— Приятелят ти Гилбърт тръгна рано, за да хване самолета и да се прибере у дома. Той иска да разбере какво става, да види как да помогне на баща ти. Каза, че ще ти позвъни по-късно през деня. Непременно трябваше да ти предам това съобщение. Непременно трябва да ти кажа, че те обича. Той иска да бъдеш спокойна.

— Благодаря. Аз съм спокойна.

— Баща ти също се обади. Каза да не те будя. Ще се прибере у дома и ще се опита да ти обясни всичко. За теб това е било невероятен шок, той го знае, но е сигурен, че накрая ще разбереш и ще простиш.

— Значи е сигурен, така ли? Колко хубаво от негова страна!

— Ще слезеш ли долу да хапнеш една късна закуска или ранен обяд? Десет и половина е. Кейт извади от хладилника козуначни кифлички. Царевични, със стафиди. Тя каза, че обожаваш стафиди.

Кифлички! С кифлички ли щяха да компенсират тези двайсет години на измами? Въпреки това Лора слезе на долния етаж и седна с Джени до познатата кухненска маса, срещу купичката с вода на кучето и дъждобрана на Рик, закачен на една кука в ъгъла.

Нямаше какво да си кажат. Или по-скоро имаше прекалено много за казване. Джени стана и донесе скъпоценния кафеник на Кейт с медна украса. Часовникът в коридора удари единайсет. Кланси влезе, шумно взе да лочи вода и положи мокрите си мустаци на коляното на Лора.

Колко странно, че именно кучето я накара да пролее сълзи, след като току-що се бе заклела да не плаче! Спокойно, бе казал Гил. Бъди силна. Преодолей нещастието, както хората го правят всеки ден, навсякъде.

— Искаш ли да ме питаш нещо, Лора? — обади се тихо Джени.

— За толкова много неща искам да попитам, че не зная как да започна.

— Вчера, когато се обади по телефона, не можех да говоря с теб. Мисля, че казах нещо за някаква тенджера, която ври на печката. Току-що бяха дошли да откарат Джим… да откарат баща ти. Очакваха ги, затова Кейт ме помоли да бъда тук. Старите приятели, нали знаеш. Не че тя имаше нужда от мен или от някаква подкрепа. Държеше главата си високо изправена. Джим… баща ти… си беше облякъл делови костюм. На полицая каза истинското си име, Доналд Улф. Полицаят беше направо кълбо от нерви и му личеше. Разбира се, трябва да е познавал Джим от години. Всички познават Джими го обичат — заекна Джени.

Невероятно забавна тема за всички — от сградата на съда до салоните за красота и кафенетата из целия град. Тълпата, която се струпва наоколо, когато четири коли се сблъскат на магистралата, е изпълнена със състрадание при вида на кръвта и разпилените вътрешности, но към него се прибавя и леката тръпка на нещо драматично.

— Тази сутрин дойде един човек — колебливо каза Джени. — Репортер. Забравих от кой вестник беше. Казах му, че не си тук, че си в Ню Йорк.

— Много мило. Благодаря ти.

Настъпи тишина. Джени стана, изплакна няколкото чинии и избърса плотовете в кухнята, докато Лора се взираше във ветровитото небе.

— Нали нямаш нищо против да си отида у дома, Лора? Неделя е и днес е нашият ред да поканим семейството на гости.

Изведнъж тази най-невинна дума „семейството“ я прободе като с нож. Чие семейство? Къде? Кой?

— Не, нямам нищо против. И отново ти благодаря за всичко.

— Сигурна ли си, че си добре? Какво ще правиш, докато ме няма?

— Ами сигурно просто ще чета вестника или нещо такова.

— Аз го взех от стълбите и го внесох вътре. Може би не трябваше да го правя. Не се занимавай с него, Лора. Това е просто един скандален жълт вестник.

Милата разсеяна Джени. Да, може би не е бивало да внася вестника в къщата.

„Приятели се съюзяват в защита на Лилиан Сторм. Вчера първите слухове, дошли от страна на властите в Джорджия, разкриват, че Доналд Улф, бившият й съпруг, ще се защитава за отвличането на дъщеря им, като я обвини, че е била «неспособна да бъде майка», което предизвика шок тук и в чужбина. Неколцината, които са били разпитани през последните два дни, до един са възмутени от обвинението. Според единодушното мнение на всички тя е прекарала последните двайсет години с разбито сърце, в безполезно търсене на момиченцето, Бетина, което Доналд Улф е взел от бавачката в Сентрал Парк и е скрил в Джорджия, където живеят оттогава в една ферма, собственост на Доналд Улф и втората му съпруга.

Момичето, днес известно под името Лора Фулър, е студентка в града.“

Значи майка й, Ребека, се казва Лилиан. А дъщерята, Лора, се казва Бетина. Двете дори не биха се познали, ако се срещнеха на улицата.

— Не мога да понеса това — каза Лора.

Зад прозореца бушуваше бурята, брулейки ранния цвят на дърветата, извивайки и осакатявайки клонките им. В такъв ужасен ден всяко живо същество би било благодарно за какъвто и да е подслон, но ако би могла да тръгне пеш в бурята и да намери Лилиан Сторм, Лора би го направила. Дълго време стоя там, взирайки се в дъжда.

Все още гледаше навън, когато в стаята влезе група измокрени до кости хора — мама, Ричард, доктор Скофийлд и още един мъж.

— Лора — започна Ричард, но тя го прекъсна.

— Забравяш. Името ми е Бетина.

— О, недей така — умолително изрече Кейт. — Това е мистър Маклафлин. Той беше така любезен да дойде тук да поговори с нас.

Мистър Маклафлин може би наистина беше така любезен да дойде, но несъмнено не бе пропуснал тази малка размяна на остри думи, свързани с името; хитрият му поглед обхвана всичко — от зачервените очи на Кейт до резкия отговор на Лора.

— С Джим се споразумяхме — каза той. — За мен не представляваше никакво усилие. Той ми отговаряше почти преди да съм задал въпросите. Но все още не съм изложил всичко пред вас. Това е една трагедия. — Мъжът поклати посивялата си глава и продължи: — Ако можеше, Шекспир би я написал. Да, за вас това е голям удар, млада госпожице. Разбирам го. Но повярвайте ми, за баща ви дори е още по-лошо.

„Млада госпожице.“ Това старомодно обръщение би могло да й се види забавно, ако беше настроена да се забавлява.

— Както изглежда, мислите само за него — студено отвърна тя. — Разбира се. Вие сте неговият адвокат. Но аз си мисля за майка ми. Случайно да сте чели това? — И тя му подаде вестника. — Наказание с пълната сила на закона, това иска тя. Е, трябва да ви кажа, че е много вероятно той да получи точно това и би трябвало. Моята гледна точка е различна от вашата, както виждате.

Застанал до майка си с приведени рамене, Ричард като че ли изведнъж се оживи.

— Лора не познава тази жена — каза той. — Знам, че Джим не би искал да й кажа всичко направо в очите; той всъщност ми забрани да го правя, но въпреки това ще го направя. Този начин на живот е бил… бил е неблагоприличен. И затова, за да откъсне детето от нея, той е пожертвал всичко, което е бил постигнал.

Маклафлин се бе настанил на един стол, сякаш се чувстваше изтощен. Гласът му бе тих и развълнуван.

— Отвличането е федерално престъпление. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е намаляване на престоя в затвора. Нека ви го кажа ясно от самото начало, макар че за мен е адски мъчително да го правя.

Ричард прегърна майка си. Извикала веднъж, сега тя не помръдваше.

— Вече се свързах с адвокатите на мисис Сторм. Те не си губят времето, нито минутка. Но не мога да защитавам Джим в Ню Йорк, това го знаете. Утре сутрин ще уредя да го пуснат под гаранция, но това е най-многото, което мога да направя. В Ню Йорк ще имате нужда от адвокатска защита и предлагам да наемете най-добрия адвокат, когото бихте могли да намерите.

— Мислех си — обади се Лора, — че ще му наложат някаква огромна глоба. Не съм и предполагала, че могат да вкарат някого в затвора, защото е взел собственото си дете.

— За отвличане? Не си знаела? — Тънките устни на Маклафлин се разтегнаха в удивена усмивка. — Тогава по-добре се занимавай само с медицина, но не и с право. Баща ти ми беше казал… той много се гордее с теб. Да, Лора, за отвличане пращат в затвора.

Гласът на Ричард бе тих и напрегнат, когато успя да зададе въпроса си:

— За колко време?

— Зависи. Може за двайсет или за трийсет години, обикновено толкова.

Кейт започна да плаче, като опря глава на рамото на сина си, издавайки задавени звуци.

Такива ридания Лора бе чувала от една жена, чието дете бе премазано от кола на улицата.

— Трийсет години — прошепна тя, наблюдавайки Кейт, която никога не плачеше. После се обърна към Маклафлин. — Трийсет години — повтори изумена. — Това ли е „пълната сила на закона“?

— Предполагам. Присъдата би могла да е и по-голяма, ако Джим те е малтретирал или не се е грижил за теб, но тъй като случаят не е такъв… Но те се стремят тъкмо към такава присъда.

— И ще я постигнат?

— Може да се каже, че ще полежи в затвора някоя и друга година. Ще ми се да не беше необходимо да го казвам.

— Но всички, които го познават, хората от града, те със сигурност ще свидетелстват в негова полза, за такъв гражданин като него. Това няма ли да означава нещо? — попита Ричард.

— Искрено казано, съмнявам се, че ще му помогне особено. Не трябва ли да повикате лекар за майка ви? — съчувствено попита Маклафлин и погледна Кейт, която като че ли щеше да припадне.

— Горе има още от онези хапчета, които пих снощи — предложи Лора.

— Да, дай й едно. Съжалявам, че трябваше да ви кажа всичко това, но искахте да знаете истината. Винаги съжалявам, когато трябва да съобщя на хората новина, която не искат да чуят. Но трябва да знаете истината, за да направите всичко необходимо за Джим. Трагедия — повтори Маклафлин. — Изключителен човек. Виден адвокат, който почти бил стигнал върха, така ми казаха. Самият аз го познавам от дълго време, но разбира се, не съм знаел кой е всъщност. Не предполагах. Че как бих могъл? Е, утре ще се видим в съдебната зала. Нали знаете, че трябва да донесете нотариалния акт на фермата — добави той, вече до вратата.

— Знаем — каза Рик.



В къщата беше тихо. Само изскърцването на най-горното стъпало наруши тишината, когато Рик се изкачи по стълбите. После се чу глухият звук от затварянето на вратата на стаята му. Откъм стаята на Кейт не идваха никакви звуци; сигурно бе изпила едно от хапчетата на доктор Скофийлд.