— Добре ми звучи — отговори той, като дойде на себе си. Тези пристъпи на носталгия никак не бяха на място днес. Всъщност те го спохождаха много рядко, а причината днес най-вероятно бе само в това, че Гил получи дипломата си на юрист.

— Да, хайде да се заемем с менюто — с готовност каза Кейт. — Не знам вие как сте, но аз умирам от глад.

Тя бе прочела мислите му. Джим бе сигурен, както бе сигурен, че между тях има телепатична връзка. И той й намигна: Извинявай. Не ми обръщай внимание. Ще бъда доволен и щастлив, казваше с това намигване. Аз съм щастлив.

И така, те ядоха, разговаряха, изказваха различни мнения за главните оратори, не бързаха за никъде и обсъждаха нещо с увлечение, когато се появи Гилбърт.

— Не съм виждал близките ти от тържественото шествие тази сутрин. Трябваше да се измъкна за малко от нашата маса, за да кажа „здрасти“. Всички там са потънали в спомени. Във всеки случай не съм ви виждал от известно време, особено теб, Ричард.

— Здрасти, Гил. Ей сега ще открадна един стол за теб.

Колко млади бяха те тримата — Лора между двамата мъже. И Джим пак си помисли, че тази ситуация може да се окаже интересна. Човек никога не знае. Щом веднъж отидеха в Ню Йорк, тези двамата несъмнено щяха да живеят заедно и тогава той можеше да й омръзне или тя на него. Подобни случаи бяха доста честа. Не че той знаеше много в това отношение; отдавна стоеше далеч от подобни ситуации. Все пак човешката природа не се променя и каквато си беше, Лора можеше да започне да си спомня за Ричард…

— Мистър Фулър, какво ще кажете за речта на декана? — разпалено попита Гилбърт. — Откровено казано, той отиде твърде далеч, когато направи сравнение с положението в Корея.

Джим, който слушаше с половин ухо, но бе чул достатъчно, за да отговори интелигентно, се съгласи:

— Да, но когато после продължи с анализа на промените в Русия, ми се стори, че знае за какво точно говори. Тази зима четох неговата книга и… Някой от вас вижда ли къде е келнерът? Имаме нужда от още вино. Никой няма да кара кола, тъй че можем…

— Искам и кифлички — рече Кейт. — Обичам онези, кафявите. В нашия град не съм ги виждала никога, имаше ги само в ресторанта, в който обядвахме в Атланта.

— О, спомням си. Беше такъв прекрасен ден, когато купихме тази рокля, мамо. А на път към дома спряхме в онзи развъдник за ловни кучета и взехме Кланси…

— Когато тези две жени тръгнат да пазаруват, никога не се знае какво ще донесат у дома. Та кой си е помислял, че имаме нужда от още едно кученце!

Нечия твърда ръка тупна Джим по рамото и един сърдечен глас изрева в ухото му:

— Дон! Дон Улф! Къде, по дяволите, беше през всичките тези години?

Сега спокойно. Много, много спокойно. Това е. Най-накрая. Това е.

— Опасявам се, че имате грешка — изрече любезно Джим. — Аз не съм Дон Улф.

— Какво?! Хайде бе, бих те познал навсякъде, Дон.

— Съжалявам. Името ми не е Дон.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите! Престани с шегите, Дон.

— Имате грешка — повтори Джим все така любезно и вдигна вилицата с картофено пюре до устата си.

— Грешка ли? Дон Улф от гимназия „Картър“, беше кечер12, когато играехме крикет, улица „Смърчова“ номер осемнайсет, нали така? Не, шестнайсет.

— Моля ви — твърдо изрече Джим, усещайки как кръвта застива в жилите му… а може би се сгорещява и лицето му ужасно пламти: — Сбъркали сте ме с някого, мистър.

Натрапникът обаче бе настоятелен.

— Престани! Никак не е забавно. Какво си мислиш, че правиш, дявол те взел?

Почти смеейки се, Кейт възкликна:

— Всъщност е забавно! О, случват се такива неща. Веднъж срещнах една жена, която твърдеше, че сме учили в едно и също начално училище в Небраска. През целия си живот не съм стъпвала в Небраска!

Много спокойно, Джим си отряза тънко парче месо, докато онзи се бе надвесил като огромна мечка над главата му. За бога, още колко време щеше да стои така?

— Не разбирам какъв е този театър. — Очите върху едрото му и гневно лице се присвиха, обходиха набързо групата и отново се насочиха към Джим. — Ако ти не си Доналд Улф, аз съм трамвай. Ако ти не си Доналд Улф, аз ще си изям…

— Тогава седни и го изяж! — извика Лора.

Ричард и Гилбърт се надигнаха от местата си. Несъмнено именно това движение на двамата яки млади мъже сложи край на тази среща, защото натрапникът си тръгна, като мърмореше и хвърляше враждебни погледи назад през рамо.

— Ама че отвратителен… — яростно възкликна Лора.

Бузите на Кейт бяха моравочервени.

— Колко нелепо! — възкликна тя. — Абсолютно нелепо! Какво гадно държане, глупакът му с глупак.

— Пийнал е малко повечко — отбеляза Гилбърт.

Ричард побърза да отмине темата.

— Всякакви ги има. За какво говорехме? О, да, за речта на декана. Джим, мамо, спомняте ли си речта на ректора на нашия колеж, когато аз се дипломирах? Сигурно продължи цял час. Ама че бъбрив тип! Но темата си я биваше. Спомняте ли си…

В типичния си изкусен стил, той се опитваше да разведри обстановката. Също като майка си, младият мъж като че ли четеше мислите на Джим, който незабележимо премери градусите около масата. Температурата изглеждаше нормална. Значи нищо лошо не се беше случило… Явно е така, реши той, докато учестеният пулс все още туптеше в ушите му.

Но този агресивен и гръмогласен грубиян — какъвто си е бил винаги — седеше съвсем наблизо; беше си сменил мястото така, че сега само като обърнеше леко глава, можеше да вижда Джим и Джим можеше да го вижда над трите маси между тях.

— Татко! Ама че се е вторачил в теб! — предизвикателно изрече Лора. — Е, и аз ще го гледам втренчено.

— Не, не прави това. Не го дразни. Недей, Лора.

Гил се засмя.

— Особено като се има предвид, че не съществува закон против зяпането.

— Я го слушайте само — възкликна Лора. — Преди колко часа получи дипломата си, Гил, и вече приказваш като адвокат.

Джим едва се сдържаше да не стане и да си тръгне. Веднага трябваше да се махне от това място. В този момент. Стига всички да не се бавеха толкова много с десерта — първо трябваше да го изберат, после да го изядат, а след това и пиенето на кафе щеше да им отнеме много време.

— Ето ги и моите родители. Искаха да се запознаят с вас — каза Гилбърт.

Когато двойката се приближи, последва обичайното шумно отместване на столовете, всички мъже станаха да поздравят майката, стиснаха си ръцете, донесоха още столове, взаимно се поздравиха със събитието и най-накрая подхванаха сърдечен разговор.

При обикновени обстоятелства Джим щеше внимателно да наблюдава семейството на Гил, но сега виждаше у тях само пречка. Двойка съпрузи, облечени семпло, но хубаво, много учтиви и благосклонни, но точно сега само губеха така ценното му време.

Дали само така му се струваше, или врагът наистина продължаваше да го наблюдава от онзи ъгъл и може би се готвеше да се върне? Или просто Джим бе обзет от налудничав страх?

— Да… — каза мисис Мейпълс. Тя се казваше Хариет и преди около петнайсет минути бе настояла да я нарича така. — … от години получаваме вашия каталог. Да знаете как се изненадахме само, когато Лора ни каза, че сте нейните родители. Моят зет има прекрасно място в Уестчестър. Къщата е преградена откъм пътя с ваши дървета, вашите красиви шотландски борове. Фермата „В полите на планината“! Трябва да е великолепна.

Кейт въртеше някаква лъжица в ръка, пръстите й трепереха, но гласът й прозвуча равно:

— Е, когато имате път към нас, елате — рече тя. — С радост ще ви разведем из фермата да я разгледате.

— Ние с Клайв много обичаме да пътуваме, така че може и да дойдем. Кой знае? — Което всъщност означаваше: Кой знае дали нашият син и вашата дъщеря все още ще бъдат заедно.

Джим погледна Лора — истинска находка. Ако имаше син, щеше да иска той да си намери млада жена като нея, с нейния чар и нейната интелигентност.

Над главата й обаче висеше дамоклев меч. Отдавна го усещаше над собствената си глава, но сега изведнъж осъзна, че тя е до него и мечът виси и над нейната глава. Какво ли щяха да си мислят тези хора за нея, ако знаеха истината?

— Мама има всякакви най-необикновени растения в оранжерията — говореше Лора. — Камбанки, лилии, които цъфтят през есента и разбира се, нейните гардении.

— Гардениите не са нещо необикновено — възрази Кейт.

— Зная, но твоите са изключително разкошни. Татко, аз непременно, ама непременно бих си хапнала едно суфле за десерт.

— Трябваше да го поръчаш преди обяда. Твърде дълго ще трябва да чакаме, докато го приготвят — каза Ричард.

Дали беше прочел мислите на Джим или както обикновено, бе отгатнал настроението му?

— Зная, но одеве не забелязах, че го има в менюто. Май никога не съм яла суфле… о, да, веднъж ядох, сега се сещам.

— На летния панаир — напомни й Ричард. — Преди четири години.

— Е, тогава не е ли време да си хапне пак суфле? Това е нейният голям ден — каза Гилбърт. — Сигурен съм, че шоколадът ще й хареса. Винаги го е обичала.

— Виждаш ли някъде келнера, Ричард? Готови сме да поръчаме десерта — подсказа му Кейт. И се обърна към Джим с обичайния си „съпружески тон“, както закачливо го наричаше той: — Ти беше такова добро момче през целия ден, скъпи. Защо вече не се качиш горе в стаята? Джим имаше болки в стомаха рано тази сутрин — обясни тя, — а сега си изяде целия обяд, след като трябваше да е само на чай и препечени филийки. Хайде де, върви — скара му се тя. — Хайде, иди да се погрижиш за себе си. Тук сме само семейството и приятели. Никой няма да има нищо против.

— Да дойда ли с теб? — попита го Ричард.

— Не, не, не. Както обикновено, Кейт е прекалено внимателна. Аз съм добре. Нищо ми няма. Съжалявам. Вие не бързайте да ставате от масата. Хапнете два десерта, единия вместо мен. Приятно ми беше да се запознаем, Хариет, Клайв. Благодаря на всички. — Чуваше се как отсечено изговаря тези абсурдни слова, като се усмихваше и се спъваше.