Самолетът направи голям завой, премина над Хъдзън, издигна се над струпаните сгради в предградията, през които преди толкова години Доналд бе бързал с Лора и пухкавото й мече, и се понесе над облаците. До него Ричард четеше вестник и Джим си помисли: „Радвам се, че предложи да дойде с мен. Не съм в най-добрата си форма“.

Внезапно младият мъж се обади:

— Джим, искам да ти кажа нещо. Независимо какво ще направи Лора, дали ще се върне в Медицинския институт или не, каквото и да реши, където и да се намира, искам да знаеш, че аз ще се грижа за нея.

— Знам го, Рик. Никога не съм се съмнявал в това.



Понякога на Джим му се струваше, че времето лети, че дните препускат, а му предстои да свърши още толкова неща, преди да се случи „онова“.

За първи път от много години парите недостигаха. Фермата „В полите на планината“ беше заложена, за да се плати гаранцията му. Рик, който бе прекарвал повечето време на полето, имаше твърде малко опит зад бюрото. Царството на Кейт беше оранжерията. Тогава кой щеше да заеме неговото място, когато „онова“ най-накрая се случеше? Трябваше му много време да ги подготви, преди да бъдат в състояние да поемат задълженията му.

Друг път имаше чувството, че времето пълзи. Сякаш бяха изминали месеци след срещата с Етел Райс… и в същото време, когато гледаше дъбовете, чиито листа ставаха жълто-кафяви както всяка есен, той си мислеше, че най-лошото вече се е случило и е зад гърба му.

Но никога не го напускаше мисълта за Лора. Той се притесняваше; лежеше буден и се притесняваше. Тя трябваше да се върне в Медицинския институт, несъмнено трябваше да се върне там. Но около сините й очи имаше тъмни кръгове и мълчеше прекалено много. Той спореше, сочеше логични аргументи, направи всичко друго, освен да й заповяда, и се провали. Само доктор Скофийлд успяваше да пробие стената на депресията й. Използвайки като претекст необходимостта някой да му помага, той я бе помолил да работи при него, дори само временно.

— Поне знаеш правописа — бе й казал, опитвайки се да я развесели.

Несъмнено тя бе прозряла, че докторът е прибягнал към тази хитрост от добро сърце, но въпреки това бе приела предложението му като начин да се измъкне от мрачния си дом.

Бог да благослови Скофийлд и всички останали, които бяха толкова внимателни, посещаваха я, носеха й малки подаръци от рода на цветя или сладкиши и бяха много тактични. Настроенията на баща й обаче варираха от едната крайност в другата. Не бе ли възможно, питаше се понякога той, ако делото се забави достатъчно дълго, някак да го пропуснат, преписката да се загуби сред купищата книжа, които се натрупваха в един многомилионен град… Но само миг по-късно съзнаваше колко ужасен трябва да е, за да му хрумне нещо толкова абсурдно.

Но след това пък му идваха други мисли. Те се появяваха през нощта, когато лампата в стаята, където спеше с Кейт, угасваше, а той оставяше книгата, с чиято помощ се опитваше да избяга от реалността. Ами последната им нощ? Защото тя със сигурност щеше да дойде, тази последна нощ, когато щяха да лежат заедно, а на сутринта да се разделят. Кейт и той, преди да започнат дългите и мрачни години на раздялата.

Но въпреки всичко сега се опитваха да живеят нормално. Тя го викаше да види току-що пристигналите холандски луковици. Оранжерията й напомняше парник от времето на крал Едуард14, листата на папратите висяха от закачените на тавана кошници, а в кабинета й имаше бял плетен стол от ракита. „Я погледни — казваше му тя, — в тази страна няма чак толкова много разсадници, където можеш да намериш незабравки и червени кремове. Ами тези едри сини цветове, ако не знаеше, щеше ли да предположиш, че са най-обикновени тръни?“

В такива случаи й казваше, че поне в негово присъствие не бива да се напряга чак толкова, защото знае, че е изплашена колкото него.

— Господи, не е честно! — възкликваше тя. — Ти не заслужаваш това, толкова си добър към всички. Не е честно. Отвратително е. Не, безсмислено.

— Кейт, Кейт, аз наруших закона и трябва да си платя. Толкова е просто.

Веднъж, обзета от гняв, тя му възрази яростно:

— Престани да говориш като светец.

— Едва ли съм светец. Но знам, че държавата и цивилизацията не могат да съществуват по друг начин. Ето за това става дума. — Въпреки всичко той говореше сериозно; поне докато отчаянието не се върнеше и не го повалеше отново, говореше сериозно.



Бележките на Лора бяха кратки, само част от страница. В повечето дни тя не записваше нищо.

„Защо да го пиша и повтарям? Вече зная, че е била… е… лекомислена жена, което всъщност не означава почти нищо. Нямам никакви доказателства, освен онова, което ми разправя Рик, а то трябва да е информация от втора-трета ръка. И защо, ако е вярно, защо би трябвало да ме интересува? Не ме интересува. Но ме интересува това, че е отмъстителна. Какво ще спечели, ако баща ми отиде в затвора?“



„Всички сме прекалено заети. На масата на обяд или на вечеря изглеждаме пълни с трескава енергия и говорим едновременно — за реколта, садене, наемане, купуване, продаване. Никой не повдига въпроса как ще се управлява тази огромна ферма, когато татко вече няма да е тук, но всички мислят за това.

Миналата седмица Рик ми каза, че може да се наложи да я продадем; работниците ще се пръснат, а малкото ни семейство ще трябва да се премести бог знае къде. А после, струва ми се, съжали за думите си. Всички гледат да не ме тревожат, защото искат да се върна в Медицинския институт.

Да, вярно е, там ми харесваше всяка минута, но вече не е така. Нима човек може да се занимава с това, което му прави удоволствие, когато в дома му има смърт?“

„Днес, точно преди Деня на благодарността, Етел Райс се обади на татко. Следващата седмица той трябва да се яви пред областния прокурор в Ню Йорк. Според Ричард била му казала да не храни прекалено големи надежди, още повече че прокурорът е нов, бил изпълнен с желание да си гради добра репутация и бил склонен да действа с твърда ръка.

— Не че един прокурор не трябва да бъде твърд във всички случаи — каза Рик.

Татко няма да позволи на никого от нас да замине с него за Ню Йорк. Предполагам, така иска да ни каже, че трябва да се научи да живее без нас.“

Глава 30

Гилиган — така се казваше той. Едър и червендалест мъж с рязък глас и очи като рентген, той беше горе-долу на същата възраст, на която Джим бе станал съдружник в „Ортън и Прат“, изчисли сам. Амбициозен и компетентен, прокурорът явно се готвеше да се издигне в йерархията и щеше да го постигне. Следователно нямаше особено голяма надежда, не че поначало бе имало такава.

Беше мрачен следобед, в който електрическите лампи светят ослепително, а хората са вече уморени и с нетърпение очакват края на деня. Джим се чувстваше вледенен, макар че дланите му бяха потни.

— Значи сте сигурен, че искате да се признаете за виновен? — попита Гилиган.

— Да, сър, сигурен съм.

— Като се има предвид миналото ви в професията, предполагам, че не е необходимо да описвам процедурата: ще се явите в съда и ще се признаете за виновен, което ще направи излишен всякакъв съдебен процес. Не можете да оттеглите признанията си, щом съдията ги приеме. След това ще чакате решението на съда за наказанието си.

— Сър, напълно ви разбирам.

„Напълно разбирам също така до каква степен решението на съда зависи от това как вие водите делото…“

Изведнъж Гилиган се приведе напред и направо изстреля следващия въпрос:

— Защо го направихте, мистър Улф?

Малките му сиви очички бяха изпълнени с любопитство. Е, това беше естествено; случаят наистина беше необикновен дори за един прокурор, който трябва да е видял и чул какво ли не.

— Сър… тя, майката, водеше различен начин на живот. Живееше в различен свят и аз не исках моето дете да порасне в него.

— Различен свят ли? Мисис Морис е известна със своята благотворителна дейност и тук, и в чужбина. Тя си е създала забележителна репутация във връзка с подпомагането на бежанци и пострадали от войните, наред с другите добри каузи, които защитава. Радва се на голямо уважение. Нямаме никакви сведения против нея. Ето защо не разбирам какво имате предвид.

— Много неща могат да бъдат скрити, мистър Гилиган.

Етел Райс, която благоразумно позволяваше на Джим да изгради сам защитата си, сега възрази:

— Моят клиент е също много уважавана личност, както е видно от отзивите за дейността му през последните двайсет години в Джорджия, да не говорим за годините прекарани преди това тук, в Ню Йорк.

— Но пропускате причините, поради които той се намира тук, пред мен, адвокат Райс. Какво ще кажете за това, мистър Улф?

Безконечната размяна на реплики започна да изтощава Джим и той махна с ръка.

— Както личи по всичко, това е един класически случай — разгневеният разведен съпруг си отмъщава на бившата съпруга, като отвлича детето. Адвокат Райс твърди, че именно съпругата ви е поискала развод, защото не сте се разбирали. Накратко, както аз го виждам, тя ви е отблъснала и гордостта ви е била наранена.

„Какъв смисъл има всичко това? — питаше се Джим. — Ако бях толкова горд, щях ли да навредя сам на себе си, както направих, като избягах с детето и захвърлих всичко?“

— Извинете ме, сър. Вярно е, че именно тя предложи да прекратим брака си. Прекалената гордост обаче не е сред моите недостатъци.

Вцепенена и мръсна, с раздърпани дрехи, с разрошена мокра коса и полуотворена уста, тя лежеше на дивана.

— Тя не е поискала нищо от вас, никаква издръжка, нищо друго, освен свободата си. Дори ви е върнала скъпия пръстен, който сте й подарили. Вярно ли е това или не?

— Вярно е.

— Нещо много необичайно според мен. Тя все така не иска обезщетение, освен доста голямо дарение за една от благотворителните си организации. Не желае никакви компенсации за понесените мъки и страдания, които трябва да са били неописуеми, мистър Улф.