— Доналд е един от съдружниците във фирмата без нужда — вметна Лилиан.

Защо й трябваше да говори по този начин? Обикновено беше толкова тактична. На устните му беше да й каже насаме колко ненужно и дори надуто бе прозвучала забележката й, но като поразмисли, той я задърпа към танцовата площадка и ритмичната музика.

— Много е хитро да поканят два оркестъра — рече тя. — Рок бандата ще се сменя на всеки половин час. Така всички ще са доволни.

Лицето й, вдигнато към него, му заприлича на излъчващо сияние тропическо цвете, каквото бе виждал някъде, навярно в някоя ботаническа градина. Музиката се лееше; завладя го усещането за пълна хармония. И как тогава се случи така, че само след няколко секунди тази хармония бе разбита на пух и прах само с една-единствена банална забележка?

— Ние много си подхождаме, нали? — тихо каза Лилиан.

— Да, така е — отвърна той.

— Щастливи сме. Не очакваше, че тук ще ти хареса толкова много.

Доналд се усмихна.

— Прочете мислите ми, нали?

— Да. Не бива да приемаш всичко толкова сериозно, Доналд. В това ти е проблемът.

— Не — каза той, — проблемът ми не е в това.

Точно в този миг някой го потупа по рамото.

— Отнемам ви я. Позволено е, не чухте ли? — Непознатият беше малко пиян или по-скоро не беше толкова пиян, колкото в приповдигнато настроение. — Защо трябва да монополизирате най-хубавата жена тук?

Лилиан прие поканата и Доналд я остави да танцува. Върна се на масата и наблюдава двамата известно време, но след като разбра, че тя е в безопасност, отново се включи в разговора.

Думата бе взел дебел мъж в другия край на масата, вероятно по-млад, отколкото изглеждаше:

— Имате ли представа колко струва едно такова парти? Първо наемат хора да го подготвят. Като начало двайсет хиляди за тях. А след това сумите стигат до небесата. Погледнете цветята на тази маса. Само цветята. От Хавайските острови. Със сигурност можем да кажем, минимум петстотин бройки за двайсет и пет маси. А това са фъстъци. Ами хайвера, дето го предлагат във всички тези бюфети? Първокласни бифтеци, омари, каквото си поискате. Видяхте ли другата танцова площадка, дето я направиха посред езерото? Ентусиазмът на шишкото вече граничеше с благоговение и той съвсем не очакваше някой да отговори на въпросите му. Разходете се наоколо. Хвърлете един поглед. Ще ви кажа нещо поверително. Поканили са стриптийзьорки за забавление, но те ще се появят по-късно, когато семейство Фокс се уверят, че децата им са в леглата си и няма опасност някое да се промъкне на долния етаж. Така че не си тръгвайте прекалено рано.

Ето че оркестрите си размениха местата. Вторият направо тътнеше оглушително. Певицата виеше. Танцуващите наистина полудяха. Те се въртяха, блъскаха се, ръцете и лактите им работеха като бутала и се обливаха в пот.

Доналд потърси с поглед Лилиан и като не я откри наблизо, стана да я потърси. Не успя да я намери сред блъскащата се тълпа, която междувременно бе нараснала двойно, и отново седна на мястото си. Е, нека да се забавлява! Веднага щом се появеше наоколо, щеше да стане и да се присъедини към нея, макар че можеше да мине и без този вид танци беше добър в тази област на осемнайсет, но към двайсет и пет годишната си възраст вече ги беше надраснал. И като се надсмиваше леко над себе си, той наблюдаваше танцуващите и я чакаше да се появи.

Тъй като непрекъснато прииждаха нови хора, в шатрата ставаше все по-топло. Младият адвокат Рик погледна часовника си, а жена му прикри с ръка прозявката си. Беше изминал половин час от изчезването на Лилиан.

Смутен, леко притеснен, а също така и леко ядосан, Доналд стана от мястото си и се отдалечи от шатрата. Нощният въздух и внезапно настъпилата тишина, след като се отдалечи от оркестъра, го обгърнаха нежно. Няколко звезди грееха горе, високо над сиянието на фенерите, окачени сред дърветата. Малки групи хора се бяха пръснали наоколо разхождаха се по моравата или стояха и разговаряха. Ако умът му не бе зает с нещо друго, Доналд щеше да възприеме рядката красота на тази сцена.

Е, тя сигурно не бе отишла много надалече, помисли си той, и тръгна напред. Все някой трябваше да я е видял.

Двама мъже преминаха покрай него, споменавайки едно прекалено добре познато име.

— Никога няма да хванат това копеле. Той е десет пъти по-хитър от Интерпол. По-хитър е и от първокласните адвокатски фирми, и от Вътрешна данъчна служба също.

Другият се изкиска.

— На негова страна съм. По-добре си оплети кошничката предварително, казвам аз.

Изкиска се! Отвращение заседна в гърлото на Доналд. Стигаше му толкова. Къде беше отишла тя, по дяволите? Трябваше да я намери и да се прибират вече у дома.

— Съпругата си ли търсите? Струва ми се, че я видяхме да отива надолу към езерото.

Като се обърна, Доналд видя Рик и жена му да бързат към шосето.

— Тръгваме си по-рано — обади се тя. — Заради детегледачката, нали разбирате. Но иначе партито е много хубаво.

Какви невинни души, помисли си той, докато ги наблюдаваше как се отдалечават. Тя от любезност говореше така за партито, което явно не й бе харесало. Доналд тръгна бавно към езерото.

Там видя Франк Сандърс и някаква непозната жена.

— Лилиан ли търсите?

— Да. Изчезна някъде. Не мога да си представя…

— Видяхте ли по леглата?

— Леглата ли?

— Има три-четири легла от другата страна на шатрата — каза през смях Франк. — Не сте ли чували за тях?

За миг Доналд онемя. В следващия момент си припомни нещо и усети как кръвното налягане рязко го удари в главата.

— Да — рече задавено, — чел бях нещо, чувал бях нещо за такива партита, но не очаквах точно това да е от тях.

— Че защо не? Във всеки случай леглата са в ей тази посока, ако искате да погледнете.

Кръвта яростно пулсираше в ушите му; дори усети напиращото налягане под брачната халка на пръста си. Тръгна бързо-бързо обратно към шатрата, подмина я почти тичешком, зави зад ъгъла, където имаше високи храсталаци, и налетя на Лилиан, която вървеше с гръб към него, придружавана от някакъв мъж.

Доловила шума от стъпки зад себе си, тя се обърна и като видя Доналд, извика:

— Къде беше? Навсякъде те търсих. Хю… Хю се казвате, нали? Това е моят съпруг Доналд Улф.

Двамата мъже си кимнаха. След това другият каза:

— Е, сега, след като двамата се намерихте, аз ще потърся моята компания, тръгвам.

— Лилиан, какво беше това? — настоятелно попита Доналд, когато онзи се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе.

— Кое това? Търсех те. Срещнах този мъж и той предложи да ми помогне да те намеря, това е всичко.

Прониквайки косо през една пролука сред младите филизи, лъч светлина докосна пламналото й лице. Той разкри едно легло в дъното, истинско легло, върху което лежеше някаква двойка.

— Не ме будалкай, Лилиан — все така тихо изрече той.

— Какво ми причиняваш? Аз дори не знаех за това тук, а ти?

— Научих само преди няколко минути.

— Тогава защо ме обвиняваш? Ти винаги се заяждаш с мен, Доналд.

— Това не е вярно. Много добре знаеш, че не е вярно.

Отдалечавайки се от това място, те се приближиха до един фенер и Доналд забеляза, че лицето й пламти. Лилиан се спъна и успя да се задържи на крака. На роклята й имаше голямо мокро петно.

— Какво си пила? — попита я натъртено.

— Трябва ли да ти давам обяснения всеки път, когато си поемам дъх? Трябва ли? — захленчи тя.

Изведнъж той се сети. Не, тя съвсем не е отивала доброволно към някое от тези легла. Онзи мъж се е канел да се възползва от състоянието й. Прастарата история.

— Ела насам, Лил. Отиваме си у дома. Наситихме се на това място, стига ни толкова.

— На теб може да ти стига, но не и на мен. Увеселението тъкмо започна и аз си прекарвам чудесно.

— Все пак, какво си пила? Каквото и да е било, изпила си прекалено много.

— Не знам какво беше. Какво значение има? Някой ми предложи няколко питиета, бяха хубави на вкус и аз ги изпих.

— Тези хора са отвратителни. Отвратителни.

Тя отново се спъна, тогава Доналд я вдигна на ръце и почти безволево отпусната я занесе до лъскавата „малка количка“, след което потеглиха към магистралата. От време на време той поглеждаше към жена си; беше заспала. Имаше нещо неопределено тъжно в едно спящо и толкова уязвимо човешко същество, както винаги му се беше струвало. Само преди няколко часа двамата бяха потеглили насам в такова повишено настроение. Тя бе изглеждала особено прекрасна с роклята си теменуженосиня, нали така се казваше? А сега видът на сгушеното й на седалката тяло с голямото петно на роклята под неуместно биещата на очи диамантена огърлица го изпълни с гняв.

Не само защото бе прекалила с пиенето е, това се случваше — помисли си той. — Нито заради онова, което би направил онзи мъж с нея, ако Доналд не беше се появил точно навреме. По-скоро заради цялостната отвратителна атмосфера, която цареше на проклетото парти. И онзи тип Рик я беше усетил. Мястото им не беше там. Затова си бяха тръгнали толкова рано. И на Лилиан не й беше там мястото.

Почти бяха стигнали до дома, когато тя се събуди, оправи косата си и провери дали червилото й е наред. Преди да влязат в сградата, тя грациозно се загърна с един дълъг шал, за да прикрие изцапаната си рокля.

— Добре ли е така? Добре ли изглеждам? — попита го бодро, сякаш нищо не се беше случило.

Наистина изглеждаше много добре. Двамата мъже, които се качиха с тях в асансьора, й хвърлиха многозначителни погледи, а след това се спогледаха, нещо, което тя вероятно пропусна, но не и Доналд.

— Да направя ли малко кафе? — попита той, щом отвориха вратата на апартамента си.

— Не и ако ти самият няма да пиеш. Аз нямам нужда от кафе, благодаря. Много ли те изложих?

— Не, не си изложила нито мен, нито себе си. Отведох те, преди да успееш да го направиш.

Когато след няколко минути влезе в спалнята, тя вече бе свалила всичките си дрехи, но не и огърлицата.