Дъждовната зима отмина, последва я уханна пролет и скоро щеше да се навърши една година от изживяния шок. Значи Гилбърт явно не бе свързал името Доналд Улф с Джеймс Фулър.

После, един ден в разгара на пролетта, Кейт донесе у дома модно списание, което бе чела във фризьорския салон.

— Помислих, че може да искаш да видиш това — каза му тя, — а може и да не искаш, а?

„Това“ беше цяла страница със снимки на хора, присъстващи на модно събитие в някакво тропическо кътче. И там отново беше Лилиан, облечена с рокля на прочут дизайнер, с бляскава усмивка, застанала до нов мъж.

— Този е нов, нали? Последният, доколкото си спомням, изглеждаше на половината на годините й. Този изглежда два пъти по-стар от нея.

Кейт говореше с презрение, докато Джим просто четеше бързо и пресмяташе. Новият мъж на Лилиан бе представен като „предан спътник, който рядко посещава Съединените щати, но е прекарал тук последните два месеца, защото тя имала спешна работа“.

Може би картината. Ако някога забогатея, ще колекционирам произведения на голямото изкуство.

Но пък „спешната работа“ можеше и да е друга, нали? От друга страна, бяха изминали две години от дипломирането на Лора, когато се бе появил досадният му съученик, и нямаше никакви последици от това.

— Ето, че ти развалих вечерта — съжали Кейт. — По изражението ти личи какво мислиш. Не биваше да ти го показвам.

— Добре съм — нехайно изрече той, — просто ми се вижда много забавно как тя води на каишката тези миниатюрни кученца. Никога не е обичала кучета. Всъщност направо не можеше да ги понася около себе си.

— Тези породи кученца обаче сега са на мода.

— О, това било значи. Сега разбирам — отвърна той, сякаш всичко бе една шега.

Списанието отиде в кофата за смет и темата бе забравена. Или може би забравена между Джим и Кейт. Защото на следващия ден се появи отново — между Джим и Ричард.

— Мама е притеснена. Каза ми за онези снимки в списанието, за… за това, че тя е в Ню Йорк по работа. Какво мислиш?

— Нямам представа.

— Но ако Гил се беше сетил за името, със сигурност щеше да ти се обади, нали? — колебливо каза Ричард. — Сигурен съм, че той нямаше да отлага, ако знаеше. Или пък колегата му, по-точно фирмата му щеше да съобщи на полицията.

— Нещата не стават така. Понякога, за да се сглоби едно съдебно дело както трябва, са нужни две седмици или дори два месеца. Областният прокурор в Ню Йорк трябва да се свърже с колегата си тук и да му представи доказателствата. На теб може да ти изглежда, че това става бързо и просто и аз мога да разбера защо. Но преди някой да бъде арестуван, трябва да се премине през определени процедури. А Лора вече не е малко дете, което да е в опасност, така че няма риск, няма защо да се бърза.

— Е, аз, то се знае, не съм адвокат, но все пак ми се струва, че не е възможно Гил да се е сетил за името. Според мен той няма да повярва, че е възможно, дори да можеше да си спомни името. Ще си каже, че е грешка.

Джим погледна към мирния пейзаж навън. В зеленчуковата градина царевичните кълнове бяха наболи от земята, а кучетата се бяха излегнали и спяха на сянка.

— Аз не съм чак толкова сигурен — промълви той, като си мислеше, че никой адвокат, който тежи на мястото си, не би повярвал, че е възможно. — Не, Рик, ако се случи, ще бъде като гръм от ясно небе.

Глава 27

В една прекрасна сутрин в хубавата стая на Лора, където априлското слънце къпеше перваза на прозореца, а задачите й за седмицата бяха привършени и тя бе готова за сутрешната тренировка в гимнастическия салон, звънецът на вратата иззвъня стряскащо и пронизително. Е, за бога, кой можеше да е толкова нетърпелив в осем без петнайсет?

Тя отвори вратата. Пред нея стояха двама мъже, единият с камера, която тикна в лицето й.

— Бетина Улф? — извика той.

— Не! Ей, какво си мислите, че правите? — Онзи с камерата вече беше преминал през прага. — Какво искате? Махайте се или ще извикам полиция!

— Няма от какво да се страхувате, мис. Вие сте голямата новина, това е всичко. Става въпрос за майка ви.

— Майка ми ли? За бога, какво се е случило? Къде е тя?

— Точно сега ли? Някъде из Европа, нищо не се е случило с нея. Сега, като чуе новината, ще се върне. Слушайте, ние само…

Вратата на асансьора едва се беше отворила, когато Гил изхвърча отвътре и се втурна по коридора.

— Какво правите тук? — извика той. — Притеснявате госпожицата! Я се махайте! И по-бързо!

— Нищо лошо не сме направили, мистър. Не я притесняваме. Голямата новина, това е всичко. Вестникари сме.

— Не, не! Махайте се! Оставете я на мира.

Гил ги избута, влезе в апартамента, затвори и заключи вратата и прегърна Лора през раменете.

— Изплашена си до смърт и не те обвинявам. Тези глупаци! Глупаци!

— Но какво става? Какво правиш тук?

— Имам уговорена среща близо до гимнастическия ти салон, затова си помислих, че ще можем да отидем до там заедно.

— Кажи ми истината — настоя тя, — защото аз не ти вярвам. Знаеш ли какво става? Че тези мъже ще дойдат? Кой се връщал със самолет от Европа? За какво говорят?

— Не съм сигурен… чух…

— Ще престанеш ли да пелтечиш?

— Не знам. Има някакво объркване. — Гил безпомощно вдигна ръце. — Мисля, че трябва да говориш с баща си.

— Защо? Нещо лошо ли се е случило с татко?

— Не, не. Просто той ще може по-добре да отговори на въпросите ти от мен. Наистина, скъпа. Свързано е с него, с неговите работи. Но не е болен. Не се притеснявай. Просто му се обади.

— О, това са някакви глупости! Нямат ли какво друго да правят, че изпращат здрави и силни мъже да тормозят обикновените граждани с подобни дивотии? Какво би могъл да знае баща ми за това? Защо не ми отговаряш… Какво има?

— Продължавам да смятам, че трябва да говориш с баща си. Той ще ти обясни. Аз не знам нищо.

— Добре, ще му се обадя. Това е абсурдно.

Телефонът звънеше ли, звънеше, звъняха всички апарати — в офиса на Кейт, в офиса на Джим, на горния етаж и в кухнята. Къде бяха отишли всички? Да, нещо се беше случило, може би с Рик. Той шофираше прекалено бързо. Все му четяха конско за това. „Моля те, нека да не е Рик или някой друг. Моля те, не…“

— Ало? — каза Джени.

— Джени? Какво правиш там? Добре ли са всички? Какво се е случило?

— Те са… Всички са в града. Имаха работа там. Някои поръчки. Затова аз дойдох да отговарям на телефона вместо тях.

Гласът й звучеше странно, някак неестествено бодро, както се говори на тежко болен или се избягва някаква тема.

— Какво криеш от мен, Джени?

— Аз? Да крия? О, нищо, скъпа. Съжалявам, че ще трябва да затворя телефона. Една тенджера ври на печката. Ще им кажа, че си се обадила.

Лора остави слушалката и погледна Гил. Той бе взел един молив от масата и го въртеше в пръстите си, като току изваждаше и прибираше графита.

— Не е честно така да си играете с мен, каква е тази тайнственост — гневно каза Лора. — Първо ти, а сега и Джени.

— Джени?

— Познаваш я. Детската градина надолу по шосето. О, хайде остави тоя молив и говори с мен, а?

Когато Гил се приближи, за да я притегли към себе си, Лора се дръпна.

— Най-добре да ми кажеш какво става! — изрече яростно.

Гил не отговори. Гледаше ноктите си.

След миг каза бавно:

— Наистина смятам, че трябва да си отидеш у дома. Ако онези дойдоха при теб, същото може да се е случило и с баща ти.

Тръпки на някакъв ужасен, неназован страх плъзнаха по цялото й тяло.

— Да. Да, трябва да отида, разбира се.

— Ще дойда с теб.



Когато опря отново буза на облегалката, тя чу как кръвта пулсира в ушите й в такт с биенето на сърцето. Небето се носеше отвън зад прозореца. Тя бързаше да се прибере у дома и в същото време се страхуваше да отиде там поради онова, което навярно я чакаше. Навярно нещо странно се бе случило, но нямаше от какво да се страхува. Гил държеше ръката й, а с другата си ръка държеше книга, която не бе погледнал, откакто я извади от ръчната си чанта. Никой от двамата не бе продумал.

Късно следобед самолетът се приземи и наеха кола.

— Трябва да ме насочваш по тези пътища — каза той.

— Гил, ужасно се страхувам от онова, което ще открия там.

— Каквото и да е, няма да е краят на света. Опитай се да го запомниш.

Къщи, села, магистрали и пръснатите наоколо ферми бяха все така непроменени. На един кръстопът видяха малка табела със стрела, сочеща пътя към фермата „В полите на планината“. Някой бе разпилял товар чакъл; гумите на колата захрущяха по него и тя спря пред къщата, която изглеждаше непроменена. Значи нищо лошо не се беше случило в края на краищата.

Един от старите земеделски работници дойде до вратата. Той се беше грижил за кравите на дядото на Ричард и макар че не бе съвсем с всичкия си, все пак се занимаваше с някои дребни поправки из фермата.

— Ей, как си, Лора? Не знаех, че ще идваш. Никой не ми е казал. Никой не ми е казал нищо. Тука всичко е с главата надолу. Лош ден. Лоши дни. Никога не съм си мислил, че ще доживея да видя такова нещо. Казах си, аз…

— Какво нещо? — прекъсна го Лора и на свой ред беше прекъсната.

— Закарах бедничкия мистър Джим тази сутрин. Никога не съм си помислял, че ще доживея да видя такова нещо, той, издокаран с хубавия си костюм…

— Къде го закара, Боб? Къде?

— Ами в затвора. Капитан Ферис дойде от градската полиция и аз знам, че му беше много тежко да замъкне мистър Джим, но…

Преди тя да успее да издаде звук, Гил я заведе до дивана.

— Седни, седни. Татко ти е добре. Това е само формалност. Ще се върне и сам ще ти разкаже всичко. Моля те. Повярвай ми. Той е добре.

— Ето — каза Боб, — виж тука. Всичко е във вестника, новини от окръга, дойде тази сутрин. Чети какво се е случило.