— Друсила!

И така, двете жени, останали единствени в Мисалонги, пиеха чай и обсъждаха подробно събитията от изминалия ден, после се заеха с къщна работа и най-сетне се приготвиха да си легнат.

— Мили Боже, — шепнеше Друсила, коленичила на пода, — моля те, помогни на Миси и бди над нея, прогони бедата от пътя й и дай й сили във всички начинания. Амин.

След тази молитва тя седна в единственото двойно легло в къщата, както подхождаше на единствената омъжена жена. Но измина доста време, преди сънят да я обори.

Тихата мелодия на органа бе приглушила шума от двуколката на Джон Смит, така че никой не разбра за пристигането на Миси. Тя незабавно се отправи с тихи стъпки към навеса, където скри торбата зад едва бала. След това се скри в градината, докато майка й приключи с доенето на кравата. Последната, както и следваше да се очаква, я позна по стъпките и започна жално да мучи с надежда по-скоро да я издоят, и не след дълго Друсила се появи с празното ведро.

Миси затвори очи, прикрита зад ябълковото дърво, и си пожела да има неизлечим сърдечен порок, та никога да не доживее срама на идната утрин.

Размърда се, едва когато падна здрач; хладният ветрец, който подухваше откъм планината, я прогони от градината и тя се прибра в топлия навес. Кравата лежеше, свила копита под себе си и предъвкваше замислено един кочан. Миси просна на пода до нея един чист чувал, гушна се в топлината на животното и се уви.

Знаеше, че още щом Джон Смит я докара обратно, трябваше да събере цялата си смелост и да прекрачи прага, но когато се насочи към верандата, почувства, че краката й не я слушат. Как да признае на майка си, че току-що бе предложила на съвсем непознат мъж да се оженят, и той й бе отказал? Или ако реши да скрие — тогава какво ще им каже? Миси не я биваше да измисля истории, предпочиташе да ги чете. Не след дълго реши, че може би на заранта й е по-лесно да разкаже всичко, след като се притъпи болката от неуспеха, но как ли щеше да й повлия тази нощ на открито? А и кой ще повярва, че е спала при кравата? Влизай веднага, шепнеше си тя, но нещо в нея продължаваше да я спира.

После, някак от само себе си започнаха да се стичат сълзите; Миси почувства колко изтерзана е всъщност, не толкова физическа, колкото от усилието, което й бе струвало да се изправи пред Джон Смит.

— О, Бътъркъп, какао ще правя сега? — обърна се тя към кравата.

Но Бътъркъп само изсумтя а отговор.

И малко след това Миси потъна в сън.



Преди зазоряване я събуди петелът на Мисалонги, който, кацнал на една греда близо до нея, затръби над смълчания дом. Миси подскочи от изненада, огледа се объркано и отново се отпусна на меката и топла възглавница. Не изпитваше ни глад, ни жажда. Какво да стори? О, Боже, какво да стори?

Когато най-сетне дойде зората, тя вече бе решила. Изправи се и пое решително. Извади от торбата гребена и четката, среса се и се изми, но независимо от това усещаше, че цялата мирише на крава.

Никакъв признак на живот не се виждаше в Мисалонги, докато се приближаваше към къщата; от прозореца на майка й се дочуваше тихо похъркване.

Отново пое надолу към долината на Джон Смит, но този път не светли мечти изпълваха душата й, нито надеждата, че най-сетне ще намери своето щастие. Този път Миси крачеше, изпълнена с твърда решимост, че ще получи от него съгласие, дори ако трябва цяла година да прекара нощите при кравата и ден след ден да се отправя към него, за да го моли отново и отново. Защото именно това възнамеряваше да направи и днес, и утре, и вдругиден, и така нататък.

Наближаваше десет заранта, когато най-сетне стигна малката полянка пред колибата; както преди от комина се извиваше дим, и както преди Джон Смит го нямаше наблизо. Тя приседна на пънчето и зачака.

Но изглежда, че и той бе забравил що е глад; пладне мина, а и следа не се виждаше от него. Миси реши да го чака до вечерта. Едва когато слънцето задочна да се скланя над хоризонта в светлината взе да се топи, Джон Смит се завърна у дома. Още по умислен от вчера, той пак не я забеляза.

— Мистър Смит!

— Хиляди проклятия!

Той закрачи към нея, спря се на няколко крачки и я загледа; не беше кой знае колко ядосан, ала не изглеждаше и радостен от срещата.

— Какво правите отново тук?

Този път не я заведе в колибата; вместо това стоеше и я оглеждаше, докато тя ставаше на крака.

— Има ли някой, които да ви кара да вършите това непрестанно? — попита той.

— Не.

— Наистина ли значи толкова много за вас?

— За мен това е въпрос на живот и смърт. Няма да се върна у дома. Ако ме прогоните, утре пак ще дойда със същата молба.

— Играете си с огъня, мис Райт, — рече той със здраво стиснати устни. — Не ви ли е минавало през ум, че мъжът е в състояние да използва дори сила, ако една жена не го оставя на мира?

Усмивката й беше мека, дори примамлива.

— Може би някои мъже биха го сторили. Но не и вие, мистър Смит.

— Но какво очаквате да спечелите? Дори ако съглася да се оженя за вас. Имам ли вид на съпруга, за който сте мечтали, или по-скоро на мъж, когото сте изтерзали с безкрайните си настоявания, докато най-сетне се е предал, само и само да бъде оставен на мира, освен ако не е изпаднал в безумна ярост и ви е удушил? — Гласът му стана нисък, заплашителен. — В нашият просторен свят, мис Райт, освен всичко друго, има и едно нещо, наречено омраза. Моля ви, не я пробуждайте в мен!

— Ще се ожените ли за мен? — запита тя.

Той присви устни в ядна гримаса, шумно издиша въздух през носа си, после вдигна глава нагоре и се загледа в нещо, което тя не виждаше. За неопределено време се възцари мълчание. Сетне той сви рамене и отново я погледна.

— Признавам, че доста мислих за вас от вчера насам и дори най-тежката работа, с която умишлено се захващах, не ме отвличаше от тези мисли. Трябва да призная, че дори ми мина през ума възможността по такъв начин да получа изкупление, от друга страна пък си мислех, че ако ви откажа, ще изгубя и малкото късмет, на който разчитах напоследък.

— Изкупление ли? Изкупление за какво?

— Не ме разбрахте правилно. Всеки има някакъв грях, който трябва да изкупи. Не разбирате ли, че със самото си идване тук и с предложението, което ми правите, вие се превръщате в причина за подобно изкупление.

— Прав сте.

— Но това не променя нищо, нали?

— Готова съм да посрещна всичко на този свят, мистър Смит, стига да съм рамо до рамо с вас.

— Добре, тогава. Ще се оженя за вас.

Сякаш в миг болката и умората я напуснаха.

— О, благодаря ви, мистър Смит! Няма да съжалявате, обещавам ви!

Той изсумтя.

— Мис Райт, вие сте по-скоро дете, отколкото жена, и може би това с единствената причина, поради която все още не съм ви удушил. Не бих могъл да се закълна, че във вас има женско коварство. Моля ви, не ми давайте повод да си променя мнението.

Едва сега той протегна ръка и я хвана за лакътя, приканвайки я да се разходят.

— Само за едно нещо бих искала да ви помоля, мистър Смит — рече тя.

— Какво е то?

— Никога да не споменавате факта, че ми предстои да умра; нека това не дава отражение на нашите взаимоотношения. Искам да бъда свободна! А не бих могла да съм свободна, ако постоянно с думи или дела ми се напомня за предстоящата смърт.

— Съгласен — каза Джон Смит.

Миси почувства, че може би е стигнала съвсем близо до границата и като не искаше повече да поставя на изпитание късмета си, предпочете да влезе в колибата и да се настани на един от кухненските столове, докато Джон Смит стоеше загледан във вечерната мъгла, която се стелеше ниско над земята.

Миси се взря мълчаливо в широкия му гръб, сякаш се опиваше от спокойствието и сигурността, които той излъчваше. След около пет минути тя се осмели да каже с плах и извинителен тон:

— И сега какво, мистър Смит?

Той стреснато подскочи, сякаш бе забравил за присъствието й и седна на срещуположната страна на масата. В здрача по лицето му танцуваха сенки, а кожата му изглеждаше мъртвешки бледа. Но когато заговори отново, в гласа му се долови лекота, сякаш най-сетне бе превъзмогнал измъчващите го мисли.

— Казвам се Джон, — рече той, след това запали двете газени лампи и ги постави на масата, за да вижда нейното лице. — А що се отнася до тревожещия ви въпрос — ще получим разрешително и след това ще се оженим.

— Колко време ще отнеме това?

Той вдигна рамене.

— Не знам, зависи какви пречки ще срещнем. Няколко дни, може би дори по-скоро, ако ни дадат специално разрешение. А междувременно, най-добре е веднага да ви закарам у дома.

— О, не! Аз ще остана тук — заяви Миси.

— Ако останете тук, има опасност да започнете своя меден месец предварително — рече той, но в гласа му се долови нарастваща надежда. Чудесна идея! Може би ще реши, че това не й харесва. В края на краищата, на повечето жени не се харесва. А той можеше да прояви известна грубост, е, не да изнасили, само да я поуплаши малко; колко й трябва на една девственица на нейната възраст! Но в този миг той допусна грешка в любопитството си да види как ще реагира. Тя стоеше и го гледаше — присвита, уплашена, умираща, с очи, пълни със сляпа и глупава надежда, като малко любвеобилно кученце. Дремещото сърце на Джон Смит се размърда, той почувства че го пробожда горчива и непривична болка. Защото наистина през целия изминал ден го бе преследвал нейният образ, колкото и сили да отдаваше в работата и колкото и да се мъчеше да измести от ума си лика й. И той си имаше своите тайни, някои от тях бяха заровени толкова дълбоко, че никога не бе дръзвал да се изправи срещу тях сега се чувстваше така, сякаш гледа на живота като новороден, пред който всичко тепърва предстои. През целия ден в главата му се блъскаха гласове, викаха, говореха, нашепваха и вече никъде в долината си не можеше да намери покой. Може би наистина това бе един вид изкупление, може би за това се бе появила тя тук. Но той чистосърдечно не можеше да си спомни толкова значима причина, заради която сега да бъде подложен на подобно потискащо изкупление. Не можеше, колкото и да се стараеше. О, не, не можеше!