Вървейки към вратата, докато прекосяваше фоайето и отиваше към асансьора, страхът от преследващия го враг бе толкова осезателен, че по гърба му пролазиха ледени тръпки. Когато вратата на асансьора се плъзна и се затвори, той си пое дълбоко дъх; сякаш много дълго време не бе дишал както трябва… макар че това също беше абсурдно.

Щом веднъж се озова в стаята, Джим заключи вратата и легна на леглото. След малко стана, отиде до прозореца и погледна навън, където златистата вечер се спускаше леко над дърветата в университетския парк. В далечината се виеше магистрала. Ако човек тръгнеше по нея, в която и да е посока, щеше да стигне до океана. Ако прекосеше океана, щеше да види още земи, планини, равнини, огромни вътрешни морета, после още океани, голям свят. И все пак недостатъчно голям.

Дръпна пердетата, за да затъмни стаята и отново легна. Доналд Улф. Гласът гърмеше в ушите му. „Доналд Улф умря много отдавна, не знаеш ли? Аз съм Джим Фулър. Кейт ще се върне и ще ми каже, че шансът е бил — какъв? — едно на един милион, така ще ми каже, както се говори за самолетните катастрофи, за рака на мозъка или за раждането на шестзнаци, или за печалба от лотарията, или за някое друго смахнато нещо, за което говорят хората, просто дрънкат, без да знаят нищичко за утре или за следващата година, или за следващия час, всъщност… О, господи, ние не знаем нищо.“

Вратата се отвори полека и Кейт тихо влезе. Тя седна на ръба на леглото и сложи ръка върху неговата, без да продума. Венчалната й халка закачи неговата, металът застърга метал. „Тя обвинява себе си — помисли си той, — задето ме накара да дойда тук и ме уверяваше, че няма защо да се страхувам.“

— Трябваше да дойда — каза й той. — Какво щеше да си помисли Лора, ако не бях тук сега? Вината не е твоя.

— Благодаря ти — каза тя.

— Много ли странно се държах? Сигурно съм изглеждал шокиран или нещо такова.

— Не, само дето лицето ти пламна. Но това можеше да се дължи на виното или защото онзи тип те стресна.

— Изминали са трийсет и пет години от завършването на гимназията, оттогава не ме е виждал. Мислех, че съм се променил. Очила, сивееща коса, пет килограма отгоре или почти толкова. Какво ще направи той сега, как мислиш?

— Наистина вярвам, че нищо няма да направи. Ще проумее, че те е сбъркал с някой друг.

— Но аз го познах, Кейт! Аз не сбърках!

— Е, дори така да е. Няма да знае къде да те търси, ако наистина реши да го направи.

— Ами какво ще стане, ако прочете някоя от онези обяви „Виждали ли сте ги“, дето се бяха появили по кутиите с мляко или ги пускаха в пощенските кутии.

— И какво, ще отиде при властите с информацията, че те е видял в хотелски ресторант. Това е всичко, което знае. И каква ще му е ползата от това?

— Той сигурно ще си тръгне оттук сутринта. Не можем да му позволим да ме види втори път. Това място е пълно с хора, дошли за дипломирането.

Мястото, където Джим бе израснал, се намираше само на няколкостотин мили от този град. Ето защо наоколо като нищо можеше да има и някой друг, който би го разпознал. Мислите се блъскаха в главата му, картини се мяркаха пред очите му: фоайето, асансьорът, който спира на всеки етаж, летището…

— Летището — каза той. — Там ще има хора от цялата страна, които са дошли за дипломирането и сега се прибират.

— Вероятността е толкова малка, почти е невъзможно при тези тълпи… хората са забързани…

— Но не можеш да твърдиш, че е невъзможно, нали така?

— Зная.

Кейт замълча.

Мрачните мисли налегнаха Джим: познатият случай с нередовния данъкоплатец, спипан най-накрая в Индонезия, след като го търсили девет години; серийният убиец, проследен, след като оставил кървава следа, дълга хиляда мили. Той не беше нито като единия, нито като другия, но все пак…

— Трябва бързо да вземем кола под наем — рече той — и да си тръгнем.

— Децата очакват утре да закусим четиримата и после, пак заедно, да се приберем у дома със самолет.

— Добре, вие всички все ми опявате, че никога не излизам в отпуск. Затова сега искам отпуск. Искам да видя откъде точно в Луизиана произхожда баба ми, някъде от Кейджън. Това разумно ли ти звучи?

— Ексцентрично е и съвсем не е в твоя стил. По-добре прехвърли вината върху мен, ако искаш да го използваш като извинение.

— От години не съм бил така ужасен, Кейт. Срамувам се от себе си.

— Такива са истинските мъжкари. Имаш право да се страхуваш.

Телефонът иззвъня, Кейт вдигна слушалката и заговори оживено:

— О, той е малко по-добре, Лора. Много го болеше стомахът, това е всичко, и имаше лека треска. Един господ знае, май супата от омари не му е подействала добре. Но утре ние с него със сигурност няма да пътуваме с теб и Ричард.

Джим влезе в банята и затвори вратата, за да не чува извиненията на Кейт. Погледна се в огледалото. През последния час лицето му бе остаряло с десет години.

— Джим? Отвори вратата! Добре ли си?

— Съжалявам. Не исках да те изплаша. Каза ли й за Луизиана?

— Не, няма смисъл. Щеше да излезе глупаво. Просто й казах, че ще останем тук още ден-два и след това ще се приберем у дома със самолета. Казах й, че ако не се чувстваш по-добре, сутринта ще повикам лекар. Че той ще е тук рано-рано, за да имаме време за тях. Защото знам, че ако си болен наистина, те няма да тръгнат дори да ги уверявам, че не си чак толкова болен. Казах й, че в момента спиш. — Кейт млъкна, поколеба се и после продължи: — Майката на Гил предложи всички да се съберем през август, когато започват занятията на Лора в Медицинския институт. Лора им каза, че ти никога не пътуваш и ще трябва да те накараме да го направиш, защото ще е полезно за теб. А Ричард направо ме изненада, убеждаваше всички ни да те оставим сам — о, направи го много мило, разбира се — защото си бил щастлив такъв, какъвто си. Не си ли забелязал, че той винаги взема твоята страна? Мъжка солидарност, нали така?

Последната забележка, независимо дали бе пресилена или вярна, бе изказана, с цел да се разведри атмосферата. Кейт прикриваше своя собствен страх.

Нямаше време за губене и той заговори бързо:

— Слушай. Утре сутрин, след като децата заминат, ще отидеш да наемеш кола и ще я докараш тук, ще спреш някъде пред хотела. Няма да се мотая по никакви летища. Аз междувременно ще събера багажа. Като дойдеш, ще ми позвъниш да ми кажеш къде си паркирала и аз ще сляза с куфарите. До долу има само пет етажа и нямам намерение да рискувам да срещна онзи тип в асансьора. Ще пътуваме по най-краткия път и право у дома. Ще сме там след два дни. И повярвай ми, Кейт, веднъж да видя Мейн Стрийт и нашето шосе, никога няма да ги напусна отново. Може да го наричаш налудничаво, може да го наричаш както си искаш, но никога няма да мръдна оттам. Никога.

Глава 25

Стояха горе над водопада — неизречената крайна цел на вечерните им разходки. Под краката им живата вода се носеше стремително, огласяйки околността с далечна музика, докато зад тях тихо лежеше земята, кипнала в пролетен цъфтеж. Без да обръща глава, Джим виждаше тези многобройни акри, сякаш картата се бе запечатала в ума му. Виждаше раслите двайсет години горди дървета, полюшващи се от вятъра, и стройните редици млади елички. Но заедно с гордостта и удоволствието от вида им, той си спомняше сушата, плесените, зимните наводнения. Тук цареше живот. Тук имаше изпитания и постижения, но над всичко — неизменен мир.

Ненадейно Кейт се обади:

— Лора пише такива великолепни писма.

— Струва ми се, че тя липсва на теб повече, отколкото на мен, ако това въобще е възможно.

— Съмнявам се, Джим. Можеш ли да повярваш, тя вече почти завърши първи курс в Медицинския институт! Променена е. Когато й гостувах миналия месец, стори ми се, че само за броени месеци е пораснала с десет години. Е, това си личи и по писмата й, нали? Понякога звучат почти като поезия. Разбираш ли какво имам предвид?

Той знаеше какво има предвид.

„Те си мислеха, че ще припадна или ще започна да повръщам. Зная, че според тях не биваше да ме пускат да наблюдавам, но аз бях като омаяна. Начинът, по който използваха инструментите, беше съвършен. Изглеждаше така спокойно и целеустремено, като математическа задача, когато знаеш, че решението й ще бъде точно такова, каквото трябва да бъде. Помислих си, че прилича малко на приземяване на реактивен самолет от пет мили височина — начинът, по който колелетата докосват земната повърхност, леко подскачат и спират на точното място. Можеш да си помислиш, че е като симфония — осемдесет или деветдесет музикални инструмента, управлявани от диригентската палка, като всеки се включва в определената секунда. Навреме. На място. Съвършенство. Миналата седмица гледах червеното сърце на един човек, неговото червено сърце беше открито. А тази седмица видях този човек да седи в леглото, да чете вестник и да си хапва обилна закуска. Когато го погледнах, собственото ми сърце заби учестено.“

— Надявам се, че също така се и забавлява там — каза Джим.

— О, несъмнено! Гил е с нея, а той обича да си прекарва добре, нали си спомняш. Заведе ни на вечеря на върха на някакъв небостъргач на Пето Авеню. Цените бяха невероятни. Но гледката е великолепна. В събота и в неделя следобед ходихме в музея. Беше прекрасно, изкуството, картините, Джим, има експонати от цял свят, за които само бях чела. Китайската зала, всичко е изключително красиво, всички тези изящни клонки и цветчета. Слушай, Лора не може да разбере защо не отделиш малко време да видиш Ню Йорк отново. Иска да отидеш. Докато бях там, ми повтаряше това всеки ден.

— Не мога да повярвам, че ми говориш такива неща — каза той, усещайки как гневът се надига в него.

— Добре. Съжалявам. Не исках да те засегна.

Известно време мълчаха. Сред царящата между двамата тишина водопадът ечеше подобно на далечна гръмотевица. Последните думи на Кейт, споменът за един отминал живот се въртяха в главата му като вихрушка: той нито искаше, нито имаше нужда тези спомени да нарушават сегашния мир.