О, но той се бе показал толкова добър към нея! Към нея — едно нищожество! Въпреки тази ужасна и плашеща болка, тя бе усетила присъствието му. Почувствала го бе като някаква странна, преминаваща от него към нея сила, отхвърлила като плява мисълта й за смъртта.

Джон Смит, мислеше си тя, ако само бях по-млада и красива, нямаше да имаш по-голям шанс да избягаш от мен, отколкото има малкият Уили да избяга от Алисия. Аз бих те преследвала безпощадно, докато те хвана. Където и да отидеше, аз щях да бъда с теб и щях да те имам. А след като попаднеше в мрежата ми, щях да те обичам и любя толкова силно и хубаво, че ти нямаше да пожелаеш за нищо на света да ме напуснеш.


Джон Смит дойде лично на следващия ден, за да се поинтересува за здравето на Миси, но Друсила не го допусна да влезе и да я види. Това бе само акт на внимание, както Друсила прекрасно разбираше, така че тя му благодари любезно, без излишна учтивост. Застанала на вратата, тя наблюдаваше спокойната му походка по пътеката към външната порта, съпроводена от свободно размахване на ръцете и тананикане на весела мелодия.

— Виж ти! — каза Октавия, излизайки от гостната, където се беше скрила, за да наблюдава Джон Смит през повдигнатото перде. — Ще кажеш ли на Миси, че е идвал?

— Защо? — попита Друсила, изненадана.

— О, добре…

— Скъпа моя Октавия, говориш така, като че ли си чела онези отвратителни романи, които Миси напоследък носи от библиотеката.

— Наистина ли го прави?

Друсила се изсмя.

— Знаеш ли, едва когато видях как Миси се опитва да прикрие заглавията на книгите, си спомних за уговорката ни какъв вид книги може да чете. Все пак това беше преди петнадесет години! Тогава си помислих: защо пък това бедно малко създание да не чете каквито си иска романи? Защо да не се забавлява, така, както аз се забавлявам с музиката?

Друсила великодушно се въздържа да добави, че Октавия си има за развлечение своя ревматизъм. Самата Октавия пък при други обстоятелства щеше да подхвърли гласно от колко много удоволствия е била лишавана, но сега счете за разумно да изостави тази тема. Вместо това тя попита.

— Ще й разрешиш ли да чете любовни романи?

— Не, разбира се! Ако и разреша това, ще й отнеме голяма част от удоволствието, нали разбираш. Фактът, че ги чете свободно ще й помогне да бъде достатъчно безпристрастна, за да види колко са ужасни. — Друсила се намръщи. — Любопитна съм да разбера как Миси е успяла да убеди Ливила да и ги заеме. Но не бих могла да попитам Ливила, без Миси да разбере, а за нищо на света не бих развалила това й удоволствие. В него виждам някакъв зачатък на предизвикателство, което ми дава надежда, че все пак има нещо твърдо в характера й.

Октавия подсмръкна.

— Не виждам нищо похвално в това предизвикателство, което налага тя да бъде непочтена.

Слаб звук, наподобяващ нещо между ръмжене и мяукане, се изплъзна от устата на Друсила. Тя се засмя, повдигна рамене и се запъти към кухнята.



Сутринта на следващия ден — петък Друсила придружи Миси до лекаря. Двете тръгнаха навреме пеша, топло облечени и естествено в кафяво.

Приемната на лекаря, тъмна мрачна и задушна, беше безлюдна. Госпожа Невил Хърлингфорд, която служеше като медицинска сестра на мъжа си, ги посрещна, отправяйки сърдечни думи към Друсила и отнасяйки се почти безразлично към Миси. Малко по-късно лекарят показа главата си през вратата на кабинета и каза:

— Влез Миси. Не, Друсила, ти остани там и поговори с леля си.

Миси влезе и седна, като неспокойно очакваше думите на лекаря. Той започна направо:

— Не ми се вярва, че само не си могла да дишаш. Би трябвало да си изпитала и болка и аз искам да ми разкажеш всичко подробно, без никакви измислици.

Миси се предаде. Описа му острата болка в лявата си страна, която получаваше при продължително бързо ходене, и внезапния ужасяващ пристъп на жестока болка и задух.

След това той я погледна отново и като въздъхна, каза:

— Не намирам нищо нередно в теб. Когато те прегледах миналия понеделник, нямаше никакви признаци, които да сочат сърдечно заболяване. И днес картината е същата. Съдейки, обаче, по това, което господин Смит ми каза, заключавам, че ти със сигурност си била получила криза. Така че, за да бъдем съвсем сигурни, ще те изпратя при един специалист в Сидни. Ако успея да ти уговоря час, би ли желала да отидеш заедно с Алисия при нейното ежеседмично посещение в града? Така ще спестиш едно пътуване на майка ти.

Имаше ли някакво трепване на разбирателство в очите му? Миси не беше сигурна, но въпреки това тя го погледна с благодарност.

— Благодаря, ще се радвам да отида с Алисия.

Петъкът се оказа наистина хубав ден, защото следобед Уна пристигна в Мисалонги с едноместната двуколка на Ливила, носейки половин дузина романчета дискретно опаковани в обикновена кафява хартия.

— Не знаех, че си болна. Госпожа Невил Хърлингфорд ми го съобщи днес сутринта в библиотеката — каза тя, сядайки в гостната, където беше въведена от Октавия, която беше смаяна от елегантността й и непринуденото й държане.

Нито Друсила, нито Октавия оставиха двете млади жени да си поговорят насаме, не защото преднамерено искаха да развалят взаимното им удоволствие, а защото винаги бяха жадни за компания, особено ако тя представляваше съвсем нова, непозната личност. А с какво прекрасно лице бе тя в случая! Макар да не бе така красива като Алисия — това бе нелоялна мисъл — и двете смятаха, че е по-привлекателна от нея. Особено доволна от посещението й беше Друсила, тъй като то даваше отговор на спорния въпрос по какъв начин Миси успяваше да заема въпросните романи от библиотеката.

— Благодаря за книгите — каза Миси, усмихвайки се на приятелката си. — Тази, която донесох вкъщи миналия понеделник, е почти износена от четене.

— Харесва ли ти? — попита Уна.

— О, много! — И това беше самата истина. Сцената с умиращата героиня със слабо сърце се беше появила в най-подходящия момент от живота на Миси. Естествено, героинята всъщност беше успяла да умре в ръцете на любимия си, докато тя, Миси има късмета само почти да умре в ръцете на своя.

Държането на Уна беше съвършено. Докато хапваше от домашните бисквити и пиеше чая си, тя беше успяла да спечели напълно Друсила и Октавия. Обстоятелството, че нямаха какво друго да й предложат, отначало ги смущаваше, но постепенно начинът, по който тя уважи презрените бисквити, ги накара да повярват, че именно това е, което един гост наистина харесва и предпочита.

— О, как са ми омръзнали тортите с крем и кифлите с аспержи! — възкликна Уна, усмихвайки се с подкупващ ефект върху домакините си. — Колко умно и мило от ваша страна! Тези малки бисквитки са много вкусни и по-полезни за храносмилането ми! Повечето от домакините в Байрон обсипват човек с море от конфитюр и крем, и когато си гост, разбира се, е невъзможно да се откажеш от сладкишите, без да ги обидиш.

— Каква прекрасна личност! — каза Друсила, след като Уна си беше отишла.

— Очарователна е — съгласи се Октавия.

Тя може да ни посети отново — каза Друсила на Миси.

— По всяко време — каза Октавия, чието дело бяха бисквитите.



В неделя след обяд Миси съобщи, че няма да чете и вместо това ще излезе на разходка из пустошта. Така спокоен и решителен бе тонът й, че за момент майка й зяпна в недоумение.

— На разходка? — запита тя най-после. — В пустошта? Категорично не! Не знаеш кого можеш да срещнеш там.

— Никого няма да срещна — каза Миси търпеливо. — Никога не е имало нападатели на жени и извратени типове в Байрон.

Октавия се нахвърли върху нея:

— Откъде можеш да знаеш, че никога не е имало агресивни типове, мадам? Трябва да проявяваш поне малко предпазливост. Никога не забравяй това! Ако такъв човек се навърта наоколо, той няма да може да нападне никого, защото ние, Хърлингфордови, пазим момичетата си у дома, където и ти би трябвало да бъдеш.

— Ако толкова настояваш на своето, то тогава аз бих могла да те придружа — каза Друсила с тон на мъченица.

Миси се изсмя.

— О, мамо! Да дойдеш с мен, след като си толкова заета? Не, излизам сама и точка!

И тя излезе от къщи без палто и без шал, които да я предпазват от вятъра.

Друсила и Октавия се спогледаха.

— Да се надяваме, че не си е изгубила ума — каза Октавия тъжно.

Ако и да си помисли същото, Друсила каза с твърд тон:

— Най-малкото, не можеш да наречеш това предизвикателна непочтеност.

Междувременно Миси излезе от градината, зави наляво вместо надясно и тръгна надолу, където «Гордън Роуд» се губеше в два едва забележими коловоза, криволичещи напред към сърцето на пущинака. Тя хвърли поглед назад, за да се увери, че никой не я следва. Вратата на Мисалонги беше плътно затворена.

Все още беше светъл ден и слънчевите лъчи, макар и прецеждани от клоните на дърветата, бяха топли. Тук, на върха на хребета, храсталакът не беше гъст, тъй като пръстта беше оскъдна и каквото и да растеше, трябваше да се захваща с усилие към песъчливо-скалната почва. Евкалиптите и ангофорите бяха ниски, хилави и недорасли. Пролетта беше дошла. Дори горе, в Сините планини, тя дойде рано и два-три по-топли дни бяха достатъчни, за да накарат малките жълти и пухкави цветове на австралийската акация да се разпукнат.

От дясната й страна, проблясвайки между дърветата, се разстилаше долината. Там някъде трябваше да бъде къщата на Джон Смит, ако той изобщо имаше къща. Вчерашната редовна съботна визита на майка й у леля Аврелия не успя да й донесе допълнителна информация относно Джон Смит, освен клюката, че бил наел една строителна фирма от Сидни да му построи огромна къща от на място издялан камък в подножието на скалите. В Мисалонги не повярваха много-много на този слух, тъй като единственият път, който биха могли да използват строителите, минаваше покрай тях. Освен това леля Аврелия имаше далеч по-важни грижи от Джон Смит — изглежда, че висшите сфери на «Байрон Ботъл Къмпани» бяха крайно обезпокоени от някакво мистериозно движение на техните акции.