Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

— Още ли не си запазил дата за фара? — попита Лекси.

Изтичаше последната седмица на март и двамата с Джеръми вървяха към колата в края на работния ден.

Тя поклати глава.

— Опитах се — обясни той. — Но не можеш да си представиш колко са недостъпни тези хора. Половината отказват да разговарят с мен, ако не попълня еди-какви си формуляри, а другите, изглежда, през цялото време са в отпуска. Още не съм разбрал дори какво точно следва да направя.

Тя поклати глава.

— Ще мине юни, докато проумееш процедурата.

— Ще измисля нещо — обеща Джеръми.

— Знам. Но не искам да ми личи, а вече наближава април. Не мога да чакам до юли. Панталоните вече ми отесняват. Напълнявам.

Джеръми се поколеба. Съзнаваше, че навлиза в минно поле, където няма желание да се шляе. През последните дни се случваше все по-често. Изречеше ли истината — „Напълняваш, разбира се… нали си бременна?“ — щеше да спи в „Грийнлийв“ поне седем нощи.

— На мен ми се струваш съвсем същата — каза накрая.

Лекси кимна замислено.

— Говори с кмета Джъркин — предложи.

Той я погледна със сериозно изражение.

— Той смята, че си напълняла?

— Не! За фара! Сигурна съм, че ще помогне.

— Добре — съгласи се Джеръми, потискайки напушилия го смях. — Непременно.

Тръгнаха. След няколко крачки тя го побутна шеговито с рамо.

— Не съм напълняла!

— Не си, разбира се.

Както винаги, преди да се приберат вкъщи, провериха как напредва ремонтът.

Щяха да сключат официално сделката едва в края на април, ала собственикът — който беше наследил къщата, но живееше в друг щат — им позволи да започнат ремонта и Лекси се зае ентусиазирано със задачата. Понеже познаваше всички в града — включително дърводелци, водопроводчици, майстори на покриви, бояджии, електротехници — и си представяше как трябва да изглежда обновеният им дом, тя пое отговорността за проекта. Ролята на Джеръми се изчерпваше кажи-речи с подписването на чековете.

Макар че не знаеше какво точно предстои, определено не си го представяше така. Цели взводове работеха в къщата и той си спомняше колко се удиви от постигнатото през първия ден. Кухнята беше изтърбушена; дъските бяха натрупани пред къщата, мокетът и повечето прозорци — свалени. Огромни купчини отпадъци никнеха навсякъде, но оттогава работниците сякаш само местеха купищата насам-натам. Дори през деня, когато идваше да види как напредват, всички се помайваха. Стояха в кръг и пиеха кафе или пушеха на задната веранда, но да работят? Неизменно обясняваха, че очакват доставка или строителния инженер, или пък че са в „кратка почивка“. Работниците, разбира се, получаваха почасова надница и Джеръми винаги се прибираше в „Грийнлийв“, обзет от финансова паника.

Лекси обаче беше доволна от напредъка и забелязваше неща, които винаги му убягваха. „Започнали са да окабеляват горния етаж“, или: „Поставили са новите тръби за водата и ще можем да поставим мивката под прозореца“.

Обикновено Джеръми кимаше:

— Да, забелязах.

Ако не броим чековете за строителните работници, той все още не пишеше нищо, но погледнато от положителната страна, вече проумяваше причината. Умът му не беше блокирал, а се чувстваше претоварен. Толкова много неща се променяха, не само очевидните, но и всякакви дреболии. Като например как се облича. Открай време смяташе, че има вроден нюх за стил, макар и с характерен нюйоркски оттенък. Бившите му приятелки обсипваха с комплименти външния му вид. Четеше модни списания, купуваше си обувки „Бруно Мали“ и италиански ризи. Лекси обаче очевидно не споделяше мнението му и искаше да промени изцяло стила му. Преди два дни го изненада с красиво опакована кутия и Джеръми остана очарован от жеста… докато не видя подаръка.

В кутията имаше карирана риза. Като онези, дето ги носят дърводелците. И дънки „Ливайс“.

— Благодаря — рече колебливо.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не ти ли харесват?

— О… харесват ми — излъга той, за да не я обиди. — Много са хубави.

— Не ти вярвам.

— Наистина ми харесват.

— Просто сметнах, че в гардероба ти трябва да има нещо, с което да се впишеш сред момчетата.

— Кои момчета?

— Момчетата от града. Приятелите ти. В случай че… излезеш да играеш покер или да ловиш риба. Или отидеш на лов.

— Не играя покер. Не ходя на лов и на риболов.

Нямам и приятели, осъзна внезапно. Удивително как не бе забелязал.

— Знам — каза Лекси. — Но човек се променя… Такива са заниманията на тукашните мъже. Родни например веднъж седмично играе покер с приятели, а Джед е най-добрият ловец в областта.

— Родни и Джед? — възкликна Джеръми, опитвайки се напразно да си представи как прекарва няколко часа в компанията им.

— Какво им е на Родни и Джед?

— Джед не ме харесва. Както и Родни.

— Глупости! Защо да не те харесват? Но най-добре се посъветвай утре с Дорис.

— Покер с Родни? Лов с Джед? О, готов съм да платя за шоуто! — разкикоти се Алвин в слушалката.

Понеже беше заснел мистериозните светлини в гробището, той знаеше за кого говори Джеръми и още помнеше ясно въпросните особи. Набеждавайки го за мнимо нарушение, Родни бе хвърлил Алвин в ареста след флирта му с Рейчъл в „Лукилу“, а Джед го плашеше, както плашеше Джеръми.

— Представям си го съвсем ясно… Как дебнеш дивеча в гората с обувките „Гучи“ и в елегантна риза…

— „Бруно Мали“ — поправи го Джеръми.

Беше се прибрал в „Грийнлийв“, но мисълта, че не се е сприятелил с никого, продължаваше да го гложди.

— Както и да е — засмя се Алвин. — Звучи страхотно! Градският мишок става селски мишок, за да изпълни желанието на малката си женичка. Нали ще ме извикаш да заснема преобразяването за спомен на идните поколения?

— Ще пропусна фотосесията.

— Но тя е права донякъде. Наистина трябва да си намериш приятели. Което ми напомня… онова момиче, сещаш ли се?

— Рейчъл?

— Да! Виждаш ли я?

— Понякога. Всъщност е почетна гостенка на сватбата, така че и ти ще я видиш.

— Как е тя?

— Излиза с Родни.

— Мускулестият шериф? Заслужава нещо по-добро… Знаеш ли? Хрумна ми нещо. Защо не излизате на двойни срещи? Обяд в „Хърбс“, задушевен разговор с приятели на верандата…

Джеръми се засмя.

— Струва ми се, че ще се приспособиш идеално тук. Наясно си с всички вълнуващи възможности за разтуха.

— Такъв съм си. Господин Адаптация! Ако срещнеш Рейчъл, поздрави я от мен и й кажи, че очаквам с нетърпение да се видим отново.

— Непременно.

— Как върви писането? Обзалагам се, че те сърбят ръцете да подхванеш нова история.

Джеръми се помести неспокойно на стола.

— Де да беше така!

— Не пишеш ли?

— Нито дума, откакто дойдох тук — призна. — Сватбата, къщата и Лекси ангажират цялото ми внимание. Нямам никакво свободно време.

Възцари се мълчание.

— Чакай малко! Изобщо ли не пишеш? Дори за рубриката?

— Да.

— Но ти обичаш да пишеш.

— Обичам. И ще запретна ръкави, щом нещата се поуспокоят.

Джеръми долови скептицизма на приятеля си.

— Добре — рече Алвин след кратка пауза. — Колкото до ергенското парти… ще бъде неповторимо! Всички са на линия и както ти обещах, ще помниш тази нощ до края на дните си.

— Не забравяй обаче — никакви танцьорки! И не искам дами по бельо да изскачат от торта и тем подобни.

— О, хайде! Това е традиция!

— Не се шегувам, Алвин. Влюбен съм.

— Лекси се тревожи за теб — каза Дорис.

Двамата обядваха в „Хърбс“. Повечето клиенти вече се разотиваха и в ресторанта беше спокойно. Както обикновено Дорис настоя да похапнат; мернеше ли го, винаги обявяваше, че Джеръми е „кожа и кости“. Днес го угояваше с пилешки сандвич с ръжен хляб.

— Няма нищо тревожно! — възрази Джеръми. — Промените просто следват една през друга.

— Разбира те. Но тя иска да се почувстваш в свои води тук. Да си щастлив.

— Щастлив съм.

— Щастлив си, защото си с Лекси, и тя го знае. Но иска да обикнеш Бун Крийк като нея. Иска да си тук не само заради нея, а и защото имаш приятели. Защото тук се чувстваш като у дома си. Знае каква жертва направи, напускайки Ню Йорк, но не иска да се чувстваш така.

— Не се чувствам така. Пръв ще й кажа, ако се почувствам. Но… моля те… Родни и Джед?