— Можеш ли да познаеш какво направи Лора с чека, който й даде за рождения ден? Похарчи почти всичките пари за една илюстрирана история на медицината, започваща от времето на египтяните. Те са оперирали перде на окото, струва ми се. — Кейт се опитваше да компенсира неуместните си забележки за Ню Йорк и продължи: — Не е ли типично за нея, обикновено внимава много за какво харчи, а пръска толкова пари за една книга!

— Да, типично е за нея.

И той си помисли за подвързаните с кожа съчинения на Джеферсън, купени от Пето Авеню преди толкова много години. Колко много приличаше на него самия! Детето на Джим, взело лицето на Лилиан, с тези невероятни сини очи и тази пленителна и все пак малко тъжна усмивка…

— Ричард каза ли ти, че ще ходи в Ню Йорк следващата седмица? Всъщност ще пътува до Бостън за събирането на групата за опазване на дивата природа, но смята да остане да пренощува в Ню Йорк, за да се види с Лора.

— Да, каза ми.

Погледите им се срещнаха. Погледът на Кейт казваше: Няма ли да е истинско чудо, ако двамата станат двойка и се настанят да живеят наблизо? Лора би могла да практикува медицина тук, в града, може би в новото крило на болницата, за чието построяване бе допринесъл и баща й. О, това би било страхотно в днешно време, когато младите скитаха из цялата страна, а семействата бяха разпръснати в няколко щата.

— Скоро ще се стъмни — каза Кейт. — Най-добре да слизаме надолу.

Когато слязоха в подножието на хълма, Ричард прекосяваше двора. Той поздрави Джим и побърза да го осведоми:

— Ходих оттатък потока, на северната нива. Струва ми се, че сме преборили плесента, Джим. Поогледах десетина дървета и не открих никаква следа от нея.

— Добра работа! Страхотно, една грижа по-малко. Хайде, ела вътре да пийнем по едно по този случай.

— Донеси питиетата отвън — рече Кейт на сина си. — Джим обича да слуша квакането на дървесните жаби.

Тя знаеше. Винаги бе знаела какво обича, какви са предпочитанията му. Е, почти винаги.

Дървесните жаби правеха акробатични номера и пееха, а вечерният въздух бе натежал от аромати.

Глава 26

Осветена от единствена настолна лампа, стаята на Лора бе изпълнена с горски сенки, докато уличната лампа един етаж по-надолу беше като пълна бяла луна, принадлежаща на небето. Само шумът от преминаващите коли, съвсем редки в този късен нощен час, беше знак, че тя не си е у дома във фермата „В полите на планината“.

„Част от мен винаги ще бъде там — мислеше си момичето. — Но по-голямата част знае, че мястото ми е тук, където съм сега.“ И като дръпна към себе си шестата част от все така подвързания си в червена кожа дневник, започнат преди тринайсет години, тя започна да пише.

„Все още съм напълно будна и в главата ми се въртят най-различни мисли. Може би защото денят беше толкова пълен: цялата сутрин на лекциите водих записки като луда, като се има предвид, че последните изпити са след шест седмици. След това доктор Ламбърт ме покани да я придружа на посещение при няколко пациенти. Тя ми напомня за онези лекари от колежа, които понякога ми позволяваха да наблюдавам някоя манипулация и се удивляваха, че не ми прилошава при вида на разранена плът и кръв. Хората бяха толкова добри към мен, така ме окуражаваха, дори в гимназията, и когато си мисля за това, съм им много благодарна.

Доктор Ламбърт казва, че Медицинският институт не е същият, какъвто е бил през младите й години. Сега много по-бързо преминаваме от учебниците към реалния живот. Аз мисля, че това е много хубаво. Може да се каже, че от главата всичко отива направо в сърцето.

Днес за първи път прекарах следобеда в спешния кабинет и видях един човек да умира. На практика за пръв път наблюдавах как настъпва смъртта и това със сигурност не прилича на описанията в романите, дори в някой много добре написан роман. Човекът бе ранен в автомобилна катастрофа. Когато го погледнах нещо в мен сякаш усети надвисналата гибел, макар че не знам как стана това, защото той не изглеждаше чак толкова зле. Чудя се дали и той не усети бедата, също като мен. Беше напълно в съзнание…

А сега се питам: ако някой е тежко болен от неизлечима болест и не знае, лекарят казва ли му истината? И ако е така, как лекарят намира точните думи? Може би трябва да стана акушерка. Тази работа е изпълнена с радост в деветдесет и девет процента.

Но от друга страна, може би не бива да се свивам от страх пред нещастните. Моят живот дотук беше толкова лек и защитен, почти ми се струва, че съм длъжница на добрата фея. Никога през живота си не съм имала истински проблем. Освен понякога, но тогава бях малка и се чудех от някои неща за майка ми; предполагам, че е съвсем естествено.

Да, несъмнено трябва да се насоча към някоя по-трудна област и да си платя дълга към добрата фея. Да, би трябвало.

След обяда имах още едно преживяване. На път към къщи случайно минахме покрай една от прочутите аукционни зали, където можеш да си купиш хубава малка картинка за около половин милион или за трийсетина милиона. Или бог знае за колко милиона. Тъй като сме любопитни, тримата с Гил и Ричард влязохме вътре. Някои от картините са великолепни. Мога да си представя как бих се почувствала, ако вляза у дома и видя пред себе си нещо толкова красиво като онези провансалски пейзажи. Някои от най-скъпите обаче не бих приела дори като подарък. То се знае, изкуството не е най-силната ми страна.

Разглеждахме картините известно време и като си тръгнахме, към нас се присъедини някакъв познат на Гил. Беше страшно приказлив, още един адвокат с безкрайната му история за нечий бракоразводен процес, а после разказваше за търг на картини. Не бих искала да съм омъжена за такъв като него. Видя ми се хитър и груб.

Гил казва, че понякога съм прекалено сериозна. Не намусена или досадна до степен, че някой да има нещо против, но прекалено загрижена, за да е добре за мен. Може да е прав, но аз не мисля така. Аз никога не съм нещастна, просто съм загрижена. Ако човек смята да посвети живота си на лечението на болните, той трябва да е загрижен, нали така?

Нашите умове, неговият и моят, работят по различен начин. Неговият е много по-бърз. Предполагам, че е така, защото да си адвокат, като че ли означава да не позволяваш на никого да те надхитри. Той нарича правото вид интелектуална игра и го обича. Според мен острият му ум и чувството за хумор представляват част от неговия чар.

Вечерта прекарах добре, макар че Гил определено не беше доволен от срещата с Ричард, сигурна съм, и Ричард би предпочел една тиха вечеря без него. Колкото до мен, аз бях с копринената рокля на цветчета и се наслаждавах на това, че съм в луксозен ресторант с двама кавалери. Ново преживяване!

Затова Гил имаше чувството, че са му попречили да прекара вечерта с мен чрез измама. Бях толкова заета да уча за изпитите, че не сме излизали цяла седмица. Той не иска да демонстрира отношенията ни пред Ричард. Не зная защо, но на мен някак си не ми харесва да изтъквам него пред Ричард. Нямам причини да смятам, че Ричард би имал нещо против — сигурна съм, че би трябвало да знае за нас — и все пак навярно би имал нещо против. Връзката ни е доста необичайна, обичаме се, но не съвсем, ако в това има някакъв смисъл.

Достатъчно за днес. Новият ден почти е настъпил.“

Трите кучета, които тичаха надолу по пътеката пред двамата екскурзианти, първи забелязаха непозната кола, спряла близо до къщата.

— Каква е тази кола? Чакаме ли някого, Джим?

— Никого. Погледни, вратата на кухнята е отворена.

— Кой ли може да е влязъл?

— Не се притеснявай. Принс нямаше да върти опашка, ако не смяташе, че всичко е наред. Но кой…

— Рик! Какво прави той тук?

Младият мъж им махаше, значи не беше нещо лошо и май държеше сандвич в ръка.

— Какво става? — извика Джим. — Би трябвало да си в Бостън, нали така? — И както винаги, в главата му звънна сигнален звънец. — Лора? Дали Лора…

— Не, не, тя си е много добре! И никога не е била по-добре. Снощи тримата — тя, Гил и аз, прекарахме страхотно, вечеряхме в ресторант. Тя си хапва добре, изяде своя десерт, омете и половината от моя. Влизайте. Отворих една консерва със супа, на печката е, всеки момент ще изкипи.

— Добре ли се чувстваш? — Въпросите се изстрелваха през кухненската маса. — Какво се случи в Бостън? Защо промени решението си?

— О, някакво объркване, нещо, което изникна в последната минута. Главната фигура, ораторът не успя да дойде. И тъй като исках да чуя именно него, не си струваше да пътувам до там. Тази супа е много хубава за консерва.

Някак смътно раздразнен от нехайното отношение на Ричард към онова, което би трябвало да бъде нещо като специална мисия, Джим възрази:

— Съжалявам, но историята ти не ми звучи смислено. Цяла една тридневна конференция, посветена на опазването на земята, не може да зависи от един човек, без значение кой е той.

— Е, може би преценката ми е била погрешна. Ако е така, съжалявам. Долу, Принс. Отивай да ядеш храната, дето ти я предписа докторът. Добро момче.

Говорейки още по-тихо от обикновено, Кейт го попита:

— Има нещо друго. Какво всъщност те доведе у дома, Рик? Хайде, изплюй камъчето.

— Е, има едно-две неща, но нека първо да си изям супата и сандвича.

— Сигурно е нещо за Лора и направо не смееш да ни го кажеш — рече Джим.

— Не. Не, Джим, кълна се, че няма нищо. Лора е съвсем добре. Здрава и щастлива, както обикновено.

Сигналният звънец обаче продължаваше да звъни в главата на Джим. Изминаха няколко минути, през които в кухнята се чуваха само добре познатите тихи звуци: кучетата хрупаха твърдата си храна; чайникът започна да свири, докато Кейт не стана да го изключи; лъжицата на Рик току се чукваше в стената на купата.

Но ръката, която държеше лъжицата, трепереше и разсипваше супа по покривката. Джим не издържа повече.