— Благодаря ти — каза Миси, като поставяше навитите на руло формуляри в пазарската си чанта.

Тя все пак реши да вземе и някаква книга от библиотеката.

— Мили Боже! — възкликна Уна, поглеждайки заглавието. — Сигурна ли си, че искаш «Неспокойно сърне». Мисля, че ми каза, че си я чела до втръсване цялата минала седмица.

— Да, наистина, но бих искала да я прочета отново. — Така покрай формулярите в чантата влезе и «Неспокойно сърце».

— Ще се видим в неделя следобед. Не се безпокой, леля Ливила няма да има нищо против да ми даде коня и двуколката си — каза Уна, изпращайки Миси до вратата, където я целуна по несвикналата на такъв род ласки буза.

— Горе главата, момиче, ще се справим — каза Уна, извеждайки Миси на улицата.


— Мамо — попита Миси вечерта, когато седяха в топлата кухня с Друсила и Октавия, имаш ли още тези акции от «Байрон Ботъл Къмпани», които дядо е завещал на теб и леля Октавия?

Друсила откъсна поглед от работата си и погледна враждебно; въпреки че тя се беше отказала доброволно от ръководната роля вкъщи, все пак й беше трудно да приеме, че някои друг е вече шефът. По начина, по който й беше зададен въпросът, тя разбра, че предстоеше да стане нещо важно.

— Да, те са все още у мен — отговори тя.

Миси остави плетката в скута си и погледна към майка си много сериозно.

— Мамо, имаш ли ми доверие?

Друсила премигна.

— Разбира се, че ти имам!

— Колко мислиш, че струва нова шевна машина «Сингер»?

— Честно казано, не знам. Най-малко двадесет или тридесет лири, а може би и доста повече.

— Ако имаш настрана стотина лири покрай двестате, които получи за чеиза на Алисия, би ли си купила шевна машина?

— Това би било голямо изкушение.

— Тогава дай ми твоите акции от «Байрон Ботъл Къмпани» и ми позволи да ги продам от твое име. Бих могла да взема по десет лири за всяка една от тях в Сидни.

Друсила и Октавия бяха спрели да работят.

— Скъпа Миси, те нямат никаква стойност — Каза Октавия нежно.

— Не, те не са без стойност — изрече Миси. — Вие сте били мамени от чичо Били, чичо Хърбърт и всички останали. Трябвало е да ви плащат, това което се нарича дивиденти, защото «Байрон Ботъл Къмпани» е едно изключително печелившо предприятие.

— Не, ти се заблуждаваш! — настояваше Октавия клатейки глава.

— Не се заблуждавам. Ако вие двете, леля Корнелия и леля Юлия се бяхте обърнали към някой сериозен адвокат в Сидни преди години, сега щяхте да бъдете доста по-богати и това е самата истина.

— Ние никога не бихме могли да направим нещо зад гърба на рода, Миси — каза Октавия. — Това би било рухване на доверието и вярата в тях. Те знаят по-добре от нас кое е добро; те се грижат за нас и те са Семейството!

— Мислиш, че не ги знам? — извика Миси със стиснати зъби. — Леля Октавия, твоят род спекулира с факта, че те са Семейството още от зората на Хърлингфордови. Те ви използват! Те ви експлоатират! Кога сме получавали реална цена от чичо Максуел за продукцията, която му продаваме? Кажете ми честно, вярвате ли на всички негови сърцераздирателни истории как неговите цени били подбити на пазара и той не можел да си позволи да плаща повече? Той е богат като Крез! А кога сте виждали чичо Хърбърт да загубва нашите пари, влагайки ги в неизгодна инвестиция? Той е по-богат от Крез! А не беше ли чичо Били, този който ви каза лично, че тези акции нямат стойност?

Скованото внимание на Друсила премина от първоначалния шок към съмнението, от нежеланието да слуша повече към истинска жажда да научи още нещо. Към края на тази прочувствена реч дори Октавия изглеждаше видимо развълнувана. Може би, ако пред тях стоеше предишната Миси и рушеше установения ред, те щяха без колебание да пренебрегнат казаното от нея, но тази нова Миси притежаваше авторитет, който караше думите й да звучат като безспорна истина.

— Вижте — продължи Миси по-тихо, — аз бих могла да продам вашите дялове от «Байрон Ботъл Къмпани» по десет лири всеки и знам, че това е златна възможност, защото бях там, когато чичо Били и чичо Едмънд говориха по този въпрос и точно това казаха те. Те не знаеха, че съм там и ги чувам, иначе не биха казали и дума. Те говореха за вас, както и мислят за вас — с пълно презрение. Повярвайте ми — нито си измислям, нито преувеличавам. Затова реших, че трябва да се сложи край на всичко това и че вие, леля Корнелия и леля Юлия трябва поне веднъж да получите нещо по-добро. Така че дайте ми вашите акции и ми позволете да ги продам от ваше име, защото ще ви донесат по десет лири. Докато, ако ги предложите на чичо Били, чичо Хърбърт или чичо Максуел, те ще ви накарат да им ги припишете без нищо в замяна.

Друсила въздъхна.

— Бих желала да не ти вярвам, Миси, но аз ти вярвам и това, което казваш, не е съвсем изненадващо за мен.

А Октавия, която първоначално се придържаше към сляпата лоялност, сега промени мнението си и каза с детинска прямота:

— Помисли си само каква промяна би внесла в твоя живот една шевна машина «Сингер»!

— Бих се радвала да я притежавам — призна Друсила.

— А пък и аз би трябвало да призная, че бих се радвала да имам сто лири на мое име в банката. Така бих се чувствала по-малко в тежест.

Друсила се предаде.

— Много добре, Миси, ти можеш да продадеш нашите акции.

— Бих желала да продам и тези на леля Корнелия и леля Юлия!

— Ще видя какво мога да направя.

— Мога да продам техните акции на същата цена — по десет лири всяка. Но също като вас те трябва да са готови да ми дадат своите дялове, без да обелят дума на чичо Били или на когото да е от другите. Запомни, нито дума!

— Корнелия би се зарадвала със сигурност на парите — каза Октавия, чиято веселост нарастваше, забравяйки за лицемерното поведение и жестокостта на своите роднини. — Тя би могла да си позволи лечение на краката при онзи известен германски специалист в Сидни. Горката, толкова много изстрада! А нали знаеш колко отчаяна е Юлия, откакто в кафене «Олимпус» отвориха един допълнителен салон с мраморни маси и пианист, който свири всеки следобед! Ако тя има едни допълнителни сто лири, би могла да направи своя салон за чая по-изящен дори и от кафене «Олимпус».

— Ще направя всичко възможно, за да ги убедя — каза Друсила.

— Добре, ако успееш да ги убедиш, кажи им да бъдат в Мисалонги в неделя около пет часа и да си носят акциите. Всички ние ще трябва да подпишете по едно пълномощно.

— Това пък какво е?

— Лист хартия, който ще ми даде право да действам от ваше име.

— Защо точно в пет часа в неделя? — попита Октавия.

— Защото тогава ще дойде моята приятелка, която ще бъде свидетел при подписването на документите.

— О, чудесно! — вдъхновението беше обзело Октавия. — Аз ще изпека за чая от моите домашни бисквити.

Миси се усмихна.

— Поне веднъж в живота си бихме могли да си позволим един истински хубав неделен чай. Разбира се, че ще приготвиш от твоите бисквити за Уна, но освен това ще направим вълшебните пасти, маслени бисквити, кифлички с крем и карамелизираната глазура!

Никой не се противопостави на това меню.



Когато Миси пристигна на Байронската гара в шест часа сутринта във вторник, тя носеше със себе си четиридесет акции на «Байрон Ботъл Къмпани» и четири надлежно подписани пълномощия. Оказа се, че Уна е работила като съдия по време на престоя си в Сидни, така че беше поставила един доста официално изглеждащ печат върху документите.

Уна чакаше на перона, а там също така стоеше и Алисия. Те не бяха заедно, защото Алисия чакаше отпред, там, където спираше първокласният вагон, а Уна беше на другия край на перона, където спираха вагоните втора класа.

— Надявам се, че нямаш нищо против да пътуваме във втора класа — каза Миси загрижено. — Мама беше повече от щедра. Тя ми даде десет шилинга за харчене и една гвинея за доктора, но аз бих искала да не харча много.

— Скъпа, времето, когато пътувах в първа класа отдавна свърши — успокои я Уна. — Освен това, пътуването не е толкова дълго и в тази хладна утрин едва ли някой ще настоява да се отваря прозорецът, така че няма да влиза пушек в купето.

Миси срещна погледа на Алисия, която сбърчи нос и умишлено се обърна на другата страна. Слава Богу! — помисли си Миси без капка съжаление. Релсите започнаха да трептят и скоро след това пристигна влакът. Локомотивът представляваше огромно черно чудовище. От късия му дебел комин излизаха кълба мръсен пушек и силни струи гъста бяла пара.

— Знаеш ли какво обичам да правя? — попита Уна, когато двете заеха свободните места до прозореца.

— Не, какво?

— Нали знаеш моста над улица «Ноел», близо до фабриката за бутилиране?

— Да, знам.

— Аз обичам да стоя по средата на моста и да се облягам на перилата, когато влакът минава отдолу. «У-у-у!» Всичко наоколо се обгръща в пушек точно както в ада. Но е толкова вълнуващо!

Също толкова вълнуваща си и ти, помисли си Миси. Никога не съм срещала някой, който да изглежда толкова добре и да бъде така жизнерадостен.

Когато влакът бавно навлизаше в централната гара, стрелките на часовника показваха девет и двадесет. Часът и при лекаря беше определен за десет, но Уна каза, че ще имат достатъчно време, за да изпият по чаша чай в бюфета на гарата. Алисия премина покрай тях заедно с основния поток от пътници. По всяка вероятност тя ги беше изчакала нарочно, тъй като обикновено пътуващите в първа класа бяха доста по-напред от тези във втора.

— Това не е ли известната Алисия Маршал? — попита Уна.

— Да.

Уна издаде неопределен звук.

— Какво мислиш за нея? — попита Миси с любопитство.

— Тя не представлява нищо особено и същевременно се държи малко предизвикателно. Показва всичката си стока на витрината, а нали знаеш какво става с такава стока?