„Какво направих? — запита се той и се ядоса на себе си. — Нищо друго не би могъл да направиш.“



— Мисля, че трябва да прочетеш това — каза Ричард на Лора. — Намерих го на кухненската маса. Това е един от жълтите вестници, дето ги продават в супермаркета. Горещи новини направо от печатницата.

Ето я и нея, този път над заглавието:

„Току-що пристигналата Лилиан Морис, вън от себе си от радост и гняв, няма търпение да се срещне с отдавна изгубената си дъщеря“

„Дълго страдалата майка, придружена от приятели от Франция и Италия, пристигна в Америка и каза няколко думи за Доналд Улф, бащата на дъщеря си:

«Преобърнах света, за да открия детето си. Говори се за двайсет или трийсет години затвор за него, но доколкото зависи от мен, могат да го осъдят и на смърт. Никое наказание не е достатъчно жестоко, за да компенсира изгубените години, през които не съм била с дъщеря си. Този човек е непочтен до мозъка на костите си. Той е престъпник и трябва да страда до края на живота си».“

Пред замаяния поглед на Лора се появи едно шокиращо лице. Колкото и да е странно, то не бе особено различно от фалшивата снимка, с която беше израснала. Имаше някаква странно усещане за себе си — гледа това лице и чувства, че това навярно е най-драматичният момент в живота й досега. А след това, съвсем нечакана, се появи друга картина — железни решетки, решетки на вратите, на прозорците, на портите, иззад които надничат огромни умолителни очи върху мъжки лица.

Той е престъпник и трябва да страда до края на живота си.

„Гняв — да — помисли си тя. — Но чак толкова много омраза?“

Хора, жестоки като него, не заслужават да живеят.



— Не те разбирам — каза Гил по телефона може би за пети път през последните два дни. — Откакто въобще те познавам, ти винаги си споменавала името й с копнеж и аз го усещах. А сега, когато наистина можеш да се срещнеш с нея, ти се отказваш.

Той очакваше обяснение, което Лора не можеше да му даде. Никакви думи не можеха да опишат хаоса в душата й, навярно такива думи не съществуваха.

— Гил, главата ми почти не работи.

— Разправят, че тя ти е написала писмо. Вярно ли е?

— Да. Върнах й го неразпечатано.

— Почти не мога да повярвам на нещата, които говориш. Страхуваш ли се от нещо?

— Не знам по какъв начин да ти опиша как се чувствам. Но нещо се промени.

— Е, едно е сигурно — нежно каза той. — От цяла седмица не си ходила на занятия в университета. Време е да се върнеш тук. Трябва да продължиш живота си, Лора.

— Няма да се върна обратно.

— Какво? Напускаш ли? Отказваш се от Медицинския институт, така ли?

— Не знам. Вече нищичко не знам. Не можеш ли да почувстваш какво става с мен? Уморих се да се опитвам да мисля. А сега… много съжалявам, но трябва да затворя телефона. Нека пак да поговорим утре.



Мислите продължаваха да се въртят в главата й с бясна скорост. „Само тя да не искаше да вкара татко в затвора!“ Все й се привиждаха железни решетки и онези лица. „Отсъствие на родителски грижи, така казват. Небрежно отношение към дете. Иска ми се да знаех цялата история, защото това не може да е всичко. Но никой не иска да говори. Рик казва, че не бива да притеснявам татко с толкова много въпроси. Сега разбирам защо винаги вземаше татковата страна, когато той отказваше да пътува с нас. Спомням си също как веднъж пътувахме всички и аз разпитвах татко за майка ми, а Рик каза: «Млъкни и остави баща си на мира». Бях направо вбесена, което, само по себе си, беше много странно, защото посвоему го обичах.

Навярно, ако не знаеше тайната, той щеше да ме обича също и щеше да бъде по-малко сериозен и сдържан. Но след като никога не каза нищо, и аз едва ли можех да го направя. А после се появи Гил, толкова весел и забавен.

В главата ми цари пълно объркване. Всичко е случайно. Вчера, точно когато се приближавах към входната врата, изпитах някакъв ужасен, зловещ страх. Сякаш бях улична котка, която бяга в дъжда и иска да се скрие вътре. Не зная защо. На стълбите седи една котка и също иска да влезе.

Предполагам, че ние не знаем толкова много за самите себе си или за когото и да било друг.“

Внезапен импулс я накара да скочи на крака и да излезе навън. Денят бе ясен и топъл; беше почти невъзможно всичко — небето, тревата и двойката гълъби, кацнали на хранилката — да е както винаги. Изглеждаше невъзможно да съществува ужас в този свят.

„Господи, колко ужасен трябва да е татко днес… и всеки ден! През всичките тези години той е живял тук, изпълнен с ужасен страх.“

Двайсет или трийсет години. Той дори не заслужава да живее.

Изпълнена с несигурност, съвсем сама, тя погледна случайно към две магнолии, които тъкмо се канеха да разцъфнат. Двамата с Рик ги бяха засадили там преди много години. „Ако се грижите за тях, поливате ги и ги подхранвате, след десет години ще бъдат три пъти колкото вас“, беше им казал татко в онзи ден. Две северноамерикански катерици изскочиха от къщичките си в каменната стена и гонейки се, бързо се закатериха към върха на дърветата. Веднъж кола бе блъснала една катеричка и я беше убила на тяхната алея. Татко й беше показал, че миниатюрните й крачета с петте си пръстчета са точно като нейните. Беше се надявал, че животното не е страдало, преди да умре. Лора си спомни, че бе поискала да я погребе в една кутия от бонбони, пълна с цветя, и че той й беше помогнал.

Някак незабележимо миналото обгръщаше Лора и сякаш искаше да я удави.



Върна се отново в стаята си, седна и се сгуши в един ъгъл до бюрото. А после само защото в полуотвореното чекмедже се виждаше оръфаният стар дневник, тя го извади и зачете.

„Татко каза, че мога да ходя на уроци по тенис. Попитах го дали майка ми е играла тенис и той каза, че да. Това е странно, защото веднъж вече го бях питала за същото и тогава той ми отговори, че не е играла. Той понякога забравя разни такива неща и ми се ще да не го правеше.

Когато работех като доброволка в детското крило на болницата, веднъж срещнах доктор Скофийлд. Той ми каза, че на две годинки съм била нахокано хлапе. Дразни ме, но аз го харесвам. Той много харесва татко. Казва, че всички го харесват и че аз съм много голяма късметлийка. Знам, че е така, защото татко никога не ми крещи, както правят някои други бащи.

Понякога, когато ми става тъжно за покойната ми майка, татко ми казва, че съм щастлива да имам друга майка като мама. Тя е малко по-строга от него; кара мен и Рик да внимаваме как се държим на масата. Но въпреки това ние я обичаме.

Вчера всички яздихме нагоре по хълмовете и си направихме пикник. Татко изпече корени от бяла ружа13. Когато се прибрахме у дома, той ми помогна да смятам с дробни числа, защото не съм особено добра по математика.“

Лора заплака. Когато след малко сълзите спряха, тя избърса очи и написа няколко думи върху парче хартия: Обичам те, татко. Щеше да го сложи на масата в кухнята, за да може той да го види. След известно време откъм долния етаж долетяха гласове. След това се чуха добре познатите стъпки по стълбите. Но страхувайки се да погледне умореното му лице, тя не се обърна.

Двайсет или трийсет години.

После чу името си и усети нежното докосване на ръката му върху приведената си глава.

Глава 28

— Джим — каза Кейт, — мистър Маклафлин току-що се обади. Намерил ти е адвокат, много способен.

— Знам, знам. Той смята, че трябва да се консултирам с някого, който ме е познавал добре едно време. Сигурно се е свързал с някого от „Ортън и Прат“.

Заля го горещата вълна на срама. Да помоли Ед Уилс или да се изправи пред Прат, разголен, обречен и отчаян — о, това щеше да е тежко, прекалено тежко! Въпреки всичко можеше да се наложи да изтърпи и това.

Той стана и отиде до огледалото, окачено между два прозореца. „От осемнайсети век е“ — бе казала жената, когато двамата с Кейт го бяха купили от един антикварен магазин в града. Стъклото беше набраздено на вълнички и превръщаше изопнатите му бузи в географска карта с низини, равнини и реки.

— Грешиш, Джим. Маклафлин е разпитвал навсякъде заради теб. От три различни източника вчера е научил за една жена в Ню Йорк, която си е създала солидна репутация. Видяло му се интересно и затова направил допълнителни проучвания. Дори се обадил на Гил на работното му място в адвокатската фирма. И той също се заел с това.

— На този етап — прекъсна я Джим — за Гил Мейпълс ще е по-добре да не се меси в моите работи.

— Кой би могъл да те обвини? И аз се чувствам по същия начин. Но Маклафлин наистина каза, че Гил много откровено си е признал за своята роля в случилото се; той направо се е поболял от чувството за вина и…

— Не би трябвало. Постъпката му е напълно според закона, по този начин той спаси себе си. Просто не искам да слушам повече за него, това е всичко.

— Е, добре. Но Маклафлин смята, че трябва да се срещнеш с тази жена. Казва се Етел Райс — рече Кейт.

Джим въздъхна.

— Ще си помисля.

— Джим, казваш го само защото искаш да се отървеш от мен. Изминаха вече десет дни, почти две седмици. Тя… другата страна… вероятно е работила по делото през цялата изминала зима.

— Може би защото се страхувам да чуя онова, което вече знам.

— Ти не знаеш нищо. Не е типично за теб да се оставяш да бъдеш победен, преди още да е започнала битката.

Кейт имаше добри намерения. Даваше най-доброто от себе си. В стаята на болния се влиза с весело изражение. Според старата поговорка човек се хваща за сламка, за да спаси нуждаещия се дори той да знае колко нищожни са всички сламки, както и ободрителните думи. Когато разговаряха за неговото „положение“, го болеше, а ако не говореха за това, също го болеше.

Кейт сгъна вестника и го пъхна в кошчето с книжни отпадъци за рециклиране. Позата й беше така вдървена, че не бе необходимо да види лицето й, за да разбере, че едва сдържа сълзите си. Чудеше се колко ли дълго ще издържи така. Чудеше се колко ли време ще измине, преди някоя нощ, докато лежат в леглото си, не изтърси въпроса: „Какво ще стане с теб, когато вляза в затвора?“.