— Е, добре, мистър Смит, сигурно знаете, че никога не сте оглавявали списъка на най-предпочитаните мъже в Байрон. Най-често ви описват като ексцентрик, странна птица и за никого не е тайна, че не сте богат. Защо тогава ще ви лъжа? — Тя бръкна в чантата си и извади сгънатия на четири лист, който бе взела от бюрото на доктор Паркинсън, изправи се и се приближи към него. — Ето, прочетете това. Знаете, че съм болна, защото присъствахте, когато за пръв път получих пристъп. И сигурно си спомняте, че онзи ден, когато се срещнахме ви споменах, че трябва да отида в Сидни, за да ми прегледат сърнето. Е, това е заключението за моето състояние. Откраднах го преди всичко, защото не исках мама и лелите ми да научат, че съм болна. Не искам да се превърна в тяхна грижа, не искам насила да ме натикат в леглото и да почнат да се суетят около мен. Ето защо им казах, че имам прищипан гръбначен нерв и ако успея да запазя истинското си състояние в тайна, така ще мислят до самия край. Но втората причина, поради която го откраднах, е свързана с вас. Вече бях решила да ви помоля да се ожените за мен и имах нужда от доказателство за моята искреност. В заключението няма друго име, освен това на извършилия прегледа доктор, но ако го разгледате внимателно, ще видите, че няма и следи от изтриване.

Той взе листа, разгърна го, прочете го набързо и я погледна.

— Освен че сте малко слабичка, иначе ми изглеждате съвсем здрава. — В гласа му се долавяше съмнение.

Миси обмисли светкавично няколко възможни отговора, надявайки се, че той не разбира много от медицина.

— Вярно, между отделните пристъпи се чувствам съвсем добре. Болестта ми не е от онези, които изчерпват жизнените сили, по-скоро е все едно да получаваш малки… малки сърдечни удари. Клапите се… запушват и тогава кръвта спира своя ход. Това, предполагам, ще е причината, от която ще умра. Почти нищо повече не знам — докторите избягват да ми обясняват. Предполагам, че не намират сили да ми признаят, че скоро ще умра. — Тя въздъхна и продължи с тънък, пресилено артистичен глас, сякаш беше на сцена. — Някой ден просто ще изгасна като свещ, духната от вятъра! Сълзи блеснаха в очите й. — Не искам да умра в Мисалонги! — извика и в гласа й се долови страдание. — Искам да умра в прегръдките на мъжа, когото обичам!

Но той беше роден боец и побърза да смени тактиката.

— Ами ако все пак докторите грешат?

— Как да повярвам в това? — възкликна тя. — Когато знам, че ми остава само една година живот, нима бих могла да я прекарам в търсене на докторска грешка? — Едра сълза се плъзна по бузата й, още няколко заплашваха да я последват. — О, мистър Смит, искам да съм щастлива през тази моя последна година!

Той изстена, сякаш вече беше обречен.

— За Бога, жено, не плачи!

— Защо? — изхлипа тя и затърси пипнешком кърпичката си. — Мисля, че поне имам право да плача!

— Тогава, по дяволите, плачи! — извика гневно той и излезе навън.

Миси избърса сълзите си и го проследи с поглед. Докато пресичаше малката полянка, за да се изгуби някъде отвъд нея. После, с наведена глава, тя се върна в креслото и довърши прекъснатия си плач сред смълчаната къща. След което просто не знаеше какво да прави. Дали той щеше да се върне? А може би се криеше някъде из храстите и чакаше тя да си тръгне?

Изведнъж почувства непреодолима умора. Всичко й се видя безсмислено. Колко смешни изглеждаха сега съветите на Уна! И мелодраматично откраднатото заключение. Както и възвишените й представи за еманципацията. Тя въздъхна, после реши, че няма смисъл повече да стои тук и се изправи решително. Тук беше нежелана.

Миси напусна със забързани крачки колибата, като внимателно затвори вратата зад себе си. Минаваше два часа, а й предстояха девет мили нагоре по хълма, през пресечена местност, така че щеше да стигне Мисалонги доста късно.

— И все пак не съжалявам, че опитах — произнесе на висок глас тя. — Заслужаваше си, знам, че е така.

— Мис Райт!

Тя се извърна, изпълнена с внезапна надежда.

— Почакайте, ще ви откарам у дома.

— Благодаря ви, ще се справя сама — отвърна жената с хладен, но вежлив глас, сякаш говореше с непознат.

При тези думи той протегна ръка и я хвана за лакътя.

— Не, вече е късно, а и пътят е тежък, особено за вас. Седнете, докато впрегна конете. — Тоя я настани на същия онзи пън, на който тя го бе очаквала по-рано.

Беше прекалено изморена, за да се съпротивлява, и може би твърде изтощена, за да поеме по дългия път обратно, затова предпочете да замълчи. Когато приключи с приготовленията, той я вдигна на ръце и я положи в двуколката, сякаш бе малко дете.

— Ето нещо, което за пореден път ще потвърди колко прав съм бил, когато поръчах двуколка, а не по-голяма кола.

— Да, сигурна съм, че сте били прав — рече с отпаднал глас тя.

— Сърдите ли се?

Тя го погледна изненадано.

— Не! И защо ще се сърдя?

— Е, нямахте кой знае какъв късмет днес, нали?

Тя се разсмя от сърце.

— Бедничкият мистър Смит, та вие нищо не разбирате.

— Очевидно е така. Кое е смешното?

— Че нямах какво да губя!

— Наистина ли мислехте, че можете да спечелите?

— Сигурна бях, че ще спечеля!

— Защо?

— Защото вие сте такъв, какъвто сте.

— И какво означава това?

— О, само, че сте много мил. Достоен човек.

— Благодаря.

Известно време пътуваха мълчаливо, конете вървяха по пътеката сред джунглата неохотно, не разбирайки защо трябва да се отдалечават от дома. Но дори когато наближиха свлачището, в движенията им все пак не се долови никакъв видим протест, от което Миси заключи, че познават добре и слушат безпрекословно своя господар. В държанието си към тях той бе безкрайно търпелив, почти не използваше камшика; изглежда, че разчиташе главно на силата на волята си.

— Личи си, че не сте истинска Хърлингфорд — каза ненадейно той, когато наближаваха края на пътуването.

— Не съм истинска Хърлингфорд ли? Какво ви кара да мислите така?

— Много неща. Като начало — вашето име. Външният ви вид. Ужасното състояние на дома, в който живеете, и постоянният недостиг на пари в него. И вашият мек характер — завърши той, сякаш с неохота бе направил последното заключение.

— Не всички от рода Хърлингфорд са богати, мистър Смит. В интерес на истината, аз наистина принадлежа към рода Хърлингфорд. Мама и леля са сестри на Максуел и Хърбърт Хърлингфорд и първи братовчедки на сър Уилям.

Той се извърна и я погледна, докато обясняваше, сетне подсвирна.

— Ама че изненада! Едно малко гнездо от истински Хърлингфордовци в този затънтен край, на края на «Гордън Роуд», което едва свързва двата края. Как стана това?

И така през останалата част от пътя Миси запозна Джон с вероломството на първия сър Уилям я неговите последователи.

— Благодаря ви — кимна той, когато тя приключи. — Отговорихте на много мои въпроси и ми дадохте храна за размишления. — При тези си думи той дръпна юздите на конете и двуколката се закова пред външната врата на Мисалонги. — Ето ви у дома, и то преди майка ви да е започнала да се тревожи.

Тя скочи, без да чака помощта му.

— И аз ви благодаря, скъпи мистър Смит. И пак повтарям — бяхте много мил.

Вместо отговор, той вдигна ръка към шапката си, после подвикна на конете да тръгват.


Октавия забелязва оставената от Миси бележка, Още щом влезе в стаята. Белееше се върху тъмнокафявото огледало; отгоре с едри букви бе изписано: МАМО. Сърцето й подскочи — писма с подобни надписи обикновено съдържаха лоши новини.

Така че, щом чу Друсила да влиза, тя изтича и я посрещна насълзена, стиснала в ръка мъничкия лист хартия.

— Миси си е отишла и е оставила това за теб!

Друсила я погледна намръщена, без да разбира.

— Отишла ли?

— Да, отишла си е! Взела е всичките си дрехи.

Лицето на Друсила се опъна, тя пристъпи неуверено от крак на крак, после внезапно издърпа бележката от ръцете на Октавия и я прочете на глас.

Скъпа Мамо,

моля те, прости ми, че си тръгвам, без да те предупредя, но наистина вярвам, че ще е по-добре, ако не знаеш какво съм намислила, докато сама не разбера, дали ще успея. Вероятно ще се върна у дома утре заранта или някъде през деня, за да се разделим. Моля те, не се притеснявай. Аз съм в безопасност.

Твоя обична дъщеря, Миси.

Октавия се задавяше в сълзи, но очите на Друсила бяха сухи. Тя сгъна внимателно писмото, отнесе го в кухнята и го подпря на една лъвица до комина.

— Трябва незабавно да повикаме полицията — извика през сълзи Октавия.

— Нищо подобно няма да направим — отряза Друсила и клекна пред огнището. — О, мила, как ми се пие чай само!

— Но Миси сигурно е в опасност!

— Съмнявам се. Нищо в бележката й не намеква че ще извърши глупост. — Тя въздъхна дълбоко. — Октавия, избърши си сълзите! Събитията от последните няколко дни ме убедиха, че Миси е човек, с чийто решения трябва да се съобразяваме. Не се съмнявам че е в безопасност, и че утре ще я видим отново, а междувременно, най-добре е да не споменаваме пред никого, че Миси е напуснала дома.

— Но тя се скита някъде навън, без никаква защита срещу Мъжете!

— Може би е по-добре, че Миси е решила да постъпи така — рече сухо Друсила. — А сега направи каквото ти казах, Октавия, избърши сълзите си и направи чай. Имам доста да ти разказвам за неща, които нямат нищо общо с изчезването на Миси.

Любопитството надделя над тревогата; Октавия наля вода в чайника и го сложи над огнището.

— За какво? — запита нетърпеливо тя.

— Е, добре, дадох на Корнелия и Юлия техните пари, а с моя дял си купих шевна машина «Сингер».