— Зависи от гледната точка, от финансовите ти възможности.

— Не разбирам. Това не е разточителство, нали?

Тя го гледаше с широко отворени невярващи очи.

— Не, но… ела с мен тук до бюрото ми. Налага се да ти покажа някои цифри, което май трябваше да направя по-рано. Ето, виж това. Той извади един бележник и нарисува проста диаграма: толкова приходи, толкова за данъци, останалото разделено за наем, осигуровки, всекидневни разходи и спестявания. Ние трябва да започнем наистина да спестяваме. О, можем да живеем добре, ние си живеем добре, но трябва да внимаваме. Ще имаме деца, които ще се нуждаят от пари за образование. Затова трябва да обсъждаме заедно всички по-големи покупки, като тази картина например, преди да продължим напред.

Тя не му отговори веднага. Леко намусена, стоеше до бюрото и поглаждаше гладката кожа на ръцете си, докато се правеше, че разглежда пръстените си. Напоследък си беше създала този навик, който го дразнеше.

— Аз си мислех, че изкарваш много повече от това — каза най-накрая.

— Не знам защо си мислила така. Приходите ми са доста добри.

— Не исках да кажа, че не получаваш много пари, разбира се, че не исках. Исках да кажа, че ако знаех всичко това, нямаше да бързам толкова да купя картината. Но Клоуи непрекъснато ми повтаряше: „За бога, направи си подарък. Ти си умираш за тази картина“, и на мен направо ми стана неудобно да си тръгна без нея.

— Но как я плати?

— Клоуи я плати. Тя ми даде чек, тъй че сега сме й длъжници.

Усещайки как гневът се надига в него, той изчака да се поуспокои, преди да каже нещо, за което после можеше да съжалява.

— Аз мога да дам част от парите, Доналд. Няма да е много, но нали всяка седмица получавам заплата от Бъзли. Значи ще мога да помогна.

Докато изричаше извинението, тя се запъваше на всяка дума. И когато Доналд забеляза в какво състояние е, гневът му наистина се стопи.

— Не — рече той. — Аз ще се погрижа. Само че нека следващия път да обсъдим нещата предварително. Съгласна ли си?

— Доналд, това ще е подаръкът ми за рождения ден и за Коледа едновременно, и то за следващите няколко години — добави тя и едва не се разплака.

Лилиан изглеждаше толкова разкаяна, че той дори започна да изпитва съжаление към нея.

— Остави това на мен. А междувременно заедно ще се наслаждаваме на тази картина. Това ще е нашето съкровище додаде и дори се почувства доволен от случилото се.

После, късно вечерта, тя му каза и нещо друго:

— Спомняш ли си галапредставлението в операта, Доналд? Семейство Сандърс и техните приятели ще си наемат ложи както обикновено, а Клоуи може да ни осигури две места в ложата на леля си. Всъщност тя е леля на Франк Сандърс и се казва Глория Сандърс. Сигурно си чел за нея.

— Не съм. Какво е направила?

— Не че точно е направила нещо. Но тя ходи навсякъде, на всички тези откривания на изложби и други такива. За нея винаги пишат във вестниците. Тя е стара-престаряла, но никак не й личи.

— Коя опера ще представят тогава?

— Не знам, не попитах.

— Е, аз бих искал да знам какво ще слушам и ще гледам, преди да купя билетите.

— Сигурна съм, че ще е нещо прекрасно, каквото и да е то. Важното е да сме там. Важно е събитието.

— Колко ще струват тези места в ложата?

— Скъпи са, но всъщност сумата е много по-малка, отколкото струва цялата ложа.

— Надявам се. Колко?

— Нали разбираш, до тази вечер аз нищичко не знаех за нашите разходи. — Тя го погледна колебливо. — И затова се съгласих. По хиляда долара за всяко място.

Всички предмети наоколо, лампата, новата картина и написания на машина документ в скута му, над който се беше трудил толкова, леко се завъртяха пред очите на Доналд.

— Съжалявам, но ще трябва да промениш мнението си за това дали да приемеш тази покана — каза той. — Ако искаш, ще отидем на опера, но ще седнем на обичайните места. Що се отнася до местата ни в операта, те ще са Б плюс. Не са ни нужни първокласни места в ложите плюс парично дарение.

— Ти си ядосан, Доналд, и аз много съжалявам.

— Старая се да не се ядосвам. Ти не знаеше. Но сега, след като знаеш тези неща, това няма да се повтори.

— Всичко е наред, нали?

— Между нас винаги всичко ще е наред.



Операта беше „Тоска“. Това бе една от любимите опери на Доналд не само през последните няколко години на чести посещения в операта, но и от по-рано, поради един помен от детството, когато майка му обичаше да пуска радиото за следобедната неделна емисия. Къщата им беше много малка и от стаята си той чуваше музиката, която за него представляваше смесица от звуци гласове, цигулки и барабани. Но от време на време го викаха да слуша нещо, което според майка му не биваше да пропусне. В повечето случаи той би предпочел да пропусне точно това, но понякога музиката погалваше слуха му някой вълнуващ марш или женски глас, чист и нежен като звук на флейта. Затова, когато за първи път чу Vissi d’arte2, вече знаеше, че го е чувал и по-рано.

Ето че в тази празнична вечер щеше да слуша операта отново. Тук, в тази великолепна зала, той седеше със своята прекрасна съпруга, сияйна в роклята си от алена коприна, докато пред тях свиреше оркестърът, а отвъд него се разиграваше една невероятно красива и трагична музикална драма. Потръпна. Почувства се така, сякаш получава най-хубавото, което животът може да му предложи.

Все така обзет от това възторжено настроение, той стоеше по-късно сред тълпата във фоайето по време на антракта.

— Това е най-добрата „Тоска“, която съм слушал. Разбира се, досега съм я слушал само веднъж добави Доналд, надсмивайки се над себе си. Какво гледаш?

Лилиан се беше обърнала да огледа една групичка, застанала близо до бара.

— Погледни ей там — прошепна тя. — По-бързо! Ето това е лелята на семейство Сандърс, за която ти разправях. Какъв медальон със смарагд… Можеш ли да повярваш? Най-малко осем карата, може би дори десет. Имаш ли представа колко струва?

— Никаква — отвърна той.

Дали внезапната промяна на настроението му бе проличала по тона на гласа му, не стана ясно, защото тя продължи хода на мислите си.

— Сигурно е страхотно да седиш като някаква царска особа в ложата, а бижутата да искрят по тебе. Като се замисли човек, нищо не повдига така чувството за лично достойнство, както операта. В нея има някакво тържествено великолепие, не мислиш ли?

— Предполагам, че си права — отвърна той.

Следващият ден бе неделя и Доналд имаше предостатъчно време да лежи в леглото сутринта и да размишлява, докато Лилиан спи. Познаваше лицето й до най-малките подробности, но все пак какво всъщност знаеше за нея? Или за когото и да било друг? Една тайна, скрита в загадка, скрита в енигма. Той се оказа достатъчно глупав да се остави да бъде наранен от нещо така тривиално като относителното й безразличие към „Тоска“. Какво трябва да представлява тя според теб, Доналд? Едно съвсем точно твое копие ли? И всъщност за кого се мислиш?

Въпреки това имаше нещо, което го притесняваше. Когато Лилиан се събуди, вече бе решил да й каже.

— Сънувах лош сън. Имах чувството, че се отдалечаваш от мен.

— Това е безумие — каза тя, сложила глава на рамото му. — Пълно безумие.

— Предполагам, че си права. Но ми се щеше да имаше и някакви други приятели, освен хората, с които се запознаваш чрез Клоуи. Не искам да кажа, че трябва да се откажеш от тези познанства, а само, че щеше да е хубаво да излизаш следобед с малко по-различни хора. Мъничко разнообразие… нали ме разбираш?

— Трудно е да намериш приятели в този град. Всички са прекалено заети със собствените си дела. Имам късмет, че Клоуи направи толкова много за мен.

— А какво ще кажеш за моите приятели? Съпругата на Ед. Или Сюзън. Или Поли. Ти особено много хареса Поли, нали така ми каза?

— И с тях се виждам от време на време. Обаче всички те имат по едно-две деца или пък са бременни и не могат да говорят за нищо друго.

Вперил поглед в тавана, той усети, че неволно се усмихва.

— Може би това ще ти подскаже нещо. Или ти се вижда твърде рано?

— Доналд! Ние се оженихме миналия септември. За какво си се разбързал? Нали започвам подготовката си за магистърска степен. Едно по едно.

Нещо го подтикна да продължи да се придържа към темата. Сам се изненада от следващата си забележка, тъй като не беше се замислял много над това.

— Виждаш се доста често със Синди, нали?

— Доста често ли? Не. Но поддържам връзка с нея. Защо? Имаш ли нещо против?

— Нямам право да ти правя забележки за това с кого се виждаш. Но в случая нямам нищо против. Струва ми се интересно, че се чувстваш комфортно в компанията на две такива крайно противоположни личности като Клоуи Сандърс и Синди. Между другото, как е Синди?

— Все така. Току си намери някоя отвратителна работа, поработи седмица-две и пак остане без работа. Де да можеше да престане да пие… но не може.

— И ти продължаваш все така да й помагаш.

— Тя е добра душа. Не мога да стоя до нея и да гледам как се дави.

Човек нямаше как да не се трогне от подобно милосърдие.

— Чудиш се дали Синди щеше да е по-различна, ако произхождаше от семейството на Клоуи Сандърс? Подобен въпрос си задават всички, но той няма отговор. Ако има някакъв начин да помогна на твоята приятелка обаче, ще го направя. Само ми кажи.

— Ти си добър човек, Доналд. Толкова си добър, че това ме натъжава.

— Натъжава ли те? Господи, боже, аз искам да си щастлива. Искам да си най-щастливата жена в Ню Йорк.



През тази година пролетта дойде късно. Студен дъжд, подгонен от бурните ветрове, шибаше сивите улици.

— Всичко е станало сиво с въздишка — рече Лилиан, застанала до прозореца. — Това ми действа потискащо.

През цялата седмица тя непрекъснато правеше подобни забележки и Доналд се умори да ги слуша.

— Не, просто все още е зима изрече натъртено. И нищо не може да се направи.