Цяла година тя беше носила черно, после две години се появяваше само в гълъбовосиво или бледовиолетово, тъй като това бяха цветовете на «полутраура», след това на двайсет и две години обяви, че се връща в обществото и откри бутик за модни шапки. Баща й купи стар галантериен магазин, който времето и центъра за дрехи на Хърбърт Хърлингфорд бяха направили излишен, и Алисия вложи в него всичкия си талант. Негласните правила изискваха бизнеса да се регистрира на името на майка й, но никой, и най-малко от всички майка й, имаха илюзии за това на кого принадлежи той. Магазинът за шапки с име Chez Chapeau Alicia започна да има шумен успех от мига, в който отвори вратите си и привлече клиенти чак от Сидни — толкова привлекателни и модни бяха творенията на Алисия от слама, тюл и коприна. Тя използваше две лишени от земя и зестра жени в работилницата, а неомъжената й леля Корнелия се представяше като аристократична продавачка. Ролята на Алисия при тази ситуация се свеждаше до създаването на моделите и внасянето в банка на печалбите.

И когато всички бяха решили, че Алисия ще страда за Монтгомери Масей, докато е жива, тя обяви годежа си с Уилям Хърлингфорд — син и наследник на третия Уилям. Тогава тя беше на трийсет и две, а бъдещият младоженец — само на деветнайсет. Венчавката беше насрочена за първия ден на идния октомври, когато пролетните цветя щяха да направят приема в градината фантастичен. Дългото чакане беше приключило. Това, че изобщо бе имало дълго чакане, се дължеше на съпругата на третия сър Уилям, лейди Били, която след като беше научили новината, се бе опитала да удари Алисия с конски камшик. Третият сър Уилям се видя принуден да забрани женитбата, докато бъдещият младоженец не навърши двайсет и една години.

Ето защо в сърцето на Друсила нямаше радост, докато се отправяше по добре утъпканата входна алея на Mon Repos към вратата, за да удари чукчето на звънеца с енергичност, родена от усещането за безсилие и завист. Вратата отвори икономът, който надменно информира Друсила, че мисис Маршал е в малката дневна и я съпроводи дотам невъзмутимо.

Интериорът на Mon Repos беше също така очарователен, както фасадата и градините: ламперията беше от бледо вносно дърво, стените бяха покрити с копринени и кадифени тапети, завесите бяха от брокат, килимите бяха Аксминстър, мебелите — в стил Риджънси и всичко бе така съчетано, че да разкрива чудесните пропорции на стаите по най-добрия начин. Нямаше никаква нужда от кафява боя тук, в това място, където икономичността и благоразумието не бяха наложителни.

Сестрите се целунаха по бузите. Приликата между тях бе очевидна, за разлика от приликата между която и да е от тях и Октавия или Юлия, или Корнелия, или Августа, или Антония, защото и в двете имаше някаква надменна студенина, а и усмивките им бяха еднакви. Въпреки разликата в общественото им положение, те се обичаха повече, отколкото с коя да е от останалите и единствено непреклонната гордост на Друсила беше попречила досега на Аврелия да й помогне финансово.

След размяната на приветствия те седнаха от двете страни на малка масичка в стил «маркетри», върху покрити с кадифе столове и преди да преминат към делови въпроси, изчакаха прислужницата да им сервира от подноса китайски чай с две дузини сладкиши.

— Виж, Друсила, абсолютно безполезно е да си толкова горделива; аз знам колко отчаяно се нуждаеш от парите. Така че би ли ми обяснила каква е ползата от всички онези прекрасни неща, които са складирани в свободната ви стая, та да не ги използва Алисия на сватбата? Не можеш да ми кажеш, че ги пазиш за сватбата на Миси, защото и двете знаем, че Миси е казала последните си молитви в това отношение преди години. Алисия иска да купи спалното си бельо от тебе и аз съм напълно съгласна — приключи Аврелия с твърд глас.

— Поласкана съм, разбира се — отговори Друсила малко вдървено, — но не мога да ти ги продам, Аврелия. Алисия ще получи каквото пожелае като подарък от нас.

— Глупости! — възрази собственицата на имението. — Сто фунта — и ще я оставиш да си избере.

— С удоволствие ще й дам да си избере, но само като подарък.

— Сто фунта или ще трябва да похарчи няколко пъти повече, за да си купи спалното бельо от Марк Фой, защото аз не мога да й разреша да вземе каквото и да е от теб като подарък.

Спорът продължи известно време, но накрая бедната Друсила трябваше да се предаде. Възмутената й гордост воюваше срещу чувството на тайно облекчение, което беше така силно, че накрая гордостта се предаде. И след като изпи три чаши от ароматния «Лапнанг Сучонг» и изяде като прегладняла почти цялото съдържание на подноса със сладкиши, които бяха с чудесна глазура в розово и бяло, тя и сестра й преминаха от деликатната тема на социалното им неравенство към по-удобната такава на кръвното им родство.

— Били твърди, че той е бил в затвора — каза Аврелия.

— И се установява в Байрон? Мили Боже, как е допуснал Били това да се случи?

— Не е могъл да направи нищо, за да го предотврати, сестро. Както ти, така и аз знаем какъв мит е твърдението, че Хърлингфордови притежават всеки акър земя между Леура и Лосън. Ако този човек е купил долината, което очевидно е направил, и ако е изплатил дълга си към обществото, което също така очевидно е сторил, тогава няма нищо, което Били или някой друг биха могли да направят, за да го изгонят оттук.

— И кога е станало всичко това?

— Според Били миналата седмица. Долината, разбира се, никога не е принадлежала на някой Хърлингфорд. Били смятал, че това е земя на Короната — грешно убеждение, идващо още от първия сър Уилям, което никой от фамилията не е помислял да подложи на проверка и това е най-жалкото. Само да знаехме и някой Хърлингфорд отдавна щеше да я е купил. Оказва се, че е била на някакъв побъркан преди много години и този човек я купил на търг в Сидни миналата седмица, без дори да разберем, че е била за продан. Представяш ли си — цялата долина и при това безобразно евтино. Били е бесен!

— Как разбрахте за това? — попита Друсила.

— Мъжът се появил вчера в магазина на Максуел точно преди затваряне… Между другото, Миси била там в този момент.

Лицето на Друсила се проясни.

— А, той ли е бил?

— Да.

— Значи Максуел е разбрал как стоят нещата? Той може да изтръгне информация и от глухоням.

— Така е. О, този тип съвсем не е загубен — говорил е за всичко напълно откровено, даже според Максуел, прекалено откровено. Но нали го знаеш Максуел, той мисли, че всеки, който се хвали с бизнеса си, е глупак.

— Това, което не мога да проумея, е, защо някой извън Хърлингфордови е поискал да купи тази земя? Искам да кажа че притежаването й е от значение за Хърлингфордови, защото тази земя е в Байрон. Но той не може да направи там ферма. Ще му трябват десет години, за да я разчисти дотолкова, че през нея да може да мине плуг, а от друга страна, там е толкова влажно, че няма да може да я поддържа чиста. Не може и да сече дърва, понеже пътят е много опасен. Защо тогава?

— Според Максуел, бил казал, че просто иска да живее насаме сред природата и да слуша тишината. Е, ако не е точно бивш затворник, то поне трябва да му се признае, че е ексцентричен!

— Какво точно кара Били да мисли, че е бил в затвора?

— Максуел телефонирал на Били, веднага след като онзи натоварил каруцата си и заминал. И Били се хванал да разбере какво става. Човекът се нарича Джон Смит, представяш ли си! — Аврелия изсумтя презрително. — Е, питам те сега, Друсила, ще се нарече ли някой Джон Смит, ако не иска да скрие нещо?

— Може и така да се казва — опита се да бъде безпристрастна Друсила.

— Хм! Вечно четем за различни Джон Смитовци, но някога да си срещала такъв? Били счита, че Джон Смит е… някакъв… как му викат американците?

— Нямам и най-малка представа.

— Добре де, това няма значение — тук не е Америка. Фалшиво име и толкова! Разследванията на Били разкриха, че за този човек няма сведения в никакви архиви. Единственото, което научил за него, е, че заплатил за долината в злато.

— Не може ли да е късметлия златотърсач от Софала или Бендиго?

— Не. Всяко златно находище в Австралия отдавна е в ръцете на някоя компания, а Били казва, че не е чувал скоро някое частно лице да се е натъквало на нещо голямо.

— Колко необикновено! — каза Друсила и разсеяно посегна към предпоследния сладкиш. — Максуел или Били знаят ли някакви допълнителни подробности?

— Ами, Джон Смит закупил голямо количество храна и платил със злато. Извадил го изпод колана си и забележи, не е носил долна фанелка! Добре, че Миси си е била тръгнала, защото Максуел твърди, че този тип би си вдигнал ризата и пред нея. Позволил си е да ругае пред Миси и даже казал нещо в смисъл, че Миси не е дама! Без никаква провокация, уверявам те!

— Мога да го повярвам — подметна Друсила сухо и взе последния сладкиш от подноса.

В този момент Алисия влезе в стаята. Майка й я погледна с гордост, а леля й я дари с лека крива усмивка. Защо, о, защо не беше и Миси като нея?

Алисия Маршал наистина бе изящно създание. Много висока и сътворена с пищни, но дисциплинирани форми, тя беше с руса коса, бяло лице и светли очи, с чудесни ръце и крака, и лебедова шия. Както винаги, беше облечена със съвършен вкус и носеше леденосинята си копринена рокля (деколтето беше с бродерия, а воланът — модно колосан) с несравнимо изящество и грациозност. Буйната й бледоруса коса бе увенчана с една от нейните шапки — объркана маса от леденосин тюл с леденозелени рози. Беше цяло чудо, че веждите и миглите й са с открояващ се кафяв цвят! Алисия, както разбира се и Уна, не разказваха на всекиго, че си боядисват веждите и миглите.

— Леля ти Друсила ще бъде много щастлива да ти даде спално бельо за новото ти домакинство, Алисия — обяви триумфално Аврелия.