— Лесно ти е да говориш така. Ще се качиш на самолет и ще заминеш, ще се прибереш у дома и отново ще заминеш.

— Това невинаги ми доставя удоволствие. Невинаги — повтори той. — Но нямам друг избор.

— Обаче на мен ми се струва, че понякога би могъл да откажеш.

— Това твърдение е толкова абсурдно, че не заслужава отговор. Ти го знаеш.

— Добре де, знам го. Но ти не можеш да си представиш как се чувствам, като стоя сама тук. Ужасно е. Поглеждам през прозореца и наоколо виждам само стени. Ако живеехме на някой от по-горните етажи, поне бих могла…

Той мислено я прекъсна. Тя никога не е харесвала този апартамент. Само се е преструвала, че го харесва.

— Толкова много неща ни липсват. Поне на мен. Никой няма да покани сама жена да излезе вечерта. Поканите за вечерята в „Плаза“ изгоряха, защото ти съобщиха за заминаването за Женева едва два дни по-рано.

Истина беше, че през тази зима, първата след сватбата им, му се налагаше да пътува необичайно често. Сред клиентите на „Ортън и Прат“ имаше една компания, ограбена със стотици милиони чрез измама, и то от човек, който бе все още на свобода. Бяха го виждали или поне някои хора съобщаваха, че са го виждали, на най-различни места, далеч едно от друго, като Бразилия, Швейцария и Белуджистан3. Филиалите на компанията имаха интерес да поддържат сложна мрежа от връзки, поради което десетина адвокати като Доналд непрекъснато обикаляха земното кълбо.

— Нали не забравяш, че работя за международна адвокатска фирма? Нищо не мога да променя, Лилиан. Нито пък бих искал да променя добави той.

Не възнамеряваше думите му да прозвучат рязко. Искаше мир и спокойствие и тъй като работеше за това, му се струваше, че си ги е заслужил. И желаейки просто да се изолира от всичко, той затвори очи и облегна глава на меката облегалка на стола, докато стаята тихо и невидимо се изпълни с нахлулата напрегната тишина, сякаш се стелеше мъгла.

Когато се събуди отново, тя си стоеше там, пред него, тънка и грациозна с късата си пола, докато изящната й ръка си играеше с дългата огърлица по някакъв начин му напомняше за една от любимите й картини, и както обикновено, той не успя да си спомни името на художника някакъв французин, много прочут…

Това трябваше да престане. Помисли си, че е прекалено раздразнителен, и то не за първи път. Защо въобще продължаваше да се дразни от всяка подобна дреболия? Трябваше да се успокои! Че какво беше очаквал? Едно уютно любовно гнезденце, където никой не произнася и една лоша дума? Нормалните хора не се държаха така. Той не беше такъв. Тя не беше такава. Това бе бракът. Това бе животът.

— Ще направя каквото мога — каза Доналд. — Не смяташ ли, че бих предпочел да съм тук с теб, вместо на което и да е друго място по света? Нима не го знаеш?

Тя се приближи до него с протегнати ръце.

— Доналд, когато говориш така, аз толкова много съжалявам, толкова се срамувам от себе си. Ти си прекалено добър за мен.



Той наистина направи каквото можа. През юни един собственик на великолепно имение в Уестчестър даваше парти, на което Лилиан и Доналд бяха поканени, несъмнено чрез посредничеството на семейство Сандърс.

В началото на месеца той реши да се обади на Прат.

— Чудех се дали е възможно, тъй като вероятно отново ще имаме среща в Женева, дали е възможно да поработя малко около тази дата? Жена ми… е, ти знаеш как е, наумила си е непременно да отиде на това парти. Дори не познавам тези хора, не знам нищо за тях.

— Не си чувал за Томи Фокс? И за няколкото милиарда, които е спечелил в Мексико? Така ли? Е, това се случи преди две-три години и вероятно си забравил. — Прат му намигна. — Или пък не си в течение на светските новини. Е, кажи на жена си да не се притеснява.

И така, в една хубава прохладна привечер, дълго преди залез-слънце, Доналд и Лилиан напуснаха града с луксозна, привличаща вниманието вносна спортна кола. Той я беше помолил да наеме кола за случая и ето какво бе избрала Лилиан. Каза, че била подходяща за случая. Струвала сто седемдесет и пет хиляди долара.

— Сто седемдесет и пет? Според мен колата не е по-голяма от две кофи за смет, сложени една до друга.

— Ами тя е двуместна, какво очакваш? — засмя се Лилиан. — И сигурно ще ти хареса, като чуеш, че може да вдигне повече от сто и двайсет мили в час.

— Страхотно! Ще я пробвам веднага щом излезем на Ривърсайд Драйв.

Тя изглеждаше много развълнувана. Роклята подхождаше на очите й, — отбеляза той. „Не точно“, отвърна Лилиан. Роклята била виолетовосиня и този цвят се наричал теменужен. Около шията си тя носеше малка диамантена огърлица, заради която можеха да избухнат някои разгорещени спорове между двамата, ако той не бе решил, че няма да позволи нищо да помрачи събитието, както и всички останали бъдещи събития.

— Клоуи настоя да ми заеме тази огърлица — обясни му Лилиан. — Нали разбираш, Франк току-що й подарил втора за рождения ден. Разбира се, новата е съвсем различна от тази, но въпреки това тя каза, че наистина не й е нужна. И значи сега тя има две огърлици и не виждаше причина тази да остане в кутията, след като й се иска да ми я заеме за тази вечер.

Майката на Доналд би казала, че заемането на бижута е вулгарно. Беше странно как един мъж, който вече твърде рядко се сещаше за миналото си, изведнъж можеше да си спомни такъв чудноват факт като този, който внезапно изникна в този миг в ума му.

Но въпреки това огърлицата подчертаваше красотата на Лилиан, като привличаше погледите върху изящната линия на брадичката й, върху пълните й алени устни и синевата на очите й. Тази вечер мъжете щяха да я заглеждат; винаги ставаше така. Е, нека да я заглеждат. Той се пресегна и стисна ръката й.

Къщата, пред която спряха, беше огромна и несъмнено съвсем нова. С белите си колони в коринтски стил наподобяваше плантаторска къща от Юга; масивната порта, тежка и тъмнокафява на цвят, определено беше във викториански стил, а от двете страни на главната сграда се издигаше по едно допълнително крило с плосък покрив, което лесно можеше да бъде сбъркано със склад, ако не бяха огромните прозорци от витринно стъкло.

Къщата беше направо ужасна, помисли си Доналд. Поради естеството на работата си той беше посещавал някои богаташки къщи у дома и в чужбина и нито една от тях не приличаше на тази.

В дъното зад къщата имаше просторно открито място, явно в резултат на разчистване на околните гори. Пъстра тълпа се разхождаше там напред-назад, докато сервитьори в контрастно бели униформи обикаляха наоколо с подноси в ръце.

— Каква картина! — възкликна Лилиан. — Чух, че са поканили двеста и петдесет души. О, Доналд, погледни това…

Това се намираше вдясно от тях под полегатия склон и представляваше порядъчно голямо изкуствено езеро в близост до гората. В средата му се издигаше причудлив павилион от ефирна дърворезба, какъвто човек можеше да види само в някоя старомодна градина.

— Дали плуват до него? — зачуди се тя.

Един човек, който минаваше наблизо, й отвърна:

— Не. Направено е само заради водните лилии и за красота. — И като се засмя, добави: И заради водораслите. — Напоследък всички искат да имат изкуствено езеро в двора си. Завинаги се отказаха от плувните басейни. Между другото, познаваме ли се? Аз съм Рой Фокс, братът на Томи.

Запознаха се, стиснаха си ръцете и тръгнаха тримата заедно към огромната шатра в далечината.

— Ние сме много близки стари приятели на Клоуи и Франк — рече Лилиан.

— Така ли? Тогава значи сме се срещали и по-рано. Аз съм много общителен човек, но имам слаба памет.

— О, ето ви и вас — извика отдалече Клоуи Сандърс. — Казах на Франк: Това са семейство Улф, с тази зашеметяваща италианска количка. Кога я купихте?

— Не сме я купили. Взехме я под наем — отвърна Доналд.

— За да я изпробваме — обясни Лилиан. — Да видим дали ще ни хареса достатъчно, за да я купим.

Нещо пролази по гърба на Доналд. Беше толкова топло, че можеше да са няколко капки пот, но не това беше срамът. Защо ли на Лилиан й трябваше да казва такива неща, като че ли хората нямаше да проумеят преструвките й? А от друга страна, доколкото се виждаше, те май наистина не проумяваха.

Появи се Франк Сандърс.

— Тук гъмжи от хора. Никога не съм предполагал, че познавам толкова много народ. Направиш две-три крачки и ето ти го старият Рой или Чарли, или Еди-кой си. Страхотна тълпа. Има и два първокласни оркестъра… забравих как се казваха… но по-късно ще ни забавляват „Диг Даун Уийзърс“. Струват куп парички!

— Умирам от глад — обади се Клоуи.

Тълпата бавно се изтегляше към шатрата. Това беше огромна конструкция от чистобяла коприна. Приятели веднага заобиколиха семейство Сандърс и след като изгубиха единствените си познати тук, Доналд и Лилиан се озоваха на една маса с непознати. Но всъщност никой не познаваше другите.

„Това не ти е първият ешелон — развеселено си помисли Доналд. — И тези са от периферията, като нас. Това са отрепките.“

Лилиан бе смутена от това, че не седнаха при някоя от жените, с които се беше запознала на благотворителните обеди, и той забеляза, че изглежда обидена. Тя не разбираше, че тук общественото положение се определя от размера на собствения капитал, но тъй като нито времето, нито мястото бяха подходящи да й обяснява това, той просто каза, че е много приятно да се запознаеш с нови хора. Една хубава млада жена, седнала точно срещу тях на масата, разправяше на всички, че никога по-рано не е била на такова парти.

— Толкова е мило от тяхна страна, че ни поканиха с Рик. Децата ни ходят в една и съща забавачка, така се запознахме. Но сме и съседи или нещо такова. Ние живеехме в градинарския павилион на тази голяма къща отсреща.

Доналд хареса откровеността й и наивността на съпруга й. Той беше самостоятелно практикуващ юрист тук в града.

— О, „Ортън и Прат“ — каза човекът, когато в отговор на негов въпрос Доналд му съобщи името на своята фирма. — Представям си с какво голямо напрежение е свързана работата на такова място.