асистента си да не му дава дрехите, докато не пъхне пет изписани страници под вратата. Знаеше, че някои гледат един и същи филм отново и отново или пият и пушат до припадък. Джеръми не беше толкова ексцентричен; пишеше когато и където и да е, така че нямаше как да внесе някаква дребна промяна и всичко да си дойде на мястото.

Още не беше се паникьосал, но започваше да се тревожи. От два месеца не бе написал нито ред, но тъй като подготвяха броевете на списанието шест седмици предварително, готовите материали щяха да му стигнат до юли. Тоест все още разполагаше с известно време, преди да си навлече сериозни неприятности със „Сайънтифик Америкън“. За да се прехранва обаче, разчиташе предимно на статиите от свободната практика, а понеже покупката на колата и къщата, а после и чековете за проточилия се ремонт буквално пресушаваха банковите му сметки, не беше сигурен, че може да си позволи дори този антракт. Парите му се топяха като мартенски сняг.

Опасяваше се, че наистина е блокирал. Не беше чак толкова зает, както се оправдаваше пред Алвин и Дорис. Житейските промени също не бяха причината. Все пак успяваше да пише след развода с Мария. В действителност изпитваше необходимост да пише, за да се отвлича. Тогава писането му помагаше да избяга. Но сега? Ако не съумее да преодолее срива?

Щеше да си изгуби работата и да остане без доходи. Как щеше да издържа Лекси и дъщеря си? Щеше да стане „господин Мама“, докато Лекси работи, за да изхранва семейството? Черните мисли го потискаха.

Погледът му спря върху дневника на Дорис. Да приеме ли предложението й? Може би дневникът ще запали отново искрата — свръхестествени елементи, интересна, оригинална тематика. Ако, разбира се, написаното беше вярно. Наистина ли можеше да предсказва пола на бебетата?

Не, реши отново. Нямаше как да е вярно. Дори да е най-великото съвпадение в историята, не можеше да е истина. Невъзможно е да определиш пола на бебето, поставяйки длан върху корема на жената.

Защо тогава той самият така охотно приемаше, че бебето му ще е момиче? Защо и той, и Лекси бяха сигурни? Когато си представяше как го прегръща, то винаги бе увито в розово одеялце. Опита се да си го обясни и стигна до заключението, че всъщност не е чак толкова уверен. Лекси беше сигурна, не той. Той просто приемаше нейното мнение. А фактът, че тя винаги говори за момиченце, засилваше въздействието.

Вместо да размишлява за пола на бебето или да се мъчи да пише, Джеръми реши да изчете любимите си новинарски сайтове в интернет с надеждата нещо да му хрумне. Бавната връзка почти го хипнотизираше, но не се отказа. Посети пет сайта за НЛО, официалния уебсайт за обитавани от духове къщи и сайта на Джеймс Ранди, който също като него се бе посветил на изобличаване на фалшификации и измами. От години Ранди предлагаше възнаграждение от един милион долара на всеки екстрасенс, който се съгласи да докаже способностите си под строг научен контрол. До ден-днешен нито един — включително най-известните, появяващи се редовно по телевизията и публикуващи книги — не бе приел предизвикателството. Веднъж Джеръми отправи подобно предложение в рубриката си (в по-скромни мащаби, разбира се) и резултатът беше същият. Хората, наричащи се екстрасенси, бяха експерти в областта на авторекламата, а не на паранормалното. Джеръми си спомни как написа статия за Тимъти Клосън, „Говорещия с духове“ — последната история, която бе разнищил, преди да дойде в Бун Крийк да търси призраци и да намери Лекси.

В сайта на Ранди откри обичайната сбирка от разкази за мними магически събития, описани с характерния за автора скептицизъм. След два часа изключи компютъра, без да е зареден с нито една идея повече, отколкото преди да започне да чете.

Погледна си часовника, видя, че наближава пет, и се запита дали да не се отбие в къщата да провери как напредва ремонтът. Сигурно бяха преместили някоя купчина, та да създадат впечатление, че ще приключат до края на годината. Въпреки десетките чекове Джеръми започваше да се съмнява, че някога ще се нанесат там. Доскоро задачата му се струваше осъществима, но сега му изглеждаше безнадеждна. Реши да си спести разочарованието. Нямаше смисъл да помрачава бездруго унилия ден.

Предпочете да отиде в библиотеката при Лекси. Облече си чиста риза, среса се, напръска се с одеколон и след няколко минути профуча край „Хърбс“ на път за библиотеката. Дряновете и азалиите изглеждаха повехнали и изморени, но край сградите и около дърветата цъфтяха лалета и нарциси. Топлият южен бриз навяваше по-скоро летни, отколкото пролетни мисли. В такива дни нюйоркчани се тълпяха в Сентръл Парк.

Почуди се дали да не купи букет цветя на Лекси. В града имаше само един цветарски магазин, където продаваха и жива стръв и риболовни такъми. Въпреки скромния избор след пет минути Джеръми излезе от магазина с пролетен букет точно по вкуса на Лекси.

Спря пред библиотеката след няколко минути, но се намръщи, забелязал, че колата й не е на обичайното си място. Погледна към прозореца на кабинета й и видя, че лампата не свети. Реши, че вероятно е в „Хърбс“, и тръгна в обратната посока. Оглеждаше се за колата й, но не я виждаше. Мина край къщата й, но и там я нямаше. Сигурно бе излязла да пазарува.

Върна се и прекоси бавно града. Забеляза колата до контейнера за боклук зад пицарията, натисна спирачките и паркира автомобила до нейния. Изкушена от прекрасния ден, Лекси сигурно бе решила да се поразходи по алеята край реката.

Джеръми взе цветята и мина между сградите, представяйки си как ще я изненада. Когато излезе на алеята обаче, се закова на място.

Лекси беше точно там, където очакваше да я намери. Седеше на пейка с изглед към реката, но не беше сама. До нея седеше Родни и тя сякаш се бе сгушила до него. Отзад не се виждаше повече. Джеръми си напомни, че Лекси и Родни са само приятели. Познаваха се от деца и за миг това го успокои.

Докато не се поместиха и не осъзна, че се държат за ръка.