— Нова рокля за венчавката? — попита Джеймс дяволито.

— Да — отговори Миси, питайки се защо Джеймс винаги съумяваше да я притесни. Може би защото беше така подчертано женствен в маниерите си.

— Я, да видим сега — бърбореше Джеймс. — Една малка игра на отгатване. Крепът е за леля Друси, коприната — за леля Окти, а сатенът… кафявият сатен — той трябва да е за малката кафява братовчедка Миси!

Мислите й сигурно бяха ангажирани все още с онази невъзможна алена дантела, защото изненадващо и за самата нея й падна червено пред очите и от най-закътаните ъгълчета на паметта си тя измъкна единствената оскърбителна фраза, която знаеше:

— О-о-о, я се ухапи отзад, Джеймс! — сряза го тя. Той едва ли би се смаял толкова, ако дървеният манекен се съживеше, за да го целуне, и в резултат започна да мери и реже толкова енергично, че отряза всяко парче с един ярд в повече. Когато свърши, изпрати Миси от магазина, но му се струпаше, че светът около него е застинал. Ужасното бе, че не можеше да сподели кошмарната случка с никого от братята и племенниците си, защото копелетата щяха да започнат да повтарят фразата на Миси.

Библиотеката бе две врати по-нататък, така че когато Миси влезе в нея, тя все още летеше на крилете на гнева и затова тръшна вратата зад гърба си.

Уна стреснато вдигна поглед и започна да се смее:

— Скъпа, изглеждаш чудесно! Май нещо сме нервирани, нали?

Миси пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— О, просто се спречках с братовчед ми Джеймс, Казах му да се ухапе отзад.

— Чудесно! Крайно време беше някой да му го каже — Уна се изкиска. — Но си мисля, че той по би склонил някой друг да го ухапе… за предпочитане мъж.

Репликата мина незабелязана от Миси, но реакцията на Уна свърши работа и Миси установи, че също може да се смее.

— Ама и аз май не се държах като дама, нали? — попита тя, но в гласа й звучеше повече изненада, отколкото ужас. — Не знам какво ми стана!

Лъчезарното лице, което беше обърнато към нея, я погледна с лукав поглед, но това не беше лукавството на нечестен човек, а по-скоро на някого, който вижда неща, които ще се случат.

— Сламки и камили — започна Уна с напевен глас, — иглени уши и кучешки дни, гърчещи се червеи и добре използвани вихрушки. Има много неща в теб, Миси, които дори не подозираш, че притежаваш. — Тя се облегна отново на стола си и изръмжа като злорадстващо непослушно дете: — Но нещата тръгнаха и вече не могат да се спрат.

Миси си призна за алената дантелена рокля, за изгарящото я желание да облече най-сетне нещо по-различно от опротивялото й кафяво, за признанието, че все пак никой друг цвят освен кафявия не й отива, така че дори и в този знаменателен ден, когато би могла да си купи рокля в друг цвят, тя пак няма избор. Скрила ясновидския блясък в очите си, Уна я изслуша съчувствено, а когато Миси изплака всичките си болки, я погледна отгоре до долу:

— Но аленият цвят би ти подхождал чудесно — кача тя. — О, колко жалко! Но няма значение, няма значение. — И тя смени темата: — Запазих ти друг нов роман; след като прочетеш две страници от него ти обещавам, че няма да си спомниш за твоята червена рокля. Историята е за една безлична млада жена, която е така потискана от своето семейство, че един ден установява, че умира от някаква сърдечна болест. Има един младеж, в който е влюбена от години, но той, разбира се, е сгоден за друга. Тогава тя взема писмо, написано от сърдечния лекар, в което се заявява, че й предстои да умре, занася го на младежа и започва да го моли да се ожени за нея, вместо за другото момиче, защото на нея й остават само шест месеца живот и след като тя умре, той така или иначе ще може да се ожени за другата. Та този младеж е някакъв пройдоха, но всъщност е готов да се остави на някоя, която да го промени, без, разбира се, да подозира това. Е, той се съгласява да се оженят. И те прекарват шест райски месеца заедно. Той установява, че под неизразителната й външност се крие завладяващ характер и любовта й към него напълно го преобразява. Идва един слънчев ден, когато птиците пеят, но тя умира в ръцете му. — Обичам книгите, в които хората умират в ръцете на някого, а ти? — И старата му годеница се появява отново след погребението, защото е получила писмо от вече мъртвата му съпруга, в което тя й обяснява защо той я е изоставил. Та, старата му годеница му казва, че му прощава, и ще се омъжи за него в мига, когато той престане да тъгува! Но той скача, полудял от скръб, изтичва до реката и се хвърля в нея, викайки името на покойната си жена. След което в реката се хвърля и старата му годеница, само че с неговото име на уста. О, Миси, толкова тъжен роман! Плаках дни наред.

— Ще го взема — каза моментална Миси, плати дълга си, след което се почувства много, по-добре и напъха Тревожна сърце на дъното на една от пазарските чанти.

— До следващия понеделник — каза Уна и застана до вратата, за да й помаха с ръка, докато Миси се отдалечаваше.

Петте мили от магазините на Байрон до Мисалонги изглеждаха на Мили като половината, от това разстояние. Докато вървеше, тя мечтаеше и фантазираше; поставяйки, се в различни роли при различни обстоятелства, които далеч надхвърляха житейския й опит. Преди Уна да бе започнала работа в библиотеката, нейните героини изглеждаха точно като Алисия и събитията в които се замесваха, се въртяха около магазина за шапки, или чайни, посещения от аристократи, докато мъжете олицетворяваха Харлингфордовския идеал: нещо като Зигфрид в ботуши, с бомбе и костюм с жилетка. Отскоро обаче, въображението, й разполагаше с по-добър материал за работа и, каквато и героиня да си избереше, независимо от приключението, в което се потапяше, нещата по-скоро приличаха на последния роман, който Уна скришом й бе пробутала, отколкото в реалния живот в Байрон.

И така, за първата половина от пътя към дома в този понеделник Миси се превърна в разкошно красива блондинка с удивителни зелени очи. Двама мъже бяха влюбени в нея: херцог (рус и красив) и индийски принц (смугъл и красив). В тази си роля тя без ничия помощ стреляше по тигри от седлото на покрит с разкошна покривка слон, повеждаше също без ничия помощ армия на поданиците на съпруга си срещу мародери-мюсюлмани, строеше училища, болници и домове за сираци пак без помощта на когото и да било, а двамата влюбени в нея мъже се мотаеха на фона на събитията като малки паяци любовници, на които е отказан достъпа до приемната на съпругата.

В средата на пътя, там, където «Търдън Роуд» продължаваше от «Ноел Стрийт», започваше и нейната долина. Тук Миси по правило спираше мечтите си и се оглеждаше наоколо. Денят беше чудесен — такива могат да бъдат само дните в Сините планини в края на зимата, когато вятърът поспре, за да се отмори. Позовавайки се на магията на долината, тя прекоси «Търдън Роуд», вдигна лице към небето и пое дълбоко през носа си упоителния аромат на дивата природа.

Никой никога не се беше сетил да измисли име на долината, макар без съмнение отсега нататък тя щеше да се нарича Долината на Джон Смит, както бяха правилата в Байрон. В сравнение с Джеймисън Вали, Трос Вали или дори с Мегалонг Вали, тя не беше много голяма, но за сметка на това бе съвършена: една купа, достигаща хиляда и петстотин фута под нивото на издигащото се на три хиляди фута плато, върху което бяха разположени Байрон и всички останали градове в Сините планини. Формата й бе симетричен овал, чиято близка извивка започваше точно под мястото, където свършва «Гордън Роуд», а далечното стеснение бе на пет мили в източна посока. Там някъде равната стена която обграждаше долината, бе начупена от пропаст в която се изливаше безименната река, поела пътя към водната система Непиан-Хоуксбъри, прорязваща крайбрежната равнина. По цялата периферия на овала имаше висока хиляда фута скала от пясъчник в убит оранжев цвят, откъдето започваше тясна ивица от нападали камъни с пробили между тях дървета, която постепенно се спускаше надолу към коритото на реката, станала още преди хилядолетия причина за образуването на самата долина. Долината, когато човек погледнеше над нея, беше плътно покрита от пищна естествена гора — един синкав, непрестанно въздишащ и шепнещ океан.

През зимните утрини долината бе запълнена от ослепително бял облак, издул се като кипнало мляко под върховете на скалите, а когато слънцето напечеше, облакът се вдигаше, за да изчезне бързо. Понякога облакът се спускаше отгоре с пипалца, които опипваха върхарите на дърветата далече долу, преди да се спусне и да ги скрие от човешкия поглед. А когато наближеше залез слънце, зиме и лете, скалите започваха да потъмняват, цветовете им сякаш ставаха по-наситени, по-богати: в началото — розово-червени, малко по-късно — пурпурни и накрая — тъмновиолетови, преди да изчезнат в тайнственото индиго на нощта. Но най-удивителен от всичко бе редкият сняг, когато всички зъбери и върхове побеляваха, а потрепващите клони на дърветата се отърсваха от ледената влага със скоростта, с която тя падаше върху тях, отказвайки да допуснат подобно чуждо докосване.

Единственият път за долината беше смразяващо стръмен път, широк колкото да мине по него фургон, който излизаше точно в края на «Гордън Роуд». Преди петдесет години някой беше прокарал пътя, за да получи достъп до гората долу, която предлагаше богатства като вековни кедри и терпентинови дървета, но след като цял керван от осемдесет вола, коларят, двама дървосекачи и платформа, на която бил натоварен ствола на огромно дърво, се прекатурили през края на пътя, плячкосването било незабавно преустановено. В крайна сметка, имаше и по-лесно достъпни гори. Така пътят постепенно беше забравен, както всъщност и самата долина. Гостите на града предпочитаха да се разхождат на юг, към Джеймисън, отколкото на север, при този не така впечатляващ родственик, лишен между другото и от павилиони, и от площадки към най-внушителните гледки.

Отвратителният спазъм отново стегна Миси в момента когато поемаше по завоя недалече от Мисалонги, но за разлика от друг път, десет секунди по-късно болката я удари в гърдите като удар на брадва. Тя залитна и изпусна пазарските чанти, вдигайки ръце, като че ли за да изтръгне от себе си ужасния пристъп; после видя познатия стобор на Мисалонги и се затича към дома. Точно в този миг Джон Смит се показа на завоя от другата му страна, крачейки потънал в мисли, с наведена глава.