Миси не очакваше да срещне Джон Смит на върха на хребета, тъй като беше неделя. Тя реши да открие откъде минава пътя за неговото имение оттатък края на долината. Когато най-сетне, препъвайки се, успя да стигне до мястото, тя видя какво се крие зад строителната площадка: едно гигантско свлачище беше разпръснало речни камъни и отломки от скали под формата на рампа от подножието до върха на скалата, като по този начин беше смекчило стръмността на прага. Заставайки в началото на пътя, тя успя да му хвърли един бегъл поглед. Той се извиваше наляво и надясно в поредица от завои, спускането по които изглеждаше опасно, но не и невъзможно за каруца като тази на Джон Смит.

Все пак тя беше твърде смутена, за да рискува да слезе надолу, не от страх, че може да падне, а от страх, че може да попадне в леговището на Джон Смит. Вместо това тя кривна по една тясна пътека, която по всяка вероятност беше прокарана от отиващите на водопой животни. И наистина, след известно време звукът от течаща вода постепенно започна да заглушава вездесъщия звук, който издаваха каучуковите дървета, сякаш си говореха по един морен и плачевен начин в спокойния ден. Шумът на водата се чуваше все по-силно и по-силно, докато се превърна в смущаващ рев. Тогава тя достигна до потока; той не й даде никакъв отговор, защото въпреки че беше доста дълбок и широк, се спускаше между обраслите с папрат брегове, без да срещне никакво препятствие. И все пак се чуваше рев на бурно течаща вода.

Потънала в омаята на своите мечти тя сви надясно и проследи реката. Слънцето се отразяваше от водната повърхност под формата на хиляди и хиляди искри от светлина, от листата на папратите се отцеждаха мънички капчици, водни кончета с крилца, обагрени във всички цветове на дъгата, се рееха във въздуха и бляскави папагали прелитаха от дърво на дърво по двата бряга на реката.

Изведнъж реката изчезна. Просто пропадна в нищото, образувайки един леко заоблен ръб. Онемяла, Миси се дръпна бързо назад; най-накрая беше разбрала откъде идва този шум. Тя беше стигнала до началото на долината и единственото място, откъдето потокът, който я беше издълбал, можеше да влезе в нея, спускайки се надолу, надолу, надолу. Слизайки внимателно по стръмния бряг в протежение на четвърт миля, тя стигна до мястото, откъдето огромната канара се издигаше величествено над останалите скали. Там, вдясно от канарата, тя поседна на ръба, клатейки краката си в бездната, и погледна със страхопочитание към водопада. Оттам не можеше да се види дъното на пропастта. Виждаха се само красивите преплетени струи вода, които летяха надолу през ветровития въздух, дъгата, която се открояваше на фона на обраслите с мъх скали, а хладната и влажна въздишка, която издаваше водата, падайки надолу, звучеше като вик за помощ.

Няколко часа изтекоха така бързо, както течеше и водата в потока. Слънцето напусна тази част от хълма и тя потрепери от хлад. Беше време да се връща в Мисалонги.

Когато пътеката, по която вървеше, се вля в пътя, водещ към долината на Джон Смит, Миси се срещна със самия него. Той идваше с каруцата си откъм Байрон и тя с учудване забеляза, че колата беше натоварена с инструменти, щайги, чували и всякакви машинарии. Някъде трябваше да има отворен в неделя магазин!

Той дръпна рязко поводите и скочи от каруцата, като се усмихваше широко.

— Здравей! — каза. — По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, благодаря.

— Радвам се, че успях да те видя така, защото вече бях започнал да се чудя, дали си още между живите. Майка ти ме увери, че си добре, когато се отбих у вас, но не ми позволи да се убедя със собствените си очи.

— Ти си идвал да видиш как съм?

— Да, миналия вторник.

— О, благодаря ти за това — каза тя с жар. Той повдигна вежди, но не се осмели да каже нещо повече. Вместо това, остави колата си там, където беше, и тръгна заедно с нея към Мисалонги.

— Предполагам, че ти няма нищо сериозно — продума той, след като бяха походили известно време, без да си проговорят.

— Не знам — каза Миси, усещайки съжалението и съчувствието, които се излъчваха от здравото му същество. — Ще трябва да се посъветвам спешно с един лекар в Сидни. Специалист по сърдечни болести доколкото разбрах. — Господи, защо ли изрече всичко това го този начин?

— О — каза той объркано.

— Къде точно живеете, господин Смит? — попита тя, променяйки темата на разговора.

— По-нататък, в посоката, от която ти идваше, има един водопад — каза той без никаква резервираност и с такъв нежен глас, който подсказа на Миси, че вече я смята за близка приятелка. Дали това се дължеше на разклатеното й здраве или затова, че тя имаше тъй безобиден вид? — Има една стара дърварска колиба близо до долния край на водопада, където пребивавам в момента, но започвам да строя къща по-близо, до самия водопад; от каменни блокове, които ще бъдат издялани на самото място. Току-що бях в Сидни, за да наема машина, която ще ми докара една голяма резачка. По този начин ще мога да обработвам каменните блокове много по-добре и много по-бързо, а също така и дървения материал.

Тя притвори очите си и несъзнателно въздъхна дълбоко.

— О, как ти завиждам!

Той се вторачи в нея с любопитство.

— Странно е да чуя това от устата на една жена.

Миси отвори очите си.

— Така ли?

— Жените не обичат да бъдат лишавани от магазините, къщите си и от компанията на другите жени — Гласът му беше рязък.

— Донякъде си прав — каза тя замислено, — но в този смисъл аз не се считам за жена, така че аз ти завиждам. Мястото, свободата, изолацията — о, аз мечтая за тях!

Вече се виждаше краят на пътя, а така също и овехтелия червен ламаринен покрив на Мисалонги.

— Всичко ли пазаруваш от Сидни? — запита тя, само за да каже нещо, като същевременно обвиняваше себе си за глупавия въпрос — та нали за първи път го беше срещнала в магазина на чичо Максуел!

— Да, когато ми възможно — отговори той, като явно не я свързваше с магазина на чичо Максуел, — но превозването на огромни товари чак горе, до планините е много дълго, а аз притежавам само един впряг коне. Несъмнено за байрончани предпочитаното място за пазаруване е Сидни. Впрочем никога не съм попадал на място, което е толкова претъпкано с хора, дето си тикат носа навсякъде, както Байрон.

Миси се усмихна.

— Опитай се да не ги обвиняваш толкова строго, господин Смит. Това е само защото си нов за тях, а и заради това, че им открадна нещо, което те винаги са смятали за тяхна изключителна собственост, даже ако те самите никога не са мислили за нея или са я искали.

Той избухна в смях, очевидно зарадван от това, че тя повдигна въпроса.

— Имаш предвид моята долина? Те можеха да я купят. Продажбата не беше тайна; тя бе отдавна обявена във вестниците в Сидни, както и във вестника на Катуумба. Просто те не са толкова хитри за колкото се мислят, това е всичко.

— Сигурно се чувстваш като цар, там долу.

— Да, госпожице Райт. — Той й се усмихна, нахлупи на главата си смачкана шапка и се отдалечи.


Миси извървя останалата част от пътя сама и стигна до дома си точно навреме, за да издои кравата. Нито Друсила, нито Октавия поискаха обяснение за разходката й из пустошта. Друсила, защото беше по-доволна от проявата на независимост, отколкото от тревогата по нейното излизане. А Октавия защото беше напълно убедена, че умствените процеси на Миси са засегнати от нещо, което я измъчваше.

В действителност, когато около четири часа нямаше никакъв признак от Миси, двете дами, останали сами в Мисалонги, се спречкаха. Октавия смяташе, че трябва да се уведоми полицията.

— Не, не, не! — каза Друсила доста бурно.

— Но ние трябва да съобщим в полицията, Друсила. Разсъдъкът й е засегнат. Зная, сигурна съм. Кога през целия си живот се е държала така?

— Мисля, че откакто получи тази криза, сестро, и не се срамувам да ти кажа, когато господин Смит я внесе вкъщи, аз бях ужасена от мисълта, че мога да я загубя по един толкова несправедлив и нелеп начин. Никога не съм била по-доволна от мига, когато чичо Невил ми каза, че според него няма нищо сериозно. Тогава започнах да се питам: какво щеше да стане, ако аз бях на нейно място? Октавия, ние трябва да насърчаваме Меси да бъде независима от нас! Не е нейна вината, че Бог не я е дарил с външност като тази на Алисия или с моя силен характер. А и проявата на този мой характер не е оказало някакво влияние върху Миси. Аз взимам решения за всичко, а нейната природа е да се съгласява без много шум. Така че аз доста дълго време съм вземала решения вместо нея. Това не може да продължава повече.

— Глупости! — озъби се Октавия. — Момичето няма разум! Обувка вместо ботуши! Любовни романи! Разходки из пущинаците! Моето мнение е, че ти трябва да бъдеш по-строга за в бъдеще.

Друсила въздъхна.

— Когато бяхме млади, Октавия, ние носехме обувки. Баща ни беше много сърдечен човек, от нищо не ни е лишавал. Возехме се във файтон, имахме достатъчно джобни пари. И оттогава насам, без значение колко жесток е бил живота ни, ти и аз, гледайки назад, можем да си спомним удоволствието от красиви обувки, красиви рокли, приеми и веселие. Докато Миси никога не е носила хубави обувки или красива рокля. Не порицавам себе си, защото аз не съм виновна за това, но като си помислих, че тя може да умре — е, добре, реших да й дам всичко, което пожелае, докато мога да си го позволя, разбира се. Обувки не бих могла да й осигуря, особено ако се наложи да плащам големи сметки за лекари. Но ако тя желае да се разхожда из пущинака или да чете романи — може, защо не!

— Глупости, глупости, глупости! Трябва да се държиш както досега. Миси се нуждае от твърд наставник.

И Друсила не успя да я отмести от тази й гледна точка.

Неподозирайки нищо за душевните терзания на майка си, Миси реши, че ще бъде по-добре след вечеря да не чете някоя от новите книги, а вместо това да поплете.