„Джим Фулър е Доналд Улф, отдавна търсен за отвличане. Свързахме се по телефона с Лилиан Сторм в нейния дом във Франция — една разплакана майка ни описа мъчителния си копнеж за своето бебе Бетина Улф, отвлечено преди повече от двадесет години от бащата, прочут нюйоркски адвокат, превърнал се междувременно във фермер.“

Думите се размазваха пред очите й, стаята се въртеше около нея, а Лора продължаваше да чете.

„Мистър Улф, известен в тази общност като Джим Фулър, собственик на фермата «В полите на планината», е развивал активна дейност на местно ниво като щедър благотворител, съветник в борда по образованието, в администрацията на болницата «Сейнт Клеър» и…“

Лора изпищя. Вестникът падна на пода. Стаята се изпълни със зловещите й писъци. И още докато ги чуваше, бе в състояние да проумее, че това е истерия. Тя можеше да те събори от ръба на пропастта и надолу, надолу, докато собственият ти ужасяващ глас звучи в ушите ти.

— Дай й да пийне нещо — каза Боб. — Мистър Джим държи брендито ей там, в оня шкаф. Видях къде го държи оня път, когато си порязах пръста с триона.

Лора се беше вкопчила в страничната облегалка на дивана. О, господи, о, господи, щеше да повърне. Повръщаше. Искаше да умре. Това не беше вярно. Татко не би направил това. Не можеше да е вярно.

— Вярно ли е, Гил? Не, не е вярно. Ти си знаел, Гил. Ти си знаел и не ми каза.

— О, Лора, не ме обвинявай. Какво мога да направя за теб? Това не беше моята история, за да ти я разкажа. Пък и не знаех всичко. О, не плачи. Не, по-добре плачи. Изплачи си мъката, по-добре е…

— Тя има нужда да пийне нещо. Накарай я да вземе чашата. Ето, позволи ми…

— Не, не, Боб, прекалено силно е за нея. Не е свикнала с това питие. Няма да се задържи в стомаха й. О, скъпа, ти винаги толкова много се чудеше за майка си. Сега ще можеш да си с нея. Ще бъдеш добре. Отново ще се оправиш, ще видиш.

— През целия ми живот всички тези лъжи, лъжи! Дори името ми не е мое! Прочети ми останалото. Вярно ли е? Да, трябва да е вярно. Нямаше да отпечатат такава дълга статия, ако не беше вярно.

„Лилиан Сторм, наскоро разведена с финансиста Артър Сторм, разделя времето си между Ню Йорк и своя дом в чужбина. Добре позната в светските среди, тя е прочута с благотворителната си дейност и колекцията си от произведения на изкуството. Бетина, нейното единствено дете, е израснала във фермата «В полите на планината» и днес е студентка по медицина в Ню Йорк. Многобройните й приятели в тази област отдавна я познават като Лора Фулър, отлична студентка, плувкиня и баскетболна звезда…“

— Как е могъл да причини това на мен и на майка ми? Искам да я видя! Моята майка? О, боже мой, как е възможно човек да извърши такова нещо?

— Те са си у дома — каза Гил. — И Рик току-що пристигна с колата. Има някой с него.

— О, бедната Кейт! И нея е излъгал. Бедничката мама! — възкликна Лора и протегна ръце, когато Рик и Кейт влязоха в стаята.

— Не, скъпа, не съм „бедничката Кейт“. Можеш да кажеш „бедничкият Джим“. Той е толкова смел. Сърцето ми ще се пръсне заради моя Джим. Значи си научила толкова скоро? И си дошла със самолета веднага, за да бъдеш с него? Бог да те благослови.

Изминаха няколко секунди, преди тези думи да придобият разбираема форма: „за да бъдеш с него“… „колко е смел“… „бедничкият Джим“… Лора скочи на крака, като едва не събори Кейт. В гърдите й сякаш избухна изгарящ вулкан.

— Какво приказваш? Дошла съм, за да бъда с него? Измамник. Лъжец. Унищожител на… на цял един свят, моя свят… и твоя, и ти ми разправяш колко бил смел? Ще полудея. Да, направо се побърквам, сънувам, защо не мога да се събудя? И ако това е само кошмар, защо ми се явява? Господи, отвратена съм. Направо съм отвратена. Коя съм аз? Как се казвам? Там пише, че името ми е Бетина Улф. Божичко, какво става, полудявам ли?

Всички стояха там и я гледаха, шокирани и безпомощни, с глупавите си опулени лица; старецът бе изплашен, бузите на Кейт бяха мокри от сълзи, Гил бе онемял, а Ричард и доктор Скофийлд, застанали най-отзад, приличаха на статуи.

Доктор Скофийлд прокара ръка по челото си.

— Не полудяваш — каза той твърдо. — Естествено е да си в шок.

— Да, шок. — Тя се обърна към Кейт. — Него ли жалиш? Какво ти става? Той те е лъгал, превърнал е целия ти живот в лъжа, а ти…

— Не — много тихо изрече Кейт, сякаш това й струваше огромно усилие. — Не, не. Аз знаех, баща ти ми каза истината от самото начало.

— Да не искаш да кажеш, че си знаела всичко това — за майка ми и мен?

Кейт впери отчаяния си поглед в лицето на Лора.

— Да.

— Ти! На кого изобщо да вярва човек? Ами ти, Рик? Ти знаеше ли също?

— Да.

— Гил?

— Всъщност не. Просто само нещо смътно… несигурно. Преди два дни не знаех на какво да вярвам.

— Доктор Скофийлд?

— Не.

Обхождайки с поглед притихналата стая, Лора изпитваше само омраза. Един затворник би трябвало да изпитва такава омраза към своите палачи; те бяха всесилни и тържествуващи; биха ли могли Ричард и Кейт някога да изличат злото, което й бяха причинили? Можеха ли да отменят това унижение, тези пропилени години?

И изведнъж, преди някой да успее да я спре, Лора изтича в коридора, където Боб бе потърсил убежище, втурна се нагоре по стълбите препъвайки се и влетя в стаята, където хубавата жена се усмихваше от снимката с красива рамка. Грабна я, изтича долу и я пъхна в лицето на Кейт.

— Това! Това майка ми ли е? Или е още една лъжа? Кажи ми истината, ако можеш.

— Това успях да намеря, беше най-близко до описанието на баща ти. Той не притежаваше нейна снимка, а смяташе, че ти ще искаш.

Обезумяла от ярост, Лора вдигна снимката над главата си и я запокити в камината.

— Тогава значи всичко, което някога сте ми казвали, е било лъжа и измама. Как бих могла пак да имам доверие на когото и да било в този свят, ако вие сте били в състояние да причините това на едно дете? — Тя ридаеше. — Как е възможно един човек, един баща да причини това на детето си? И на майката на детето си също… Как трябва да е страдала тя! Спомням си някои неща, онзи човек на моето дипломиране, въобще не подозирах, че може да говори истината. Че защо да подозирам? Защо би го направил, който и да е? Но сега… Нищо чудно, че никога не пътувахме, просто си стояхме тук, криехме се… О, сега разбирам, сега разбирам всичко. Знам.

— Всичко това не се е случило просто от само себе си — тихо каза Ричард. — Ти трябва да изслушаш и другата страна, говори с баща си, така е справедливо, и тогава…

— Добре. Ще го направя. Заведете ме при него. Гил, ти ще ме закараш. Хайде да вървим. Да, искам да чуя какво изобщо би могъл да ми каже.

Ричард протегна ръка, сякаш да я спре.

— Не сега, Лора. Не е позволено.

О, да. В затвора. Нейният баща. И извика високо, не зададе въпрос, а просто установи факта:

— В затвора!

— В понеделник ще му бъде предявено обвинение — обясни Ричард. — Днес беше твърде късно. Утре е неделя, така че не можем да направим нищо преди понеделник. Но наистина имаме вече адвокат. Всъщност един адвокат предложи услугите си, Харолд Маклафлин. Той познава Джим и иска да го представлява.

Доктор Скофийлд попита:

— Какво ще стане в понеделник?

— Ще се признае за виновен и ще го пуснат под гаранция. Ние с мама ще гарантираме с фермата. Естествено, съдебният процес ще се гледа в Ню Йорк.

— Трябва ли да е там? — умолително попита Кейт.

— Мамо, всичко това се е случило в Ню Йорк.

Доктор Скофийлд въздъхна.

— Разправят, че той някога е бил адвокат там, голяма клечка.

— Джим никога не се е смятал за голяма клечка в каквато и да е област — каза Кейт. — Той винаги беше много непретенциозен. — Тя седна, закривайки лицето си с ръце.

— Да, непретенциозен — каза Ричард — и мъдър. Винаги когато имах проблем или трябваше да се вземат някакви решения…

Лора го прекъсна с вик:

— Ти забравяш истинската жертва. Майката. Моята майка! Гил, заведи ме при нея. Ако няма самолет, можем да отидем с колата. Толкова ми е зле… Не мога да стоя права. Ще легна на задната седалка. Тръгваме сега. Ще направиш това за мен. Моля ти се, Гил?

— Виж какво — много строго заговори доктор Скофийлд. — Ще ти предпиша нещо, което ще ти помогне да поспиш тази нощ, Лора. Някой от младите мъже да занесе рецептата в аптеката, преди да са затворили.

— Не — каза Лора. — Няма да остана в тази къща. И не вземам наркотици. Ще приема реалността, няма да бягам от нея.

— Това е лекарство, Лора. Аз не съм търговец на наркотици.

— Няма да остана тук, в тази къща!

— Няма друго място, където да отидеш. Ще останеш тук. Пък и не си в състояние да пътуваш. С Кейт ще те заведем горе и ще те сложим да си легнеш.



Когато се събуди, стаята беше сива, а дъждът трополеше по стъклото на прозореца със силата на гнева. Преди още да стане от леглото, Лора знаеше, че от север е дошла буря.

Нещо, може би хапчето, дадено й от доктор Скофийлд, или някакъв чудноват каприз на нервите, хормоните, гените й — няма значение кое точно — бе превърнало вчерашната й безпомощност в твърда решителност. Каквото и да беше, то я накара да се надигне и да стъпи на пода.

Утре щеше да бъде заедно с майка си. Майка. Жената, която я беше родила. Лора погледна към бюрото, където бе стояла фалшивата снимка, усмихнатата фалшификация, която бе обичала толкова, за да й направи копие за бюрото си в Ню Йорк.

Някой почука на вратата.

— Може ли да вляза? Чух, че се движиш из стаята. Помолиха ме да остана тук, за да не се събудиш в празната къща — каза Джени.

Изглеждаше смутена. Изглеждаше дребна, тази възпитателка, която някога й се беше виждала толкова висока, със своя авторитет. „Тя несъмнено е знаела цялата история, докато аз не знаех нищо — помисли си Лора. — Тя знае всичко за моя живот!“