На десет ярда пред вратичката Миси падна по лице. Никой от къщата не я видя, защото беше около пет часа и кънтящите акорди на органа се посипваха навън като задушаващо изригване на гореща вулканична пепел.

Видя я само Джон Смит и се приближи, тичайки. Първата му мисъл Се, че тази малка странна душа се е препънала в опита си да избегне срещата с него, но когато коленичи и обърна лицето й нагоре, един-единствен поглед върху посивялото лице и плувналата в пот коса му разкри, че греши. Той я придърпа така, че да остане полулегнала, с глава, опряна на бедрото му, разтри безпомощно гърба й и съжали, че не знае как да вкара въздух в гърдите й. Единственото, което се сещаше, бе, че не трябва да я оставя да лежи на земята, но това бе всичко. Тя вдигна ръце, за да се хване за неговата ръка, която беше леко отпусната върху раменете й, подкрепяйки я, цялото й тяло се напрягаше за глътка въздух, а очите й го гледаха с мълчалива молба за помощ, каквато той не можеше да й окаже. Като хипнотизиран той наблюдаваше необикновената тиха кавалкада на вътрешен ужас и удивление в немия и поглед и започна да мисли, че тя умира.

И тогава с неочаквана бързина сивият цвят изчезна, кожата й доби по-топъл и здрав тен, и вкопчените в него ръце се отпуснаха.

— Моля ви! — пое тя дълбоко въздух и се помъчи да стане.

Той веднага се изправи, подхвана я с другата ръка под коленете и я повдигна. Макар да нямаше никаква представа къде живееше тя, реши че в невзрачната къща зад стобора може би ще му помогнат, така че я пренесе през вратичката и по пътечката, викайки за помощ с целия си глас, молейки се на ум някой да го чуе през ръмженето на органа.

Очевидно го бяха чули, защото две дами излязоха от къщата веднага. Не ги познаваше. Сториха му се страшно сериозни и това беше добре; едната безмълвно посочи входната врата, а другата изтича пред него, за да му помогне да влезе в гостната с момичето в ръцете си.

— Бренди! — каза късо Друсила и се наведе да разхлаби дрехите на дъщеря си. Тя не носеше корсет, понеже нямаше нужда от него, но роклята й бе с висока яка и пристегната с колан.

— Имате ли телефон? — попита Джон Смит.

— Опасявам се, че не.

— Кажете ми тогава къде да отида и ще доведа доктор веднага.

— Пресечката на «Ноел» и «Байрон»; казва се доктор Невил Хърлингфорд — обясни Друсила. — Кажете му, че става дума за Миси… Тя ми е дъщеря.

Той излезе незабавно, оставяйки ги да й дадат бренди — лекарството, което всяко предвидливо домакинство държеше в бюфета именно за случаи на сърдечни смущения.

Когато шейсет минути по-късно се появи доктор Невил Хърлингфорд, Миси се беше оправила почти напълно. Джон Смит не беше дошъл обратно с него.

— Много озадачаващо — каза доктор Хърлингфорд на Друсила в кухнята. Октавия беше останала, за да помогне на Миси да си легне в леглото.

Изживяното бе разтърсило дълбоко Друсила, която беше свикнала да приема, че всички, които познава, се радват на същото здраве като нея (костите на Октавия бяха толкова стари познати, че наистина не се брояха). Тя тихо направи чай и отпи от собствената си чаша с повече облекчение, отколкото доктор Хърлингфорд от неговата.

— Каза ли мистър Смит какво се е случило? — попита тя.

— Трябва да ти кажа Друсила, че въпреки небивалиците, които се разправят за него в момента, мистър Смит ми се струва много свестен човек — един разумен и практичен мъж. Според него тя се хванала за гърдите изтичала по пътя изплашена и се свлякла. Лицето й станало сиво, изпотила се и имала сериозни затруднения с дишането. Пристъпът продължил около две минути а възстановяването било като с магическа пръчка. Цветът на лицето и бавно се възстановил, също и дишането. Тогава мистър Смит я пренесъл, доколкото разбрах. Преди минута не можах да открия в нея нещо нередно, но след като си легне, ще я прегледам както трябва и тогава ще мога да кажа.

— В нашия клон на фамилията не е имало сърдечни болести, нали знаеш — каза Друсила, която се чувстваше предадена.

— Но тя явно е взела доста от бащината си фамилия, Друсила, ако се съди по телосложението й, така че може да е наследила някой проблем със сърцето оттам. Имала ли е друга подобна атака?

— Не, доколкото знаем — каза Друсила, разбрала, че е смъмрена. — Проблем със сърцето ли има наистина?

— Честно казано, не знам. Възможно е. — Но в гласа му прозвуча съмнение. — Мисля, че вече мога да вляза и да я прегледам отново.

Миси лежеше със затворени очи в тясното си малко легло, но в мига, когато долови непознатите стъпки на доктор Хърлингфорд, ги отвори, погледна го и необяснимо защо изглеждаше разочарована.

— Е, Миси — каза той, сядайки предпазливо на ръба до нея. — Какво се случи, а?

Друсила и Октавия се въртяха наоколо; той искаше да се махнат, защото усещаше, че присъствието им потиска Миси, но чувството за благоприличие и установените порядки го възпрепятстваха да поиска това.

Откакто Миси беше родена, той я беше виждал два, най-много три пъти, така че знаеше за нея малкото, което бе известно на всички — че е единствената тъмна Хърлингфордовка в историята и че е била обречена да остане стара мома, още преди да навърши десет години.

— Не знам какво се случи — излъга Миси.

— Хайде, хайде, все нещо си спомняш.

— Изведнъж започна да не ми стига въздуха и припаднах, струва ми се.

— Мистър Смит не разказа точно това.

— Тогава той бърка… Къде е мистър Смит? Тук ли е?

— Усети ли някаква болка? — интересуваше се доктор Хърлингфорд, който не бе удовлетворен и не се постара да отговори на въпроса й.

В главата на Миси мина мисълта, че се превръща в хроничен инвалид, прикован в Мисалонги, и тя се ужаси от финансовото бреме, в което щеше да се превърне, от чувството на вина, с което щеше да се събужда всеки ден, обречена да остане в леглото, от невъзможността някога сама да мине покрай долината на път за Байрон и библиотеката… не, това не можеше да се понесе.

— Изобщо никаква болка — заупорства тя.

Доктор Хърлингфорд я погледна, сякаш не й вярваше, но за един Хърлингфорд той беше доста схватлив и много добре си представяше какъв би бил живота на Миси от момента, когато се обявеше, че е сърдечно болна. Затова се отказа да мъчи с повече въпроси бедното Момиче, просто извади старомодния стетоскоп, преслуша сърцето й, което биеше съвсем нормално, както и дробовете й, които бяха чисти.

— Днес е понеделник. Най-добре ще бъде да дойде на преглед при мен в петък — каза той и стана. След това потупа Миси окуражително по главата и излезе в хола, където Друсила го дебнеше в очакване. — Не мога да открия нищо особено — каза й той. — Бог знае какво точно се е случило, но не и аз! Тя трябва да ме посети в петък, а ако се случи нещо междувременна веднага ме извикайте.

— Няма ли да вземе някакво лекарство?

— Скъпа ми Друсила, как мога да предпиша лекарство срещу неизвестна болест? Много е слаба, но ми изглежда напълно здрава. Оставете я на спокойствие, дайте й да се наспи и нека яде повече здрава храна.

— Трябва ли да остане в леглото до петък?

— Не, не е необходимо. Нека да пази леглото тази вечер, а утре би могла да й позволиш да стане. Дори може да свърши някоя лека работа. Не мисля, че воденето на активен и нормален живот може да й навреди.

Тези думи задоволиха Друсила. Тя изпрати своя чичо-доктор и стъпвайки на пръсти, прекоси антрето до вратата на Мисината стая, открехна я, видя, че Миси е заспала и се върна в кухнята, където Октавия седеше на масата и се справяше с останалия от доктора чай.

Октавия изглеждаше действително разстроена; необходими й бяха и двете й треперещи ръце, за да поднесе чашата с чай до устните си.

— Чичо Невил не смята, че е нещо сериозно — каза Друсила, докато сядаше тежка — Миси трябва да остане в леглото до довечера, а утре може да стане и да върши лека работа, докато чичо не я види отново в петък.

— О, скъпа! — една голяма бледа сълза се търкулна по голямото бледо лице на Октавия, докато тя гледаше към своите възлести пръсти. — Аз ще поработя в градината, Друсила, но не бих могла да издоя кравата.

— Аз ще я издоя — каза Друсила. Тя сложи ръка на главата й и въздъхна. — Не се притеснявай, сестро, ще се справим някак.

Каква беда! Друсила видя за миг, как нейните скъпоценни двеста лири се стопяват по доктори, болници и лечения. За момента те не й се свидеха; това, което я притесняваше, беше финансовият удар, идващ тъкмо сега, когато смяташе, че е свързала двата края. Само ако не беше вече скроила сивосинята коприна и кафявотютюневия атлаз, още утре можеше да ги върне в магазина на Хърбърт. Можеше ли наистина?

На обед Друсила занесе на Миси голяма купа с говежди бульон и седя до нея, докато тя не го изгълта. След това я оставиха сама. Сега, отпочинала добре след дългия сън, тя можеше да помисли за себе си. За болката и какво можеше да означава тя. За Джон Смит. За бъдещето… Между болката и бъдещето, две пустини на ужасна празнота, Джон Смит й се явяваше като някакво божество. Така тя остави настрана всякаква мисъл за болката и бъдещето и съсредоточи мислите си единствено върху Джон Смит.

Такъв прекрасен мъж! Интересен! Колко леко я повдигна от земята и я внесе вътре! Каква истинска полза допринесоха наскоро прочетените антикварни книги, които скришом й беше дала Уна, за да разбере най-после, че беше влюбена! Можеше ли да спечели сърцето му? Уви, хората като Алисия можеха да сплетничат и интригантстват, за да постигнат целите си, но Миси не беше от тях. Такива като пея не познаваха достатъчно добре мъжете и ако имаха някаква представа за тях, тя беше само от най-общ характер. Всички мъже бяха недостъпни и дори имаха вид на престъпни типове. Всички мъже имаха правото на избор. Всички мъже имаха мощ. Всички мъже бяха свободни. Всички мъже бяха привилегировани. И вероятно предполагаемите престъпници бяха по-привилегировани от съдбата от хора като клетия малък Уили Хърлингфорд, както си беше защитен от всякакви несгоди и насрещни ветрове, които биха могли да издухат и малката твърдост притежавана от него. Не, тя не вярваше, че Джон Смит е престъпен тип. Уна го познаваше от годините, които беше прекарала в Сидни. А това означаваше, че той се е движил най-малкото по ръба на най-висшето общество. Освен ако въпреки приятелството си със съпруга на Уна да е бил разносвач на лед, хляб или въглища.