Наистина, той знаеше това и не бе необходимо тя да му го казва. Много често, докато яздеше из тези процъфтяващи земи или седеше на масата срещу Лора, или лежеше в топлото легло с Кейт, той изпитваше такова силно чувство на благодарност и радост, че му се искаше да извика.

— Лора има такъв изящен ум и такъв чар. Хората в града много често ми го казват. Може и да прилича на Лилиан, но тя е твоето момиче. Колко пъти съм ти го повтаряла?

— Много пъти, но нямам нищо против да го чуя отново.

— Тя е стъпила здраво на земята, както сама казва. Няма нужда да се притесняваш за нея. Сама ще се погрижи за себе си.

— Не ми се щеше да кандидатства в Медицинския институт в Ню Йорк.

— Само заради неприятните ти спомени, свързани с града.

— О, но не всичките ми спомени бяха лоши, в никакъв случай.

И за миг той се видя да върви към кантората, свеж като самата утрин, видя се до продълговатата маса за конференции, наред с най-добрите юристи в града, чу как отмества стола си и става да се изкаже…

— Лора ще бъде добре, Джим. Не можеш да възразяваш, след като тя самата иска да отиде именно там.

Той се усмихна на Кейт.

— Добре. Няма нужда да ме насърчаваш.

— Така да бъде, няма да го правя повече. Само още едно: хубаво е, че в големия град тя ще има до себе си един млад мъж като Гилбърт. Поне се запознахме с него и знаем кой е.

— О, дотогава Лора може да си има нов приятел. Може би още двама. Кой знае?

Нито той, нито Кейт изказваха някога с думи общата си малка надежда — че Ричард и Лора биха могли най-накрая… но това беше толкова идеално, че изглеждаше малко вероятно да се случи.

Този приятел Гилбърт не беше Ричард, макар че несъмнено изглеждаше много свестен — имаше бърз и остър ум; макар и още студент, мнението му за застрахователната измама, за която всички вестници гърмяха в момента, бе впечатляващо.

— Е, ако тя не си намери друг приятел до следващата година, ще имаме двама дипломирани — Лора ще завърши колежа, а Гилбърт Юридическия институт.

— Не очаквам с нетърпение да замина и да се бутам в тая тълпа там, Кейт.

— Какви ги говориш? — възкликна жена му и очите й се разшириха от удивление.

— Не казвам нищо ново. Не искам да ходя там. Толкова е близо до Северна Дакота. Но вие с Ричард ще трябва да отидете.

— За бога, това място е на четиристотин мили от Северна Дакота! Това е направо глупаво, Джим.

— Може и да си права. Но… не знам… не мога да го обясня… не искам да отида. Нека да измислим за оправдание някакъв внезапно изникнал спешен случай, а когато се върнете, ще наема най-добрата фирма в града и ще събера всички приятели — Лорините и нашите, на великолепно празненство. Какво му е лошото на това?

— Нищо, само дето е съвършено смахнато. Да не присъстваш на дипломирането на дъщеря си. Направо е налудничаво.

— Е, може и да съм изперкал.

— Ти си най-нормалното човешко същество, което някога съм познавала, Джим, освен на тази тема. И ти ще дойдеш с мен и Ричард там, дявол да те вземе.

— Има цяла година дотогава. Защо да говорим за това сега?

Глава 23

Искрящ като разпиляна захар пресен сняг беше поръсил земята тази сутрин. До вечерта тук-там все още се виждаха отделни бели участъци, а през снежната корица бяха пробили стръкчета трева.

Джим бе поискал да се разходи с дъщеря си. Беше вечерта в последния ден от пролетната ваканция и двамата нямаше да се видят повече до официалното раздаване на дипломите в края на май. Лора трябваше да приготви багажа си; щеше да тръгне призори, затова по общо мълчаливо съгласие разходката щеше да е кратка. Неизказани бяха и мислите им за още една продължителна раздяла. Дали някой би могъл да каже колко ще е дълга? Зависеше от това накъде ще я отведе животът. А кой би могъл да отговори на този въпрос? И двамата се стараеха да не мислят за това, мислеха по-скоро за радостта, за триумфа и гордостта. В резултат на дългогодишната им близост всеки от тях знаеше какво мисли другия или в най-лошия случай можеше доста точно да предположи: Лора — че зад гърба си има подкрепата на солидно семейство, а Джим — че тя, слава богу, бе познала само честността и добротата в тази къща.

Когато влязоха през входната врата, кучетата веднага се запътиха към постелките си в коридора. На най-горната стълбищна площадка Джим целуна дъщеря си и й напомни: точно в шест и половина.

— Забравих да си донеса будилника.

— Ще ти тропнем на вратата, не се притеснявай.

— Татко, нали ще дойдеш на раздаването на дипломите? Искам да дойдеш.

— Ще бъда там. Приятни сънища.

Вече в спалнята, той каза на Кейт:

— Срамувам се от себе си. Всичките тези емоции! Ти като че ли не се чувстваше така, когато Рик заминаваше да се дипломира.

— Това е различно — отвърна му нежно тя.

„Времето, времето“ — помисли си той и както често му се случваше, отново се видя как кара колата по дългото тъмно шосе с малката си дъщеричка и пухкавото й мече на задната седалка.

Глава 24

— С отличие — повтори Джим. — Завършила с пълно отличие. Summa cum laude11.

В светлината на късния следобед от хотелския прозорец се виждаше широка и дълга алея, водеща към „острови“ от изящни стари тухли сред океан от пролетна зеленина, всичко собственост на университета. Но той всъщност не ги виждаше; защото виждаше и винаги щеше да вижда само своята Лора — със студентската мантия и шапката, както вървеше тази сутрин в тържественото шествие в университета.

— Нашата Лора — каза Кейт и му се усмихна.

Със сигурност нямаше нищо необичайно в това, че тя каза „нашата“, така както правеше и той, когато говореше за Ричард, но специално в този ден тази дума го трогна. Но пък специално в този ден и най-лекото подухване на вятъра можеше да го трогне.

Кейт беше започнала да се бори с редицата копченца на гърба на роклята си и той отиде да й помогне. Бе дребен жест, подразбиращ се от само себе си, но и той като че ли имаше по-голямо значение в този момент; това бе един интимен, собственически жест, както когато тя оправяше вратовръзката му, а от тук мислите му се насочиха, като по броеница, към следващото поколение.

Сред тълпата и вълненията на деня Ричард и Гилбърт все още не бяха се видели. „Дали не подхранваше глупавата фантазия, че най-накрая за Ричард може да има шанс?“, питаше се Джим. Гилбърт все още се навърташе наоколо, не че той имаше нещо против, пък и така да беше, едва ли щеше да е от полза. Е, тази ситуация щеше да се оправи от само себе си, както обикновено ставаше в такива случаи.

— Ето, всичките са закопчани. Хубава рокля. Най-добре е да слизаме долу. Вечерята ще е в седем, нали така каза? Ще ми се тя да не беше избрала медицински институт в Ню Йорк. — Когато Кейт не отговори, той добави: — Знам, че и преди съм опявал за това, така ще кажеш, нали?

— Несъмнено. Хайде да тръгваме и престани да се притесняваш.

— Не се притеснявам — побърза да каже той. — Наистина не се притеснявам. Радвам се, че Гилбърт и семейството му ще празнуват отделно, така че на масата ще бъдем само ние четиримата. Ще бъде като едно време, само ние четиримата. Да вървим.

В ресторанта двамата се спогледаха и всеки знаеше, че другият мисли същото като него. Наистина бяха красива двойка, тези двама млади, техните деца. Ричард, висок и загорял от слънцето, изглеждаше малко необичайно със сако и вратовръзка, рядко облекло във фермата „В полите на планината“. Лора носеше светлосиня рокля. Дали всяка жена не притежава вродената склонност да съчетава роклите с цвета на очите си? Това се питаше Джим. Изглеждаше необичайно оживена.

— Гил ми е намерил апартамент, на половината път между моя университет и неговата квартира е. Има две големи стаи и миниатюрна кухничка, много чиста, всичко е съвсем ново. С предостатъчно място за всичките ми неща, компютъра и останалото. И не е много скъп, татко, повярвай ми.

— Аз ти вярвам винаги — каза Джим.

Щеше да се справи с разходите. Не че нямаше да има затруднения с парите, но за себе си харчеше много малко, така че щеше да се справи. Мина му през ум за сумите, които редовно бе отделял за нея през първите две години; не бяха много малки, а през всички тези години трябва да бяха нараснали до число, което той дори не се опитваше да пресметне. Каква полза? Тези пари бяха изгубени безвъзвратно. Недосегаеми.

— Гил е ей там, вътре. Взеха си отделно помещение — обясни Лора, като сочеше към коридора. — Ангажирали са три маси, огромно семейство, рояк братовчеди. Много са близки и затова са пристигнали от къде ли не, за да го видят как се дипломира като юрист. Толкова е вълнуващо.

Да, да, така беше… бе се качил на сцената под звуците на музиката и бе получил дипломата си на юрист… преди толкова много години. Беше излязъл хубаво на снимката в нея — очите отворени, приятна усмивка, а не озъбване, точно колкото да изглежда добре. Този момент бе загубен завинаги, както и снимката, заровена някъде в боклуците през онази последна сутрин.

— Не съм ти казала, че Гил получи предложения от три от най-добрите фирми в Ню Йорк. Онази, която е избрал, май се занимава доста с международно право. Париж, Лондон, Рим, където кажеш. Страшно много пътуване! Не е за теб тази работа, татко.

О, той ги познаваше. Уестминстърското абатство, Триумфалната арка, Форума и още много, много: Кайро, Делхи, друг живот, друга личност…

Ричард го гледаше втренчено… а може и да си внушаваше, защото какво толкова имаше да гледа? Освен ако на лицето му не се бе появило някакво странно изражение. Май наистина само си въобразяваше, че го гледа втренчено, той му говореше нещо:

— Как ти звучи супа от омари като начало, а, Джим? Откакто се беше върнал във фермата и работеше като помощник-управител, по настояване на Джим, Ричард бе престанал да го нарича „чичо Джим“. Беше на двайсет и шест години, вече не беше момче. „Практичен идеалист“, така го бе нарекъл Джим. Жената, която успееше да го спечели, щеше да е щастлива.