— Хайде, казвай! — нареди той. — Недей да ни щадиш. Не ни тормози повече. Какво има?

Рик отмести стола си и вдигна поглед към тях, толкова разтревожен, сякаш безмълвно ги умоляваше да го разберат и да се смилят над него.

— Може би трябва да отидем някъде, където столовете са по-удобни — рече той. — Това е дълга история. Но май ще трябва да я съкратя.

В стаята, наричана „бърлогата“, а понякога и „библиотеката“, където книгите им — неговите и на Кейт, се бяха смесили, Джим погледна третата полица от горе надолу. Там стоеше подвързаният с кожа том на Джеферсън. По-късно щеше да си спомни съвършено нелогичното си предчувствие, че този обикновен предмет по някакъв начин ще е свързан с онова, което Рик се готвеше да каже.

— След вечерята снощи решихме да се разходим и влязохме в една от онези аукционни зали, където търгуват с произведения на изкуството с музейна стойност, все ценности за финансови магнати, нали разбирате, струващи милиони. То се знае, ние с Лора никога не бяхме виждали такива неща, но Гил беше виждал и ни разказа много за тях.

Докато се прибирахме, срещнахме някакъв адвокат, работел в една сграда с Гил, но не в същата фирма. Беше късно, затова първо изпратихме Лора до квартирата й.

После този човек ни каза, на Гил и на мен, че една от картините в аукционната къща била изтеглена от търга със съдебно нареждане и той просто бил отишъл да провери дали нареждането е било изпълнено. Собствеността върху произведението си оспорвала някаква разведена двойка, и двамата имали претенции към картината. Рик млъкна и въздъхна, сякаш говоренето го бе изтощило. Помести стола си и настъпи дълга пауза.

— Продължавай — каза Джим.

— Жената била клиентка на фирмата на този човек, историята й е много интересна. Всъщност познатият на Гил разказа всичко това, защото му се струваше забавно. Та преди около двайсет години или повече един от бившите съпрузи на тая жена отвлякъл двегодишната им дъщеря и оттогава нямало и следа от тях. Никаква, ама съвсем никаква, каза той. Макар всичко да се е случило толкова отдавна, в кантората много се говорело за тия хора. Името на мъжа започвало с Д, Дъглас ли или Доналд Някой си, той не беше съвсем сигурен. А фамилното му име пък започвало с В или с У.

Дъхът на Джим отново замря и той пак повтори:

— Продължавай.

Кейт се пресегна през страничната облегалка на креслото и състрадателно сложи длан върху ръката му. Със състрадание бяха пълни и очите на Ричард, които сега срещнаха неговите.

— Странното е, че този човек е… бил е… добре известен елитен адвокат, голяма клечка. Би могло да се напише книга за всичко това… нали… — каза той.

Какво друго е тишината, освен отсъствието на звук. Безмълвие. Зашеметяващо. И всепоглъщащо. Като смъртта.

Изминаха минута-две и Джим наруши тишината:

— Какво друго?

— Това е всичко — отвърна Ричард.

— Откога знаеш за мен?

— От много отдавна.

— Откога по-точно?

— Бях на седемнайсет. Има ли значение?

— Да. Искам да знам.

И така, Ричард, който гледаше в пода, навън през прозореца в котката, заспала на парцаленото килимче, и във всяка друга посока, но не и към Джим, започна да разказва:

— Беше непосредствено след Деня на благодарността. Имаше един допълнителен тиквен пай, трябваше да е прибран във фризера. А аз така обичах тиквен пай… нали си спомняш. Затова слязох бос по задното стълбище и се промъкнах в кухнята. А вие двамата си говорехте. Тихо, но все пак достатъчно силно, за да ви чуя през кухненската врата, която беше открехната. По гласовете ви личеше, че сте изплашени за нещо, и аз не се сдържах и взех да ви подслушвам просто защото бяхте толкова изплашени, че и аз се изплаших. Говорехте за нещо, което било писано във вестниците, за някакви хора, които търсели Джим, защото той бил отвлякъл Лора. Спомням си, че преди да сляза по стълбите, си мислех, че животът ни ще свърши по някакъв ужасен начин.

Но не се случи така, ето защо отидох на училище и през целия ден се стараех да не мисля за това. След няколко дни престанах да изпитвам ужас. Само знаех, че никога не бива да разберете, че съм ви подслушал, защото тогава щяхте да се страхувате, че мога да кажа на някого или дори съвсем случайно да се изтърва, и за вас би било ужасно да прекарате целия си останал живот с този страх. Бях сигурен, че няма да проговоря. Но как вие бихте могли да сте сигурни, че няма да проговоря? Затова погребах тайната в себе си. Трябваше да се преструвам, че нищо не съм чул. Трябваше.

Кейт започна да плаче и Джим й каза:

— Ела тук, креслото е достатъчно голямо за двама ни.

През тънките им спортни пуловери чуваше ударите на сърцето й. Какво й беше причинил? Неговата катастрофа сега щеше да бъде и нейна, както винаги бе знаел, че ще стане, както някога я беше предупредил, че ще стане.

Спокойно. Спокойно. Това е. Този път наистина.

Погледна Ричард. Бедното момче. На седемнайсет е бил, вече не е бил дете, но не е бил и възрастен човек. Бедното момче!

Когато си възвърна дар-словото, той се обърна към него:

— Какво ли си си мислил за мен?

— Че сигурно не е било по твоя вина. — Очите му бяха пълни със сълзи. — Че трябва да си имал основателна причина. Спомних си как се държеше с татко, колко си добър с майка ми, с всички нас, с всички наоколо. Но толкова се страхувах… толкова се страхувам… за теб.

Страхува се за мен? О, не, за Лора, която никога не е знаела и никога не бива да научи. Лора, неговото малко момиченце. Какво за нея? Тишината бавно нахлу отново. Сякаш вече всичко бе казано.

Пролетното слънце, сега слязло ниско в небето, хвърляше последните си лъчи там, където свършваше килимчето и започваше голият под. Отвъд прозореца, до който седеше Джим, престарялото пони, първото конче на Лора, пасеше в оградения двор. Чистотата, простата, неизменната невинност на всичко това…

— Според мен ти и мама може би трябва да заминете, да напуснете страната, преди да се е случило нещо.

— Не. Бягството никога не е било изход.

— Не казвам, че нещо непременно ще се случи, но е възможно.

— Не ни разказа цялата история, нали? Сега повтори всяка изречена дума, която можеш да си спомниш. Всяка дума е важна. Трябва ми цялата история.

— Гилбърт бил чувал нещо такова. Каза, че различни имена и случки се забивали в съзнанието му и го притеснявали, защото не можел да се сети къде е чувал за тях, но дни или месеци по-късно се сещал без никакъв повод — ей така, докато си миел зъбите или слушал новините, изведнъж всичко се връщало на мястото си. Колегата му се засмя и го предупреди да не му се обажда в един след полунощ, ако това някога се случи, защото подобна информация не му била необходима. Той нарече Гил типичен педант.

— Гил ще си спомни. Ще видите.

— Защо си толкова сигурен, Джим?

— Защото той има много остър ум. Човек на реда е, много амбициозен и наистина е педант.

Кейт се бе съвзела и го предупреди:

— Джим, скъпи, ти винаги страшно много се притесняваш, знаеш, че е така. Притесняваш се, когато някой настине, страхуваш се, че е пневмония. Притесняваш се, когато лапата на кучето е инфектирана. Единствено за себе си не се притесняваш. Права ли съм, Рик? — Опитваше се да го успокои, както и себе си. — Нали е страшно притеснителен? — добави настоятелно.

— Не мога да кажа, мамо. Това име може внезапно да изникне в паметта на Гил, но може и да не стане. Ако той не се сети, тогава нищо няма да се случи. Как ще разберем?

— Ще разберем — каза Джим.

— Кажи ми! — умолително изрече Кейт, стискайки ръката му. — Смяташ, че ме щадиш по този начин. Кажи ми какво мислиш наистина.

— Мисля, че ще разберем, ако и когато нещо се случи. А междувременно ще живеем така, както сме живели през всичките тези години.



И така, сезоните се сменяха по обичайния си нормален начин. Лора си дойде у дома за кратка лятна ваканция. Провинцията се пържеше в преминаващата гореща вълна, в града се състоя обичайното парадно шествие по случай Четвърти юли, след което семейство Фулър покани приятелите си на грандиозно барбекю, разбира се, присъстваха семейство Скофийлд и други като тях, всички много заети хора от градския съвет, от училищата и болницата, онези енергични и добри хора, които Джим бе събрал около себе си през годините. „Силните на деня“, така ги наричаше Кейт. Семейство Фулър, фамилията Фулър, се върна към обичайната си практика да плува в езерото и да ходи на екскурзии сред прохладата на хълмовете. Ричард плати първата вноска за парцел от двайсет и пет акра и по този начин „закръгли имота на идеален квадрат“, както обичаше да казва. Поръчки за ранно есенно садене пристигнаха толкова бързо, че Кейт нае секретарка на непълен работен ден, която да навакса с бумащината. А Джим имаше толкова работа като управител на фермата „В полите на планината“, че не му оставаше много време да мисли за каквото и да било друго.

Случката, за която бе съобщил Ричард, се споменаваше изненадващо рядко. Само веднъж, когато Лора си дойде за Деня на благодарността и оживено се разприказва за работата и забавленията в Ню Йорк, а после заговори за комичните си спомени, се получи конфузна ситуация.

— О, тиквен пай! — каза тя и престорено въздъхна. — Едно време смятах, че ще се пръснеш от ядене, Рик. Какви огромни парчета си крадеше! Две от масата на вечеря, а за третото се промъкваше, докато почиствахме кухнята или когато всички вече бяха заспали.

Три чифта очи трепнаха, срещнаха се и се разделиха. „Може би — мислеше си Джим — всички ние, без да си го признаваме, сме се поддали на суеверието, че ако не говориш за лошото и ако дори не мислиш за него, то ще изчезне. Или може би просто се държим като средно интелигентни хора, които не желаят да пилеят скъпоценното настояще, страхувайки се за бъдещето.“

Но в редки моменти и сякаш някак съвсем без причина го пронизваше неприятна мисъл. Всъщност не беше необходимо Кейт да научава онова, което Ричард бе научил в Ню Йорк. След като нито тя, нито някой друг би могъл да направи нещо, защо трябваше да носи тези мрачни мисли? Чудеше се на Ричард, на неговия кураж и почтеност да крие в продължение на толкова много години страховете си — за майка си, за Лора, за всички тях.