— Знам, но искам да го чуя от теб.

Уна се изкиска.

— Скъпа, тя просто избелява, тъй като е постоянно изложена на ярката дневна светлина. Давам й най-много година. След това никакъв корсет няма да може да стегне тялото й. Тя ще стане страхотно дебела и мързелива и ще добие ужасен характер. Разбрах, че щяла да се омъжва за някакво хлапе. Много жалко. На нея й трябва да се омъжи за човек, който да я кара да работи много здраво и да се отнася към нея като към парцал.

— Страхувам се, че бедничкият малък Уили е твърде мекушав — въздъхна Миси и не разбра защо Уна намери тази забележка за изключително смешна.

Всъщност Уна се смееше през цялото време, докато пътуваха с трамвая по «Касълрей стрийт», но не пожела да каже на Миси защо. А междувременно стигнаха до сградата, където се намираше кабинетът лекаря-специалист.

Точно в десет часа наперената медицинска сестри на д-р Джордж Паркинсън въведе Миси в една стая която беше изпълнена с подвижни завеси, ужасяващи в своята белота и чистота. Накара я да се съблече включително и чорапите, и я сложи да легне на една кушетка в очакване на доктора, като покри кокалестото й тяло с бяла завивка.

Какъв странен начин да се запознаеш с някого, си помисли Миси, когато лицето на доктор Паркинсън се появи над нейното. Тя се чудеше, как ли изглежда той след като единствената част, която виждаше от него бяха, косматите му ноздри. В присъствието на сестрата той почука с пръсти гръдния й кош, погледна с хладно безразличие жалките и недоразвити гърди, преслуша сърцето и белия дроб, премери пулса й, опипа с твърдите си нетърпеливи пръсти врата й и плъзна длани по хлътналия й корем.

— Вътрешно изследване, сестра — каза той отсечено.

— «Пи ар» или «пи ви»? — попита сестрата.

— И двете.

Вътрешните изследвания оставиха у Миси чувството, че е подложена на някакъв вид сложна операция без упойка, но предстоеше нещо още по-страшно. Доктор Паркинсън я обърна по корем и започна да опипва прешлените по протежение на гръбначния й стълб; като стигна някъде към изпъкналите й като крилца плешки, измърмори няколко пъти.

— А, а! — възкликна той, като че ли беше открил съкровище. Без никакво предупреждение Миси беше сграбчена от доктора и сестрата едновременно. Тя нямаше точна представа какво направиха с нея така бързо, освен че чу остър скърцащ звук и доста болезнено изхрущяване. Ужасното беше, че тя долови тези звуци както чрез ушите, така и вътрешно чрез костите си.

— Можеш да се облечеш сега, госпожице Райт, след което излез през тази врата — заповяда доктор Паркинсън, като самият той излезе през вратата заедно с медицинската сестра.

Разтреперана и пребледняла, Миси направи това, което й бе казано.

Доктор Паркинсън имаше много приятно лице, а светлосините му очи гледаха мило, с интерес.

— Е, госпожице Райт, можеш да се върнеш още днес вкъщи — каза той, като си играеше с едно писмо, което лежеше върху бюрото му заедно с голям куп други книжа.

— Добре ли съм? — попита Миси.

— Съвсем добре. Няма ти нищо на сърцето. Имала си едно лошо защипване на нерв близо до върха на гръбначния стълб и при енергично ходене той се усуквал и причинявал болката. Това е всичко.

— Но аз не можех да дишам! — прошепна Миси втрещена.

— Паника, госпожице Райт, паника! Когато нервът се прищипва, болката е остра и е много възможно да бъде засегнат някой дихателен мускул. Но наистина няма основание за тревога. Аз отместих засегнатия нерв и смятам, че сега всичко е наред. Трябва обаче да ходиш по-бавно, когато изминаваш големи разстояния. Ако и това не помогне, препоръчвам ти да се овесиш на някой железен лост, някой да завърже по една тухла на краката ти и да се опитваш да се повдигнеш, докато стигнеш с брадата си лоста.

— Нищо друго ли ми няма, докторе?

— Разочарована ли си? — попита доктор Паркинсън хитро. — Хайде, госпожица Райт! Защо за Бога предпочиташ да имаш болно сърце вместо защипан гръбначен нерв.

Това беше въпрос, на който Миси не възнамеряваше да даде гласен отговор. Как можеше да се умре в ръцете на Джон Смит от един защипан гръбначен нерв? Това беше романтично като цирей.

Доктор Паркинсън се облегна на стола си и я загледа замислено, почуквайки с писалката си върху попивателната хартия. Очевидно, това му беше навик, защото попивателната беше обсипана с много сини точици, които поради досада той съединяваше в нищо незначеща плетеница.

— Менструация? — попита той изведнъж, чувствайки че трябва да я поразпита още малко. — Колко често имаш менструация?

Тя се изчерви, като същевременно се ядоса на себе си за самото изчервяване.

— Всеки месец.

— Губиш ли много кръв?

— Не, много малко.

— Болки, спазми?

— Не.

— Хмм… — той сви устните си така успешно, че горната му устна достигна върха на носа. — Госпожице Райт — каза той най-после, — това, което наистина те безпокои, може да бъде успешно излекувано, ако си намериш съпруг и си родите няколко дечица! Съмнявам се, че ще можеш да имаш повече от две деца, защото мъчно ще се решиш, но на твоята възраст е крайно време да започнеш.

— Ако намеря някого, с когото да започна, докторе повярвайте ми, бих започнала — каза Миси троснато.

— Моля!?

Точно в този деликатен момент сестрата на доктор Паркинсън показа главата си през вратата и сви вежди.

Той стана веднага и излизайки навън, каза:

— Извини ме за момент.

За известно време Миси остана неподвижна на стола си, чудейки се, дали не трябва да стане и да се измъкне на пръсти. Все пак реши, че ще бъде по-добре да изчака доктора и да напусне официално кабинета. Името на доктор Невил Хърлингфорд й се мерна пред очите върху едно писмо, лежащо върху бюрото, сред изпъстрената с точици попивателна. Съвсем инстинктивно Миси протегна ръка, взе писмото и прочете:

Скъпи Джордж,

Странно е, че трябваше да ти изпратя двама пациенти в една и съща седмица, докато за шест месеца не съм ти изпратил нито един. Но, такъв е животът, а и моята практика в Байрон. С това писмо ти представям Миси Райт, бедна малка стара мома, която е получила криза, съпроводена от болки в гръдния кош и задух вследствие на дълго и бързо ходене. Установената единична криза говори по-скоро за истерия, независимо от това, че пациентката е получила сив цвят на лицето и се е изпотила. Както и да е, възстановяването й беше учудващо бързо и когато я прегледах след известно време, не открих никакви усложнения. Аз наистина предполагам, че се касае за истерия — най-вероятната диагноза, имайки предвид обстоятелствата при които живее. Тя води скучно, лишено от много неща съществувание (виж състоянието на гърдите й). Но, за да бъдем съвсем сигурни, бих желал ти да я прегледаш с оглед изключването на някое сериозно заболяване.

Миси остави писмото и затвори очите си. Целият ли свят се отнасяше към нея със съжаление и презрение? Как можеше гордостта да си съперничи с толкова много съжаление и презрение, когато Миси беше толкова добронамерена? Миси беше горда също като майка си. «Скучна», «лишена», «бедна, малка стара мома», «с оглед изключването някое сериозно заболяване» — като че ли скуката, лишенията и старото моминство не бяха сериозни заболявания сами по себе си.

Тя отвори очи и с изненада установи, че в тях нямаше и следа от сълзи. Напротив, те бяха искрящи, сухи и ядосани. Тогава тя започна да търси сред безпорядъка върху бюрото на доктор Паркинсън, дали няма да намери някакво сведение за своето състояние. Намери две бланки с диагнози, като и двете не носеха някакво име. В едната бяха изброени редица констатации, които говореха недвусмислено, че всичко е наред, а другата буквално говореше за беда, изцяло свързана със заболяване на сърцето. След това откри и началото на едно писмо до доктор Хърлингфорд, в което се казваше:

Скъпи Невил,

Благодаря ти за изпращането на госпожа Анастейжа Джилрой и госпожица Райт, чието първо име не знам. Предполагам, че като повечето хора си добавил едно «и» към семейното положение, но както и да е. Сигурен съм, че няма да имаш нищо против да изпратя мненията си и за двете в едно…

Там свършваше. Госпожа Анастейжа Джилрой? Пресявайки в ума си малкото познати лица в Байрон, които не бяха от рода Хърлингфорд, тя се сети за една жена с болнав вид, на нейната възраст, която живееше в една порутена колиба до бутилковия завод заедно с мъжа си пияница и няколко малки занемарени деца.

Беше ли второто клинично сведение за госпожа Джилрой? Миси го взе и се опита да дешифрира медицинския жаргон и символите, които изпълваха горната половина на листа. Долната половина беше достатъчно ясна, даже и за нея.

В нея се казваше:

Не мога да предложа лечение, което да промени или смекчи тази прогноза; пациентката страда от напреднала форма на нарушаване дейността на сърдечните клапи. Ако не настъпят допълнителни сърдечни изменения, й давам шест месеца до една година живот. Както и да е, не виждам смисъл да препоръчвам режим на легло, тъй като пациентката няма да го спазва поради нрава си и домашната обстановка.

Госпожа Джилрой? Ако само имаше име върху диагнозата! Защо да не бъде нейната! Ще го вземе и ще го приложи към писмото до доктор Хърлингфорд. О, защо лошата диагноза не беше нейна! Смъртта, която не я заплашваше, сега й изглеждаше много приятна и желана. Не беше честно! Госпожа Джилрой имаше семейство и то се нуждаеше отчаяно от нея. Докато никой нямаше отчаяна нужда от Миси Райт.

От другата страна на вратата се чуха гласове. Миси сгъна сведението, което все още беше в ръката й и го напъха в чантата си.

— Скъпа госпожица Райт, много съжалявам — извика доктор Паркинсън, втурвайки се като вихрушка в стаята, при което книжата върху бюрото му се разхвърчаха във всички посоки. — Можеш да си ходиш! След една седмица да те прегледа доктор Хърлингфорд.