По-късно тя започна да си представя смъртта и все по-често й се струваше, че това е някаква връхна точка, към която благочестиво трябва да се стреми. Смъртта беше навсякъде около нея и посещаваше както млади, така и стари. Туберкулоза, пристъпи, дифтерит тумори, пневмония, отравяне на кръвта, апоплексия, сърдечни болести, удари. Защо трябваше тя да бъде лишена от докосването на нейната ръка? Смъртта съвсем не беше нещо нежелано и никога не можеше да стане нежелана за тези, които просто съществуват, вместо да живеят.

Но тази нощ тя остана будна през цялата гама връхлитащи я мисли — за външния й вид, котенце, разходките, смъртта — независимо от крайната умора в резултат от тичането към дома и болката от лявата й страна, която все повече и повече я измъчваше. Причината бе, че Миси беше спестила малко време, което искаше да посвети на онзи голям, див чужденец на име Джон Смит, който, по думите на Уна, бе купил нейната долина. Вятърът на промяната, една нова сила се бе появила в Байрон. Тя вярваше, че Уна не греши като казва, че той възнамерява да се установи в долината. Е, тази долина вече не беше нейна, беше станала негова. Клепачите й се притвориха, тя още веднъж си го представи: висок, добре сложен и силен, още веднъж помисли за прекрасната тъмночервена коса по главата му, за брадата по бузите и двата бели кичура в нея. Невъзможно беше да се отгатне точно възрастта му, защото лицето му бе обветрено, но тя мислеше, че е малко над четиридесетте. Очите му бяха с цвета на вода, минаваща над окапали листа, кристално чисти и кехлибарено кафяви. О, какъв хубав мъж!

И когато реши да завърши това нощно странстване с още една разходка из долината, той я съпровождаше по целия път до съня.


Бедността, налегнала Мисалонги с такава жестока неумолимост, бе по вина на първия сър Уилям, който бе дал живот на седем сина и пет дъщери, болшинството от които бяха оживели достатъчно дълго, за да се размножат на свой ред. Сър Уилям беше завещал богатството си само на синовете, а дъщерите получиха като зестра само по една къща, построена върху пет акра добра земя. На пръв поглед решението изглеждате разумно, защото обезкуражаваше разните зестрогонци, правеше от дъщерите собственички на земя и им даваше известна независимост. Съвсем охотно (понеже това означаваше повече пари за тях самите), синовете му бяха продължили тази практика, а след това — и техните деца. Но с годините къщите ставаха все по-лоши, а петте акра добра земя постепенно се превръщаха в пет акра не толкова добра земя.

Две поколения по-късно потомците на Хърлингфорд се бяха разделили на няколко добре оформени групи: богати мъже, обезпечени жени, главно благодарение на удачни женитби, и друга група жени, които или се бяха разделили със земята си в резултат на измама, или пък се бяха оказали принудени да я продадат на безценица, или се бореха да оцелеят върху нея, какъвто бе случаят с Друсила Хърлингфорд Райт.

Тя се беше омъжила за някой си Юстъс Райт, който трябваше да наследи голяма счетоводна фирма в Сидни, притежаваща акции в концерни, занимаващи се с производство. Естествено, когато се ожениха, тя и не бе предполагала за наследството, така както не знаеше за него и самият Юстъс. Но след смъртта му две години по-късно, все още живият баща на Юстъс бе решил да остави цялата си собственост на втория си син и не завеща на вдовицата нищо, още повече, че тя беше родила само едно болнаво момиченце. Така онова, което бе започнало като прекрасно есе на брачния съюз, беше завършило отчайващо във всяко отношение. Стария Райт бе взел предвид факта, че Друсила има къща и пет акра земя и че произхожда от много богат клан, който, макар и от приличие, е длъжен да се погрижи за нея. Онова което старият Райт бе пропуснал да вземе предвид, бе друг факт: безразличието, изпитвано от клана на Хърлингфордовци към онези негови членове, които са самотни и нямащи власт жени.

По този начин Друсила беше оставена в положение, в което едва свързваше двата края. Тя беше взела при себе си своята сестра Октавия, която беше продаде своята къща и петте си акра на братовчед им Хърбърт за да може по някакъв начин да подпомогне домакинството на Друсила. В това именно беше и проблемът — немислимо беше да се продаде имотът на външен човек, а мъжете потомци на рода Хърлингфорд не пропускаха да се възползват от това. Сумицата, която Хърбърт даде на Октавия за продадената му собственост, беше незабавно инвестирана от него вместо от нея и, както ставаше с повечето инвестиции, правени от Хърбърт, резултатът беше абсолютна нула. Няколкото плахи запитвания, които Октавия се бе осмелила да отправи към брат си, бяха първоначално отхвърляни като несъществени, а после се посрещаха с гняв и възмущение.

Разбира се, също както беше немислимо една жена Хърлингфорд да продаде имота си на външен човек, точно толкова беше немислимо тя да донесе безчестие на клана, като се хване на работа, освен ако тази работа не е в рамките на семейния бизнес. В резултат Друсила, Октавия и Миси си останаха у дома, защото пълното безпаричие не им позволяваше да подхванат някакъв бизнес, а абсолютната липса на полезни таланти означаваше, че роднинското им обкръжение ги разглеждаше като непригодни за каквото и да било.

Всички блянове, които Друсила може би беше имала, че когато Миси израсне ще изтръгне дамите на Мисалонги от мизерията чрез зрелищен брак, умряха преди Миси да навърши десет години, защото тя се оказа семпла и непривлекателна. Когато навърши двайсет, майка й и леля и се бяха примирили, че неблагоприятните обстоятелства ще ги съпроводят до гроба. След време Миси щеше да наследи къщата на майка си и петте акра, но никой нямаше да й помогне с нищо повече, понеже беше Хърлингфорд по женска линия и следователно лишена от права.

Разбира се, те се оправяха някак си. Имаха крава, която им даваше чудесно, мляко и раждаше великолепни телета, имаха си и юница, която бяха задържали, защото беше превъзходна, половин дузина овце, три дузини кокошки, дузина подбрани патици и гъски, две разглезени бели свине, които раждаха, най-сладките прасенца в околността, най-вече защото ги пускаха на паша, вместо да ги държат затворени и ги хранеха с отпадъците от чайната на Юлия покрай остатъците от масата на Мисалонги и от зеленчуковата градина. Самата зеленчукова градина, оставена на грижите на Миси, даваше по нещо през цялата година — палецът на Миси беше вечно зелен. Имаха и скромна овощна градина — десет ябълки от различен сорт, праскова, череша, слива, кайсия и четири круши. Никакви цитрусови плодове, защото в Байрон беше твърде студено през зимата. Продаваха плодове, яйца и масло на Максуел Хърлингфорд за много по-малко пари, отколкото биха получили на което и да е друго място, но мисълта, че могат да се обърнат към някой извън клана Хърлингфорд, беше недопустима.

Не им липсваше храна, мореше ги безпаричието. В невъзможност да се хванат на работа и мамени от онези, които по право трябваше да им окажат най-солидна подкрепа, те изпитваха критична нужда от пари в наличност, за да си купят дрехи, съдове, лекарства или за належаща поправка на покрива, така че зависеха от продажбата на някоя овца или теле или пък няколко прасенца, което не им позволяваше да се отпуснат нито за миг. Двете по-възрастни жени силно обичаха Миси, но го показваха по един-единствен начин, разрешавайки й да прахосва парите от яйцата и маслото за заемане на книги.

За да запълнят празните си дни, дамите от Мисалонги плетяха, бродираха и шиеха безкрайно, като всяка една от тях се изпълваше с благодарност, когато сред подаръците за Коледа или по случай рождения си ден намираше гранче прежда, кълбо конци или канава. В отговор тя подаряваше част от ръкоделията, които изработваше. Бяха съумели да натрупат голям запас от тях в свободната стая.

Това, че така смирено приемаха наложения им от други хора начин на живот, от хора, които нямаха представа какво значи да си самотен или да тънеш в беднотия, не означаваше, че им липсва дух или кураж. Просто бяха се родили и живееха във времето преди великите войни да завършат промишлената революция, във време, когато да работят срещу заплащане се считаше за предателство срещу житейските им принципи, семейството или женствеността им.

Бедността измъчваше Друсила Райт най-силно в съботните дни, когато си тръгваше пеша за Байрон, минаваше през града и се отправяше към местата, където се намираха резиденциите на най-проспериращите Хърлингфордовци, разхвърляни по величествените хълмове между града и «Джеймисън Вали». Тя отиваше на сутрешен чай при сестра си Аврелия, без да забравя нито за миг, докато вървеше, че когато бяха момичета и се сгодиха, за нея — Друсила, се считаше, че е направила много по-изгодна брачна сделка. Отиваше на чай сама, защото Октавия бе прекалено недъгава, за да издържи седем мили пеша, а контрастът между Миси и дъщерята на Аврелия — Алисия, беше твърде болезнен, за да си струва да го изтърпява. Изключено беше да имат кон, защото конете пасяха безразборно, а петте акра на Мисалонги изискваха да мислят непрекъснато за евентуална суша. Така че, когато не можеха да отидат някъде, дамите на Мисалонги си стояха у дома.

Аврелия също се бе омъжила за човек извън клана, но се оказа, че бракът й е много по-добре пресметнат. Едмънд Маршал бе главният менажер на фабриката за бутилиране и имаше онзи талант за практическо администриране, който отсъстваше във всички Хърлингфордовци. Затова Аврелия живееше в двайсетстайна имитация в стил Тюдор, в имение от четири акра парк, залесено с рододендрони, азалии и декоративни черешови дървета, които превръщаха имението в приказна страна всеки септември и това продължаваше цял месец. Аврелия разполагаше със слуги, коне, карети и дори кола. Синовете й Тед и Рандолф се учеха на занаят при баща си във фабриката и даваха големи надежди — Тед си падаше по счетоводството, а Рандолф по контрола.

Аврелия имаше и дъщеря, дъщеря, представляваща всичко, което дъщерята на Друсила не беше. Всъщност, двете имаха нещо общо — бяха трийсет и три годишни стари моми. Но докато Миси беше такава, защото никой не бе и помислял, че може да я помоли да престане да бъде мома, то Алисия не беше омъжена по крайно романтична и сърцераздирателна причина: момчето за което се бе сгодила на деветнайсет години бе смазано от полудял работен слон само седмици преди венчавката и на Алисия й беше необходимо много време за да се съвземе след удара. Монтгомери Масей беше единственото дете на известна фамилия плантатори на цейлонски чай и много, наистина много богат. Алисия го бе оплаквала в пълно съответствие с положението му в обществото.