И наистина тя го направи още на следния ден. Въпреки че Друсила се измъкна посред нощ с лампа в ръка, за да потърси роклята и шапката в обора, те бяха изчезнали и тя никога повече не ги видя. Дори тези, които знаеха нещо за това, забравиха да й го кажат поради другите разтърсващи събития, които се случиха в дома на Маршал през тази петъчна утрин.

Миси пристигна пред входната врата на «Mon Repos» в около десет часа, като носеше за връвта един голям, изключително добре опакован пакет. Ако икономът имаше и най-малка представа за вече царящата в малката гостна покруса, съмнително е дали Миси щеше да отиде по-далеч от прага, но за щастие той беше в неведение за каквото и да било — обстоятелство, благодарение на което даде своя принос за сгъстяване на общата бедствена атмосфера.

Малката гостна, която в действителност не беше много малка, изглеждаше почти препълнена от едра хора, когато Миси се промъкна срамежливо през входната врата, неизпускайки нито за миг пакета. Тук се бяха събрали леля Аврелия, чичо Едмънд, Алисия, Тед Рандолф, третият лорд Уилям заедно със своя син а наследник — малкия Уили. Лейди Били не присъстваше, тъй като помагаше при раждането на едно конче. Миси с усмивка направи знак на иконома, че тя сама в удобен момент ще извести своето пристигане.

— Не разбирам! — казваше Едмънд Маршал. — Аз просто не разбирам как могат толкова много дялове да ни се изплъзнат? Как? Кой, по дяволите, ги е продал и кой ги е купил?

— Доколкото моите агенти са разбрали, — каза сър Уилям — всеки дял, който не е притежание на Хърлингфордови, е бил купен за сума, превишаваща многократно тяхната действителна стойност. Мистериозният купувач е започнал да атакува и дяловете, които се държат от Хърлингфордови. Не знам как, кога и защо той е успял да открие всеки един Хърлингфорд, който се нуждае от пари и не е пряко свързан с Байрон, и му е направил такова предложение, на което трудно може да се устои.

— Но това е смешна работа! — извика Тед. — Не съществува никаква реална вероятност този някой да си възвърне някога парите, които плаща сега за тези акции. Аз смятам, че «Байрон Ботъл Къмпани» е една много хубаво малко предприятие, но ние не копаем злато, нито пък произвеждаме еликсира на живота! Цените, които той плаща, могат да се сравнят само с подкупа, който би платил един спекулант, ако е сигурен, че земята, коя го купува, е от чисто злато.

— Съгласен съм с теб, — каза сър Уилям — но не мога да ти дам отговор, просто защото не го знам.

— Чичо Били, да не би да искаш да кажеш, че ние вече не държим контролния пакет? — попита Алисия, която беше напълно запозната с тънкостите на терминологията на бизнеса. Тя беше станала един от големите притежатели на акции от «Байрон Ботъл Къмпани», след като беше натрупала състояние от магазина си за шапки и нейната алчна природа я беше изкушила да се отдаде на по-малко рискованите борсови спекулации.

— Слава Богу, не! Все още не! — извика сър Уилям, след което допълни по-неуверено: — Все пак признавам, че сме в рискова ситуация, докато не спрем изтичането на акции или не си купим такива допълнително.

— Дали няма някои заблудени дребни собственици на акции, тук, в Байрон, към които да се обърнем най-напред? — попита Рандолф.

— Има неколцина. Предимно Хърлингфордови — далечни роднини и две или три стари моми, които са наследили акции, но не са се възползвали от тях. Естествено на тях никога не са им били изплащани дивиденти.

— Как си успял да постигнеш това, чичо Били? — попита Рандолф.

Сър Уилям изпръхтя.

— Какво биха могли да знаят за акциите глупави стари кокошки като Корнелия, Юлия и Октавия? За да ги накарам да мислят, че не притежават нещо ценно, аз никога не съм им изплащал дивиденти и съм им казвал, че техните акции не струват нищо, тъй като по право принадлежат на синовете на Максуел и Хърбърт.

— Умно измислено! — каза Алисия с възхищение Сър Уилям и хвърли един от своите горещи, изпълнени с желание погледи. Тя започваше да се пита дали би било лесно да държи чичо Били на свое разположение, след като се омъжи и се премести да живее в имението Хърлингфорд, но реши да остави теза мисли за по-нататък.

— Ние трябва да успеем да измъкнем акциите на старите дами сега — каза Едмънд Маршал, гледайки мрачно. — Въпреки че, ако трябва да бъда честен, Били, не знам откъде бих могъл да намеря пари. Би трябвало да намаля драстично разходите си, нещо което няма да бъде одобрено от моето семейство — знаеш, сватбата на Алисия наближава.

— Аз съм в същото положение, старче — каза сър Уилям, като думите сякаш бяха залепнали в гърлото му. — И всичко това е заради шума, който се вдига около тази проклета голяма война в Европа! Само пресилени приказки!

— Добре, ние можем да се справим с тези трите и с Друсила, надявам се. Но аз ви питам какво толкова е притежавал Малкълм Хърлингфорд, за да остави на своите деца акции? Той винаги се е държал твърде мекушаво към момичетата и слава Богу, Максуел и Хърбърт не приличат в това отношение на баща си. — Сър Уилям въздъхна неспокойно. — В хубава каша сме се забъркали, няма що! Дори, ако, както казва Алисия, старите гъски ни дадат акциите си, без да мърморят, ние все още ще трябва да се справяме с различни темерути и половината Хърлингфордови, които със сигурност няма да искат да се разделят с акциите си, без да получат нещо в замяна. Без съмнение бихме могли да успеем, ако се опитаме да откупим акциите им, преди да се е появил мистериозният купувач тъй като не можем да достигнем неговата цена.

— Какво бихме могли да продадем набързо, за да набавим пари? — попита Алисия делово.

Всички погледи се устремиха към нея и Миси, която до този момент оставаше незабелязана, промени крадешком своето местоположение пред вратата (където нейната кафява рокля и силует не се виждаха) с по-сигурно скривалище, каквото намери зад една от посадените в саксии палми, които леля Аврелия беше разпръснала из своята красива къща.

— Като за начало можем да започнем с проклетите коне на лейди Били — каза сър Уилям със задоволство.

— Моите бижута — каза Аврелия с голяма решителност.

— И моите! — каза Алисия, поглеждайки с неодобрение към майка си, затова че я беше изпреварила.

— Проблемът е, — каза Едмънд — че този загадъчен купувач, независимо кой е или кои са те, изглежда, че знае по-добре от нас, въпреки че ние представляваме съвета на директорите, кой притежава акции от «Байрон Ботъл Къмпани». Когато преглеждах моя списък на притежатели на акции, открих че в доста много случаи акциите са преминали от титуляря в други ръце. Най-често това са синове или племенници на титуляря, но част от акциите са попаднали в неизвестни притежатели. Никога не съм предполагал, че някой от Хърлингфордови приживе ще се откаже от правата, които притежава по рождение.

— Времената се менят — въздъхна Аврелия. — Когато бях малка, се носеха легенди за здравината на рода Хърлингфорд. Днес изглежда, че някой от младите не дава и пукната пара за семейството.

— Това е в резултат на лошо възпитание — каза сър Уилям, изкашля се, за да прочисти гърлото си, плесна с ръце по бедрата си и обяви с голяма решителност: — Добре, предлагам да оставим нещата така до края на седмицата. След това в понеделник ще си набавим пари.

— Кой ще опита при лелите? — попита Тед.

— Алисия — отговори сър Уилям внезапно. — Но не преди да е наближила сватбата й. Така тя би могла да ги накара да си мислят, че й правят сватбен подарък.

— Дали няма да бъдем изпреварени от мистериозния купувач? — попита Тед, който винаги се безпокоеше за всичко, и воден от тази своя черта на характера, реагираше твърде естествено.

— В едно нещо трябва да бъдеш абсолютно сигурен, Тед, и то е че тези две стари глупави кокошки не биха и сънували да се разделят с нещо, което принадлежи на Хърлингфордови, без да попитат мен или Хърбърт. — Толкова сигурен бе сър Уилям в своята теза, че се усмихваше, докато я излагаше пред тях.

Използвайки суматохата, която беше предизвикана от опита на тези загрижени и притиснати от обстоятелствата хора да приключат своята среща, Миси се измъкна през вратата и влезе обратно достатъчно шумно. И всички те я забелязаха, въпреки че никой от тях не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Какво искаш? — попита грубо Алисия.

— Дойдох да ти кажа, как се чувствам от твоето милосърдие, както и това, че съм много щастлива, защото ще присъствам на сватбата ти облечена в старата си и хубава кафява рокля — каза Миси, прекосявайки стаята и оставяйки пакета на масата пред Алисия — Ето. Благодаря ти, много ти благодаря!

Алисия я изгледа така, както би погледнала настъпено от пея кучешко лайно.

— Моля, заповядай!

— Така и смятам да правя от сега нататък. — Миси погледна с дяволита усмивка към доста по-високата от нея Алисия.

— Хайде, Алисия, отвори го! Аз специално я боядисах кафява.

— Какво си направила? — попита Алисия, докато се бореше с възела на връвта. Наложи се да дойде Рандолф и да й помогне със своето джобно ножче. След като връвта беше срязана, опаковката се махна лесно и там остана да лежи чудесната органдинена рокля и фамозната шапка, неописуемо изцапана с нещо, което изглеждаше ужасно и миришеше на пресни лепкави свински и кравешки изпражнения.

Алисия нададе ужасяващ писък, който премина постепенно в дълго и тънко скимтене, и скочи от масата, докато нейните родители, чичо и годеник се струпаха, за да видят какво става.

— Ти, противна малка уличница! — просъска Алисия към сияещата Миси.

— О, аз не съм такава! — каза Миси със задоволство.

— Ти си по-лоша и от уличница! Би трябвало да си благодарна, че аз съм твърде благовъзпитана, за да ти кажа точно каква си! — каза почти без дъх Алисия, трудно съзнаваща, кое я бе шокирало повече — дали деянието или неговият извършител.