Малко по-късно до ушите й достигна шумът на реката и смелостта започна да я напуска със скоростта, която изтичаше кръвта от раните й. За да измине тези последни няколкостотин ярда, и бяха необходими почти толкова усилия, колкото за цялото пътешествие.

Ето я най-сетне там, зад запоя. Прихлупена колиба със стени от преплетени тръстики, покрив от изгнили клони и няколко прясно отрязани дънера за подпори. Независимо от вида си обаче, колибата имаше глинен комин, от който към синьото небе се издигаше гънка струйка дим. Значи той си беше вкъщи!

Тъй като планът й не предвиждаше да го изненада, тя се спря в края на малката полянка и няколко пъти извика името му. Два коня, които пасяха отзад, вдигнаха глави и я огледаха любопитно, преди отново да се заемат с безкрайното си хранене. Ала от самия Джон Смит нямаше и следа. Сигурно бе отишъл някъде. Тя седна на един ниско отрязан пън и зачака.

Не чака много; пристигнала бе малко преди един часа и не след дълго го видя да се прибира подсвирквайки си, очевидно с мисълта за предстоящия обяд. Не я видя, дори когато излезе на поляната; тя бе приседнала недалеч от конете, а Джон крачеше направо към реката, която се спускаше на шумни бързеи току зад колибата.

— Мистър Смит! — повика го тя.

Джон Смит замръзна на място, постоя така няколко секунди и после се обърна.

— О, по дяволите! — извика той.

Докато се приближаваше към нея, мъжът я разглеждаше намръщено и в очите му се четеше открита враждебност.

— Какво търсиш тук?

Миси с мъка си пое глътка въздух; знаеше че всичко ще се реши сега или никога.

— Ще се ожените ли за мен, мистър Смит? — Запита с треперещ глас младата жена.

Гневът му се изпари моментално, изместен от нескрито удивление.

— Пътят дотук е доста дълъг, мис Райт, така че най-добре да влезем вътре. Ще ви нагостя с чай. — Той протегна ръка и докосна с пръст засъхналата на лицето й кръв. — Пиявици, нали? Изненадан съм, че сте се справили.

Той я хвана нежно за лакътя и я поведе с бавна крачка през поляната, без да произнесе нито дума повече, за да не избухне в смях. Колибата нямаше веранда, нещо необичайно за тази част на света, и когато влязоха вътре, Миси забеляза, че подът е пръстен и обстановката — спартанска. Независимо от това, за едно ергенско жилище бе доста почистено и подредено, нямаше мръсни съдове, нито разхвърляни дрехи. Една почти нова скара за готвене покриваше половината от долното отвърстие на комина, чиято друга страна представляваше полуоткрито огнище; измитите чинии бяха подредени на специално пригоден дървен рафт, от същото грубо издялано дърво бяха масата и двата кухненски стола с облегалки. Леглото му бе сковано от дялани трупи, отгоре имаше най-малко три матрака и дебел пухен юрган, за да го топли при лошо време. Дрехите му висяха на дървени клинове, забити в стената до леглото, а за кресло му служеше парче телешка кожа, опъната на ниско дървено скеле. Нямаше пердета на единствения прозорец, който изглеждаше така, сякаш бе току-що измит и лъснат.

— Всъщност, защо ли са ви пердета? — запита на глас Миси.

— А? — той я погледна изненадано, докато се мъчеше да запали двете газови лампи.

— Казвам, че е чудесно да живееш в къща, която няма пердета — обясни Миси.

Той постави едната лампа на масата, а другата — на дървения сандък до леглото, след това се захвана да прави чай.

— Струва ми се, че и без лампите светлината е напълно достатъчна — рече Миси.

— Седнала сте до прозореца, мис Райт; искам лампите да осветяват лицето ви.

Миси потъна в мълчание, докато погледът й се стрелкаше между лицето на Джон Смит и подредбата в колибата. Както обикновено, дрехите му миришеха на чисто, макар да бяха покрити с прах. Изглежда, че бе прекарал сутринта в напрегната работа.

Джон поднесе чая в емайлирани чаши, а бисквитите бяха подредени в груба на вид тенекиена кутия, но в държанието му не се долавяше и следа от неудобство и притеснение. След като я обслужи и се увери, че не се нуждае от нищо повече, той взе чашата си и шепа бисквити, извъртя импровизираното си кресло с лице към нея и се настани удобно.

— И защо, за Бога, искате да се омъжите за мен, мис Райт?

— Защото ви обичам! — отвърна изненадано Миси. Този прям отговор го хвърли в смут; той побърза да премести погледа си към прозореца, сякаш не искаше да се види какво става в душата му.

— Но това е смешно!

— Бих казала, че по-скоро е очевидно.

— Не можете да обичате някого, когото дори не познавате, жено! Това е смешно.

— Знам достатъчно за вас, за да ви обикна. — В гласа й се долови вълнение. — Знам, че сте много мил. Че сте силен. Че сте чист човек. И че сте различен. Знам също, че във вас има достатъчно… достатъчно поезия, за да заживеете на подобно място, а не другаде.

Той премигна.

— Божичко! — възкликна после и се разсмя. — Трябва да призная, че никога досега не съм чувал по-интересно заключение за моите достойнства. Но най ми хареса онова определение, че съм бил чист.

— То е много важно — отвърна Миси.

За миг Джон изглеждаше така, сякаш бе готов да продължи да се весели, но успя, макар и с известно усилие, да остане сериозен.

— Опасявам се, че не мога да се оженя за вас, мис Райт.

— Защо?

— Защо ли? Ще ви кажа защо — произнесе той, като се наведе напред в креслото. — Пред вас стои човек, който за пръв път в живота си е намерил щастието! Ако бях на двадесет, това изявление щеше да е глупаво, но аз наближавам петдесетте, мис Райт, и това означава, че имам право на малко щастие. Най-сетне имам възможност да се занимавам с всички онези неща, които винаги съм искал да правя, но не съм имал нито време, нито способността за това. И съм сам! Нямам жена, нито роднини, не съм зависим от никого. Дори нямам куче. Само аз. И това е чудесно! Да го споделя с когото и да било, би означавало просто да разваля всичко. Трябва да ви призная, че неведнъж съм замислял да построя голяма ограда около това място и да не пускам никого тук. Но да се оженя! Никога!

— Няма да е за много дълго — отвърна с притихнал глас Миси.

— Дори един ден ще е прекалено дълго, мис Райт.

— Разбирам чувствата ви, мистър Смит, но това, което ви казвам, е самата истина. Аз също съм прекарала живот, пълен с лишения, но да си кажа честно, дори за миг не бих могла да си представя, че вашият живот е бил толкова скучен и празен, колкото е бил моят. Не, не искам да твърдя, че съдбата е била неблагосклонна към мен, или пък по-зла и несправедлива, отколкото към другите жени от Мисалонги. Този скучен и безсъдържателен живот е еднакъв за всички ни. Но аз съм уморена от него, мистър Смит! Искам поне малко да си поживея, преди да умра. Разбирате ли?

— По дяволите, кой не би искал? Но щом така и така сте тръгнали да търсите годеник, защо не опитата с някой вдовец или ерген от Байрон? Сигурно не са един или двама. — Гласът му звучеше все по-рязко, изглеждаше, сякаш бе решен час по-скоро да се измъкне от деликатното положение, без да изгуби нито свободата, нито самоуважението си.

— Това ще е участ дори по-тъжна от тази в Мисалонги, защото по нищо не ще се различава. Избрах Вас, понеже живеете така, както аз бих желала да живея — далеч от хората, далеч от къщите, дрязгите и клюките. Повярвайте, мистър Смит, нямам никакво намерение да променям вашия начин на живот. Напротив — бих искала аз да съм тази, която се променя. Няма да съм воденичен камък на шията ви. Обещавам да ви оставям насаме колкото се може по-дълго време. И обещавам ви, че това няма да продължи дълго. Една година. Само една нищо и никаква година!

— И след като измине тази една година, в която ще живеете така, както мечтаете, ще си съберете багажа и ще се върнете към предишния омразен живот? — попита скептично той.

Миси пое дълбоко въздух и го погледна право в очите.

— Остава ми само една година да живея, мистър Смит — каза тя.

Той я погледна с такова безгранично съчувствие, сякаш в миг бе узнал всичко за нея.

Миси не искаше да изгуби спечелената преднина.

— Чудесно разбирам нежеланието ви да споделите своя малък рай, на ваше място и аз бих го охранявала не по-малко ревностно. Но опитайте се, моля ви, да погледнете на нещата от моята гледна точка. Вече съм на тридесет и три, а през живота си не съм вкусила нито веднъж от всички онези неща, които едни жени приемат за нещо обичайно, а други съжаляват че въобще са познали. Аз съм стара мома! Това е най-ужасната участ, която може да споходи всяка жена, защото винаги върви ръка за ръка с бедността и липсата на красота. Ако притежавах само единия от двата недъга, може би някой мъж щеше да се смили да се ожени за мен, но аз притежавам и двата. Обаче съм уверена, че успея ли веднъж да преодолея тези препятствия, бих могла да предложа в замяна много достойнства, които другите жени не притежават, защото не са им били необходими. Именно вие, мистър Смит, ще можете да ползвате тези достойнства, защото аз ще ви заобиколя с благодарност, не по-малка от любовта, която изпитвам към вас. Ако знаете само как бих искала още сега да ви покажа колко малко от свободата си всъщност ще загубите, като се ожените за мен, и колко много ще спечелите! Повярвайте, не преувеличавам; аз съм жена, която си знае цената. И ще се опитам с воля и постоянство да бъда ваша вярна спътничка, както и най-обична съпруга.

Той се изправи внезапно и направи няколко крачки към вратата, скръстил ръце на гърба.

— Жените, — произнесе с тих глас, — са лъжкини и измамнички, глупави и досадни. Бих бил щастлив, ако знаех, че до края на дните си не ще видя жена! А що се отнася до любовта — не искам да бъда обичан! Просто искам да бъда оставен на мира! — Тези думи бяха произнесени със страст, която сякаш идваше направо от сърцето. Джон продължи с рязък глас. — И как бих могъл да зная, дали ми казвате истината?