Той излезе от кухнята и седна на един стол с приведени рамене, ръцете му бяха увиснали между коленете. Кланси се приближи и положи глава на едното му коляно. Беше ли възможно кучето, дори кучето, да усеща угнетената атмосфера в любимия си дом?

Той все още седеше там, когато влезе Лора.

— Зная, че всичко това е непоносимо тежко за теб, татко — започна тя. — Ти, адвокатът, под властта на други адвокати! Всички въпроси, цялото разследване…

Направо четеше мислите му. И изведнъж Джим осъзна, че винаги го е правила. Дори когато беше съвсем мъничка, тя като че ли знаеше кога би могла да го придума и кога е непоклатим. Този спомен го накара да се усмихне едва-едва, докато й отговаряше:

— Коя е тя, тази интересна, многообещаваща личност?

— Тя е феминистка. Много е умна. Обича да представлява в съда жени, малтретирани от мъжете си — отвърна Лора.

— Тогава защо, за бога, ще иска да представлява мен?

— Защото е нещо ново, заради предизвикателството. Да не би да си разстроен, защото Гил я одобрява, а? Ако е така, ще те разбера, защото чувствам същото. Но ние и двамата знаем защо го е направил. И разбира се, никога няма да го забравим. Но сега той наистина иска да ти помогне. Пък и именно мистър Маклафлин го помоли. Ще се срещнеш ли с нея, татко? Ще го направиш ли?

— Ще отида. Не вярвам, не тя или който и да било друг би могъл да направи много. Случаят е ясен. — От гърдите му се изтръгна дълга въздишка. — Но ще отида при нея — повтори той.

Глава 29

— Вие всъщност не очаквахте да чуете нещо много по-различно от това, нали, мистър Улф?

Когато вдигна очи, зад гърба на Етел Райс Джим видя стая, в която зад компютъра седеше по-млада жена. Преди много години същата тази стая е била кухня на някое семейство, а просторната кантора е била разделена на трапезария и всекидневна. Хората, обитавали тази къща, са познавали един друг свят, различен от днешния. А хората, които са населявали това място, преди къщата да бъде съборена, за да се отвори място за високата сграда, пълна с офиси, са познавали един още по-друг свят. Мислите му блуждаеха.

— Наистина не сте очаквали, нали, мистър Улф?

Мистър Улф. Името отекна странно в ушите му.

— Предполагам… предполагам… само се надявах — каза той. — След всичко, което ви казах… да, надявах се. Но пък понякога съзнавах много добре как стоят нещата.

— Разбира се, че сте съзнавали, точно вие. Преди двайсет години аз едва започвах кариерата си и затова не общувах с хора като вас. Но оттогава насам съм слушала много за вас и естествено…

Гласът й прозвуча по-меко и заглъхна. Зоркият й и проницателен поглед се насочи към чуруликащите врабчета на перваза на прозореца. Джим разбра, че тя не иска той да се почувства неловко, защото е видяла болката му.

— Смятах, че след всичко, което току-що ви разказах, бихте могли да откриете някакви смекчаващи вината обстоятелства. Никога не съм практикувал семейно право, нито пък съм се занимавал с бракоразводни дела.

— Помислете. Не разполагате с потвърждение за нещата, които ми казахте, нямате никакви доказателства за нейния морал или за липсата му. Няма свидетели на разговорите, които сте водили в спалнята.

— Липсата на родителски грижи. Ами отсъствието й от града, когато детето беше толкова болно?

— Кабинетът на педиатъра е бил на пет минути разстояние. Детето е било оставено на компетентна и добре платена бавачка. В средите на Лилиан Морис това е нещо обичайно.

„Нейните «среди»“ — помисли си той, спомняйки си за занемарения апартамент, в който живееха със Синди.

— Именити хора, участвали заедно с нея в най-различни благотворителни дейности, са се изказали в нейна полза пред всички, пред журналистите, телевизионните репортери и най-накрая, но не на последно място, и пред прокурора.

Канеше се да й отговори, но тя прочете мислите му.

— Приятелите ви в Джорджия са ви познавали едва от времето, когато сте пристигнали там с детето. Те не знаят нищо за онова, което се е случило, преди да сте извършили престъплението.

— Сигурно ви се струва абсурдно, че е възможно думата „престъпление“ все още да ме стряска — призна си той.

— Когато погледна дъщеря ми и видя каква е станала под грижите на прекрасната ми съпруга и под моите грижи, всичко това някак си губи смисъл. Три развода, бог знае още колко любовници междувременно и всеки брак — едно стъпало нагоре по финансовата стълбица…

— Не е достатъчно. Никой закон не забранява това. Трябва само да погледнете какво става в Холивуд.

Сирената на кола зави навън — пожарникарска, полицейска или линейка, и направо раздра тъпанчетата му. Какофонията на големия град никога не беше го смущавала; всъщност рядко я беше забелязвал. „Нервите ми не издържат“ — помисли си той и се мобилизира, за да зададе един заключителен въпрос:

— И какво следва? Трийсет години или двайсет?

— Ще се боря за по-малко. Предполагам, не е необходимо да ви казвам, че най-доброто, което можем да направим, е да избегнем процеса. Ще се признаете за виновен и аз ще опитам да постигна споразумение с обвинението. Съгласен ли сте?

— Казахте „по-малко“. Какво означава „по-малко“?

— Ще се боря за десет години. И съм доста добра в тези битки.

Десет години. Щеше доста да е надхвърлил шейсетте. Съсипан, никога нямаше да се съвземе напълно след това.

— Аз съм във вашите ръце — каза той. Стана, благодари й любезно и излезе.



Жегата обгръщаше бетонните стени и тротоари на големия град; сипейки жупел от небето, тя като че ли се връщаше пак там и се простираше над земята като задушаващ капак.

— Не й отне много време — каза Ричард, когато се срещнаха на вратата.

— Не. Беше лаконична и не чак толкова мила.

— Не ти хареса, нали?

— Много ми хареса. Достатъчно ме уважаваше, за да не разкрасява фактите, с които е толкова добре запозната, колкото и аз.

Едно от многобройните добри качества на Ричард бе умението да се съобразява с настроенията на другите. Точно сега беше време да мълчи и двамата продължиха надолу по дългата улица, потънали в мълчание. На по-малко от две преки разстояние пред тях се издигаше сградата, в която се помещаваха офисите на „Ортън и Прат“, там Джим — не, Доналд — бе заемал стая с изглед на юг, към авенюто. Вчера ли е било това или преди век, зависеше от настроението на човек в даден момент.

„Боже мой! Бих ли могъл аз или хората в офиса, или който и да било познат да повярва, че е възможно да извърша престъпление? Аз, чийто баща е загинал за тази страна? Аз, углавният престъпник, който ще влезе в затвора и засега никой не би могъл да предвиди за колко време?“

Да, сигурно бе възможно делото да не влиза в съда, пред съдебните заседатели, всеки втори, от които навярно щеше да е родител с малки деца. Както бяха говорили, Етел Райс щеше да се бори за споразумение с обвинението. В този случай всичко щеше да зависи от душевното състояние на прокурора. Двайсет години или десет… Изолиран от света, от живота, от Лора и Кейт. И от младия мъж, който сега вървеше до него, младия мъж, който се бе превърнал в негов син.

— Нека да завием тук — каза той.

Да, да завият, преди да стигнат до сградата, от която в момента можеше да излиза или да влиза Огъстъс Прат или някой друг. В продължение на двайсет години се беше крил от страх, а сега тук, където бе започнало всичко, се криеше от срам!

— Трябва да обядваме, не мислиш ли, Джим?

„Да завием още веднъж и да минем покрай малкия парк…“, където някога един мъж бе поспрял за няколко минути, за да си почине на сянка, и без да знае, бе срещнал съдбата си. Сега, изпълнен с ярост и омраза, той извърна поглед.

— Само ако си гладен. На мен не ми се яде. А и трябва да хванем самолета за вкъщи.

— Проверих кога излита, докато беше при мисис Райс. Имаме повече време, отколкото ни е необходимо, а и Гил иска да се срещнем.

— Не желая да ме видят в някое луксозно заведение, където той ще ни заведе.

— Няма. Той е помислил за това. Каза да ти предам, че е избрал тихо ресторантче в центъра. Ще трябва да вземем такси.

— Съжалявам. Трябваше да предположа, че Гил ще се съобрази с чувствата ми. Той много се старае да бъде полезен. Станал съм раздразнителен, Рик.

— Не си раздразнителен, просто си объркан.

— Не го отричам.

В „тихото ресторантче“ Джим остави младите мъже да приказват. Поръча си сандвич и кафе, но почти не ги докосна.

На стената висеше любителска картина, изобразяваща средиземноморско селище в синьо и бяло, може би Амалфи, доколкото си спомняше. Никое друго място не можеше да е по-различно от планините над фермата и все пак картината му подейства по същия начин. Тази красота! Красотата на природата!

Хора влизаха и излизаха. Двама старци, вероятно пенсионери и малко глухи, водеха ентусиазиран разговор на висок глас. Млада жена уговаряше малкото си момиченце да изяде зеленчуците си. Пред очите му се разиграваше драма, неговата последна драма, а завесата щеше да падне всеки момент.

След малко осъзна, че Ричард и Гил говорят за ежегодния шампионат по бейзбол. Съобразявайки се с настроението му, те не му задаваха въпроси, нито обсъждаха случилото се през деня. Гил, несъмнено, щеше да се свърже с Етел Райс още преди да изтече следобедът. После на Джим му хрумна, че дори не му е благодарил. Но му беше трудно да говори; по-леко щеше да е да изрази благодарността си на хартия, затова щеше да го направи още същата вечер.

Когато Ричард се извини и отиде да се обади по телефона у дома, за да съобщи часа на излитането на самолета, Гил спомена накратко онова, за което всички мислеха:

— Искам да знаеш нещо: Лора винаги ще може да разчита на мен. Давам ти думата си.

— Знам — отвърна Джим и погледна към Амалфи, за да прикрие сълзите в очите си.



Летището също представляваше истинска драма за него. „Международни полети — пристигащи и заминаващи“, прочете указателите. Ето ги там, заминаваха на меден месец с новия си багаж и новите си дрехи, специално купени за пътешествието. Ето ги там, бързаха — възрастни мъже с посивели коси и млади, облечени в тъмни костюми и с дипломатически куфарчета в ръка, заминаваха за Лондон, Москва или за което да било друго място. Е, и той бе правил същото, бе обичал този начин на живот и се беше отказал от него заради нещо по-важно.