— Аз не бих го разпознал — каза Доналд.

— Струва цяло състояние, уверявам те, но за него това е нищо. Той винаги прави такива неща за хората. През цялото време.

Празненството беше много весело. Най-напред жените поискаха да разгледат сватбените подаръци, които Лилиан тактично бе прибрала. След това някой намери грамофон и към приятния шум от разговорите, тостовете, тракането на съдовете и пукота на тапите от шампанското се прибави и музика. Всички се чувстваха превъзходно.

Към края на вечерта Синди се напи и трябваше да легне в спалнята, където успя да избърше клоунския си грим в копринените калъфки на възглавниците. Настоящият й приятел, облечен с трикотажна фланелка и джинси, с разлюляна коса до раменете и разперена брада, ярко се открояваше сред гостите с костюми и вратовръзки. Въпреки това всички го харесваха, а Доналд отбеляза, че той „добавя някаква екзотична нотка към интериора“.

— Като си помисля, той може да е по-умен от двама ни, взети заедно. Но от друга страна, може и да не е. Все пак, Бог да го благослови.

И така, преливащ от шампанско и добро настроение, той затвори вратата след гостите, нагласи будилника, за да станат рано за пътуването до Върмонт, и отведе жена си в спалнята.

Глава 4

Тъй като семестърът вече беше започнал, двамата решиха Лилиан да изчака до следващата есен, за да се заеме с подготовката си за вземане на бакалавърска степен по хуманитарни науки.

— Именно от това имаш нужда — рече Доналд. — И какво като не можеш да станеш мисис Реноар или мисис Пикасо? Чудесно ще се справяш в някой музей или аукционна зала. При всички тези познания, дето ги имаш, ти вече наполовина си постигнала целта си. Трябва ти само бакалавърска степен. А междувременно, струва ми се прекрасно, че твоят шеф ти е разрешил да работиш три дни в седмицата, за да си ангажирана с нещо.

— Хауърд Бъзли е върховен.

— Непременно трябва да ме запознаеш с него някой път, не мислиш ли?

— Той няма да ти хареса.

— Защо все ми повтаряш това?

— Не ти го повтарям.

— Е, понякога го правиш. И все пак защо да не ми харесва Бъзли, след като е толкова добър към моето момиче?

— Просто не е твой тип.

— Какво, за бога, си мислиш за мен? Че аз обикалям наоколо и си избирам само клиенти, които са „мой тип“, каквото и да означава това?

Лилиан се засмя.

— Добре де, ще го уредя някой ден. Ама сериозно, какво ще правя според теб през дните, когато не ходя на работа? Вече започвам да се чувствам мързелива и разглезена.

— Няма да ти навреди, ако за известно време намалиш темпото, за разнообразие. Заеми се с четене и с подготовката за курса. Излизай с други жени, обядвай с тях, намери си приятелки.

— Знаеш ли какво, Доналд? Ти си много сладък. И си прекалено добър за мен.

Бил добър за нея! По какъв друг начин би могъл да се държи, освен да е добър към нея?

Всяка вечер, когато се прибереше и влезеше в преддверието, той зърваше масата. Винаги приличаше на картинка от луксозно списание, подредена с малка ваза с цветя, подходящ порцеланов сервиз и датските сребърни прибори от Бъзли. Обикновено тя сервираше някакво необикновено ястие, подбрано от някоя от готварските книги, които тя бе започнала да колекционира и да подрежда на една полица.

— Никога не съм се занимавала сериозно с готвене — каза му тя, — но сега, след като започнах, искам да съм самото съвършенство.

— Ти си съвършена във всичко.

Един ден, като се прибра у дома, я завари развълнувана:

— Изобщо не можеш да си представиш къде бях днес. В мезонета! О, ти наистина трябва да го видиш, Доналд! Нямах ни най-малка представа. Голям е колкото едноетажна къща, толкова е просторен и с такава голяма градина, все едно си някъде далече в предградията. О, аз, разбира се, знаех какво представлява един мезонет, но всъщност да го видиш със собствените си очи, е нещо съвсем друго.

Тъй като определено не проявяваше никакъв интерес към мезонетите, той се заинтересува от нейния ентусиазъм, който винаги му изглеждаше очарователен.

— Цял съм се превърнал в слух — каза Доналд.

— Нали знаеш онова миниатюрното кученце, йоркширския териер, което понякога виждаме във фоайето на блока? Е, та то е на хората, които живеят в мезонета. Семейство Сандърс, така се казват, и тази сутрин момчето, което разхожда кучето, го изгубило. Не мога да си представя как е станало, о, да, халката, която прикрепя каишката към нашийника, нещо не е била наред и кученцето избягало. Е, аз случайно се оказах във фоайето точно тогава, тъкмо излизах, когато момчето се върна и направо не беше на себе си. Глупчо! Вместо да изтича след Спайк… това име не е ли по-подходящо за голямо зло куче, което тежи поне три килограма… той дотича тук. Ето защо аз изхвърчах навън и се втурнах по улицата, завих зад ъгъла и видях едни типове, които отвеждаха Спайк със себе си. О, те наистина изглеждаха едри и яки. Аз писнах: „Това е моето куче!“, и привлякох вниманието на хората наоколо, онези пуснаха Спайк, а аз го грабнах и изтичах у дома. Мисис Сандърс, Клоуи, направо не искаше да ме пусне. Трябваше да се кача горе у тях с нея, да закуся още веднъж, да разгледам къщата й, която е невероятно красива, както и ъгълчето на Спайк, а кошничката му е тапицирана в тон с обстановката.

Доналд се усмихна. Тя изглеждаше толкова очарователна, порозовяла, задъхана и изцяло погълната от тази история.

— Спомняш ли си онзи ден, когато ти казах, че кучетата и бебетата помагат да се разчупи ледът? Ако не беше Спайк, ние никога нямаше да се сближим, щяхме само да си кимаме понякога в асансьора и толкова. Тя иска да им отидем горе на гости някоя вечер в най-скоро време. Той се казва Франк Сандърс. От Уолстрийт.

— Да, едно от големите имена напоследък в града. Направил е няколкостотин милиона, преди да навърши трийсетте. Той е прекалено богат за нас, Лил.

— О, така ли смяташ? Надявам се да не е така. Е, разбира се, когато се наложи и ние да ги поканим… о, не знам… аз всъщност им казах, че сме младоженци и че скоро ще си търсим по-голямо жилище.

— Няма да е скоро. Ще мине известно време, преди да предприемем нещо такова. Не биваше да им го казваш.

Тя побърза да добави:

— Не исках да кажа, че не оценявам този апартамент, защото ти знаеш, че не е така. Не си ядосан, нали?

Не, той не беше ядосан и го каза. По-скоро бе изненадан от тази явна несигурност у една толкова умна и изтънчена жена. А след това си помисли, че занапред несъмнено го очакват много изненади. Да си представим, че началото на брака би трябвало да наподобява отварянето на нова книга; докато разгръщаш страниците, пред теб се разкриват най-неочаквани сцени и ситуации.

— Значи ще приемем поканата им, ако има такава?

— Да, разбира се.

Семейство Сандърс беше лидер сред група млади хора, направили набързо цели състояния. Двамата се държаха много любезно и направо не знаеха как да благодарят на Лилиан, задето бе спасила Спайк. Доналд забелязваше, че очевидно са запленени от нея. Но пък повечето хора я харесваха. Та колко често срещаме човек, така весел и изпълнен с енергия като Лилиан?

Тъй че в редките случаи, когато прекарваха вечерта вкъщи, семейство Сандърс, които много скоро станаха просто Клоуи и Франк след вечеря канеха Лилиан и Доналд на кафе и десерт на мраморната маса в дългата си дванайсет метра всекидневна. Понякога и те слизаха долу у семейство Улф. Затова никак не беше чудно, че по пощата започнаха да пристигат покани за откриване на изложби, за чай, за бенефиси и благотворителни галавечери. Клоуи Сандърс очевидно бе решила да спонсорира интересните си нови съседи.

Повечето от тези събития се оказваха по-подходящи за Лилиан, тъй като се състояха през деня, докато съпругът й, за разлика от мнозина мъже от тези кръгове, имаше дълго работно време и в работния му график трудно можеха да се вместят големи балове и банкети. Но тя, една непозната от покрайнините на града, постепенно се устремяваше към центъра им. А Доналд се радваше, като виждаше колко е доволна.



Много по-късно, когато се опитваше да открие някаква схема за събитията и причината, скрита зад нея, Доналд често се питаше дали приятелството — а нима не беше просто едно познанство? — с тези хора би могло да е движещата сила в случая. О, не казваше си обикновено той — едно събитие представлява просто резултат от сблъсъка на определен характер или темперамент с дадена ситуация. Накратко казано, така или иначе, това неизбежно щеше да се случи.



Доналд навярно бе проявил нехайство, като не обсъждаше с жена си по-подробно вечната тема за парите. Но тя не му се виждаше важна, тъй като се смяташе за заможен.

Един ден, като се прибра у дома, видя нова картина, окачена на видно място на стената между два прозореца.

— Какво е това?

Лилиан имаше гордия вид на майка с новороденото си бебе.

— Купих я днес следобед. Харесва ли ти?

— Да, о, да, харесва ми.

Представляваше малко по размер маслено платно в подходяща дървена рамка, старинна на вид, на което бе изобразен зимен пейзаж с ъгловати черни клони и изящни едва покарали вейчици, полускрити под синкавобелия сняг и обгърнати от неподвижния сребристосив въздух.

— В очакване на пролетта — каза той и отстъпи назад, за да разгледа по-добре картината. — Създава усещане за проточила се зима, за топенето на снеговете. Навярно е февруари. Къде я откри?

— На изложбата, където ходих днес следобед. Не можех да откъсна очи от нея. И я купих много изгодно.

— Наистина ли? Колко?

— Седем хиляди и петстотин. Струваше много повече. Това е стара картина. От хиляда деветстотин и десета.

— Седем хиляди и петстотин… Лилиан!

— Божичко, ти сам знаеш какви са напоследък цените на произведенията на изкуството. Доста често си идвал с мен, за да можеш да разпознаеш една изгодна сделка.