— Колкото и да не ти се вярва, те са добри момчета. Джед разказва най-смешните истории, които съм чувала. Но, да, ако не споделяш интересите им, те не са подходящите хора. — Тя потупа замислено с показалец брадичката си. — Какво правеше с приятелите си в Ню Йорк?

„Обикалях баровете с Алвин, флиртувах с момичета“, помисли си Джеръми.

— Мъжки работи… — каза. — Гледахме мачове, ходехме да плуваме понякога, размотавахме се. Сигурен съм, че и тук ще си намеря приятели, но в момента наистина съм много зает.

Дорис обмисли отговора му.

— Лекси казва, че не пишеш.

— Не пиша.

— Защото…?

— Не, не — поклати глава Джеръми. — Не защото живея на чуждо място. Писането не е като другите професии — появяваш се в офиса и изпълняваш обичайните задачи. Изисква вдъхновение, идеи, а понякога… понякога идеите пресъхват. Ще ми се да умеех да пускам кранчето, но нейсе! Знам от опит обаче, че рано или късно вдъхновението се завръща.

— Не можеш да измислиш идея?

— Не ми хрумва нищо оригинално. Принтирах стотици страници от компютъра в библиотеката, но се оказа, че вече съм писал по тези теми. Обикновено повече от веднъж.

Дорис се замисли.

— Искаш ли да използваш дневника ми? — попита. — Убедена съм, че няма да повярваш, но може би… Не знам, може да проучиш прочетеното и да напишеш статия.

Дорис твърдеше, че умее да предвижда пола на бебетата и си записваше случаите. Дневникът й съдържаше стотици имена и дати, включително предсказанието за раждането на Лекси.

Джеръми всъщност бе обмислял въпроса. Дорис му беше предлагала неведнъж. Първия път й отказа, понеже знаеше, че способностите й няма как да са действителни, после — защото не искаше убежденията му да помрачат отношенията му с Дорис. Та нали скоро щяха да станат роднини!

— Не знам…

— Слушай! Разгледай дневника и после вземи решение. Не бой се — обещавам ти, че ще понеса славата, ако в крайна сметка напишеш за мен. Не се безпокой. Ще си остана същата чаровна жена. Дневникът е в кабинета ми. Чакай ме тук!

Преди Джеръми да успее да възрази, Дорис стана и тръгна към кухнята. Когато тя се скри от погледа му, входната врата на ресторанта се отвори със скърцане и той видя Джъркин да влиза.

— Джеръми, момчето ми! — възкликна кметът и го тупна по гърба. — Не очаквах да те сваря тук. Мислех, че вземаш проби от водата, за да разбулиш поредната местна загадка.

Сомовете.

— Съжалявам, че ви разочаровах, кмете. Как сте?

— Добре, добре. Но затрупан с работа. Градските дела край нямат. Почти не спя напоследък, но не се тревожи за мен. Стигат ми по час-два сън, откакто ме удари ток преди дванайсет години. Уредът против влага даде накъсо. Водата и електричеството не се съвместяват.

— Чух за това — отвърна Джеръми. — Хей, слушай! Радвам се, че те виждам. Лекси ме помоли да поговоря с теб за сватбата.

Джъркин повдигна вежди.

— Решили сте да приемете предложението ми да се ожените тържествено пред целия град и да поканим губернатора?

— Не. Лекси иска да проведем церемонията при фара на нос Хатерас. Не успявам обаче да се свържа с управлението на парка, за да получа разрешение. Ще ни помогнеш ли?

Кметът се позамисли, после подсвирна тихо.

— Трудна работа — поклати глава. — Държавните власти са костелив орех. Много костелив. Все едно ходиш по минно поле. Някой трябва да ти посочва пътя.

— Затова ми е необходима помощта ти.

— С радост ще ти помогна, но съм много зает с Фестивала на чаплите. Провежда се през лятото и е най-тържественото събитие в града, по-тържествено дори от Деня на историческите паметници. Организираме карнавални шествия за децата, паради, състезания. Търговците разпъват сергии по главната улица. Както и да е… Почетният гост на парада трябваше да е Мирна Джаксън от Савана, но ми се обади, че съпругът й се разболял и няма да успее да участва. Чувал ли си за Мирна Джаксън?

Джеръми напрегна памет.

— Не мисля…

— Известната фотографка Мирна Джаксън?

— Съжалявам — отвърна Джеръми.

— Знаменита жена е — продължи кметът, сякаш не го е чул. — Сигурно най-известната фотографка от Юга. Забележителен творец! Като малка прекара в Бун Крийк едно лято и разчитахме да дойде. Но съпругът й се разболял от рак. Ужасно нещо и всички ще се молим за него, но ни поставя в много трудно положение. Ще ни отнеме време да намерим нов почетен гост. Чакат ме безкрайни разговори по телефона да убеждавам избраниците. Трябва да са известни хора. Жалко, че нямам връзки в света на знаменитостите. Не познавам никого… Освен теб, разбира се.

Джеръми се втренчи в кмета.

— Каниш ме за почетен гост?

— Не, разбира се. Ти вече си гражданин на Бун Крийк. Някой друг… Някой, чието име хората са чували. — Той поклати глава. — Въпреки ненадминатата красота на града ни и чудесните му обитатели не е лесно да доведеш звезда от метрополис в Бун Крийк. Честно казано, тази задача е истинско бреме. Прибави всичко останало около организацията, разправиите с щатската бюрокрация и…

Той замълча, сякаш притиснат под товара на предстоящото. Джеръми разбираше накъде бие кметът. Джъркин караше хората да правят, каквото поиска, внушавайки им, че сами са дали идеята. Беше очевидно, че очаква Джеръми да се нагърби с проблема за почетния гост в замяна на помощта, която ще му окаже за разрешителното. Единственият въпрос беше дали Джеръми ще реши да се включи в играта. Честно казано, нямаше никакво желание, но Лекси настояваше да определят час по-скоро датата за сватбата…

Джеръми въздъхна.

— Бих могъл да помогна. Какво точно искаш?

Джъркин се почеса по брадичката, сякаш съдбата на света зависи от дилемата му.

— Вариантите са много, предполагам. Но трябва да е известно име. Някой, който ще накара града да ахка и да охка и ще привлече тълпи от хора.

— Ще се опитам да намеря някого. Ако ни помогнеш с разрешителното.

— Чудесна идея! Питам се как не ми хрумна. Дай ми минутка да обмисля предложението. — Джъркин забарабани с пръсти по масата. — Добре! Възможно е да се получи. Ако доведеш подходящ човек, имам предвид. Кого например?

— Интервюирал съм мнозина. Учени, професори, Нобелови лауреати…

Кметът клатеше глава.

— Лекари, химици, математици, изследователи, астронавти…

Джъркин го погледна втренчено.

— Астронавти ли каза?

Джеръми кимна.

— Момчетата, които летят със совалките. Преди две години написах статия за НАСА и се сприятелих с неколцина. Ще им се обадя, ако искаш…

— Споразумяхме се! — Джъркин щракна с пръсти. — Вече си представям плакатите: „Фестивалът на чаплата: Космосът застава пред прага ви“. Ще използваме темата навсякъде. Не просто надяждане с пайове, ами надяждане с лунни пайове… Ще пуснем хвърчила като ракети или сателити…

— Пак ли тормозиш Джеръми с нелепата история за сомовете, Том? — прекъсна го Дорис, която дотича от кухнята, стиснала дневника си под мишница.

— Не — отвърна Джъркин. — Той предложи да намери почетен гост за летния парад. Обеща ни истински астронавт! Как ти се струва Космосът като основна тема за фестивала?

— Гениална идея! — възкликна Дорис.

Кметът изпъчи гърди.

— Да, права си. Харесва ми ентусиазмът ти… А ти, Джеръми, коя седмица си избрал за сватбата? През лятото ще е по-трудно заради туристите…

— Май?

— Началото или краят?

— Няма значение. Стига датата да е сигурна. Но колкото по-рано, толкова по-добре.

— Бързаш, а? Е, смятай въпроса за уреден. А аз ще чакам вести за астронавта, щом се свържеш с него.

Джъркин се обърна светкавично и излезе от ресторанта. Дорис се подсмихна и седна срещу Джеръми.

— Хвана те на въдицата, а?

— Не, разбрах какво цели, но Лекси се тревожеше за датата на сватбата.

— Но иначе сте готови?

— Горе-долу. Има известни разногласия — тя иска малка и задушевна церемония, аз й обяснявам, че ако дойде семейството ми, тукашните хотели няма да поберат всички. Искам да дойде Нейт, агентът ми; тя казва, че ако поканим един приятел, трябва да поканим всичките. Такива неща. Но ще се справим. Семейството ми ще прояви разбиране каквото и да решим. Вече обясних на братята ми. Не са на седмото небе, но ще се примирят.

Дорис отвори уста да каже нещо, но Рейчъл влетя през входната врата с подпухнали и зачервени очи. Видя Дорис и Джеръми, подсмръкна и след кратко колебание се запъти към кухнята. Джеръми забеляза колко угрижено я наблюдава Дорис.

— Сигурно има нужда да поговори с някого — предположи той.

— Да отида ли при нея?

— Да. Друг път ще обсъдим сватбата.

— Добре. Благодаря. — Дорис му подаде дневника. — Вземи го. От него ще излезе страхотна история. Няма да намериш никакви трикове, защото всичко е истина.

Джеръми взе дневника и й кимна, двоумейки се дали да го използва.



Десет минути по-късно той вървеше към бунгалото си в „Грийнлийв“, наслаждавайки се на следобедното слънце. Видя офиса на Джед, поколеба се, но свърна натам. Надникна вътре, но Джед го нямаше. Сигурно беше в бунгалото в далечния край на комплекса, където препарираше животните. Джеръми се поколеба отново, но си каза, че няма да е зле да поразчупи леда. А и Лекси се кълнеше, че Джед не е ням.