— Значи това са Димните планини — прошепна Гил. — Подходящо име. Красиви са. Красиви.

— До там има доста мили разстояние, макар че не изглежда така. Местността наоколо е хълмиста.

— И ти обичаш тази хълмиста местност.

— Както казва татко, това място влиза в кръвта ти.

— Мога да си представя как става.

— Хайде да се връщаме. След десетина минути ще се стъмни. Трябваше да вземем фенерче. Татко ми даде, но забравих да го взема.

— Той е забележителен човек. Понякога говори като фермер, а когато обсъждахме онова дело за шпионина във Вашингтон, говореше направо като адвокат, като някой от моите професори.

— Хората често разправят такива неща за него. Хората от разните бордове, на които е член, хората в болницата, от борда на Ед и бог знае колко още други.

— Те двамата се разбират много добре, той и майка ти.

— О, така е. Но как можеш да съдиш за това, след като си тук само от два дни?

— Ще ти обясня как. Това е нещо, което усещам у другите. Не искам да кажа, че съм някакъв смахнат, дето гадае съдбите на хората по чаените листенца на дъното на чашата, но много пъти съм познавал. Е, предполагам, че съм правил и грешки. — Гил се намръщи. — Струва ми се, че баща ти е един много притеснен човек. Прав ли съм?

— О, определено е така. Но при тази голяма отговорност, която е поел тук — съвсем наскоро прибавихме деветстотин акра към фермата — предполагам, че е естествено.

— Той сигурно се притеснява и за теб, скъпа моя лейди.

— За мен ли? Че защо изобщо ще се притеснява за мен?

— Защото ти си съкровище, а хората пазят съкровищата си.



Лора не можеше да обясни защо при приготвянето на багажа си само за два дни у дома бе сложила в куфара и дневника, но ето, че той беше там, на масата в нейната стая. Нито пък можеше да обясни защо, след като се приготви за лягане и се канеше да угаси лампата, изведнъж прекоси стаята, отключи червеното томче и започна да пише:

„Толкова пъти започвам страницата с думите: Всичко това е сън. Именно сега всичко в моя живот върви толкова добре, имам чувството, че сякаш не го заслужавам. Като доброволка в болницата виждам толкова много страдания. Не само че боледуват, но на хората толкова често им липсват любов, семейство, близък човек, който да се грижи за тях, и според мен това е по-лошо от притеснението за следващия наем. Но какво ли зная аз, след като имам толкова много любов и не е нужно да се притеснявам нито за наема, нито за каквото и да било друго…

Толкова ми е приятно да гледам как Гил и татко се разбират. Те като че ли имат толкова много да си казват, сякаш умовете им работят в синхрон. Макар че аз малко се притесних, когато татко, наистина много тактично, направи онази забележка за любовта от пръв поглед, когато бяхме насаме. Когато му разказах как всичко между мен и Гилбърт се случи в един и същи момент, той рече: «Не вярвам в това. Може би понякога се случва, но аз все пак не вярвам».

Дали не говореше за себе си? И ако беше така, коя от двете жени в живота си имаше предвид, Ребека или Кейт? Но той явно е толкова доволен от Кейт, че трябва да е имал предвид Ребека, нали така.

Винаги съм недоумявала, когато усетя онази тъга у него при споменаване на името й. А може да не е тъга, а нещо друго, нещо тайнствено и смътно.

Понякога, след като ми остава още една година до постъпването в Медицинския институт, си мисля каква специалност да избера най-накрая и се чудя дали да не е психиатрия. Струва ми се, че често мога да позная, когато хората прикриват истинските си чувства зад обичайното си учтиво държане или веселост. В библиотеката попаднах на една прекрасна книга — «Анатомия на меланхолията», авторът й е човек от седемнайсети век, но в нея са казани много неща, за които Фройд е писал през двайсети век. Представете си само! И все пак накратко всичко се свежда до въпроса защо правим нещата, които правим.

Не исках да го занимавам с това тази седмица и отдавна не съм правила такова нещо, но най-накрая ще му кажа за пътуването до Филаделфия. Всъщност Гил даде тази идея в края на седмицата, когато пътувахме със самолета до Ню Йорк на гости при неговите родители. На много кратко разстояние с влака е и затова отидохме, взехме такси до улица «Смърчова», а дали не беше «Борова»? Мислех, че знам коя е улицата, но тъй като не бях съвсем сигурна, проверихме и на двете, но дори не успяхме да намерим номера, затова се отказахме. Навярно съм записала адреса погрешно. Някой ден ще опитам пак. Макар всъщност да не е чак толкова важно, искам да видя къщата.

Ричард казва, че е ужасно да притеснявам татко по този начин. Той така ми се разсърди, когато попитах татко къде е погребана Ребека. Каза ми, че била кремирана и че не бива да питам татко за това. Може би е прав. Ужасно е.

Жабите квакат в езерото зад конюшните. Тези звуци ми навяват носталгия — звуците на пролетта, на времето, когато бях тригодишна, откогато са най-първите ми спомени. А може и да не си спомням точно онова време или ако наистина тогава съм чула тези звуци, не съм знаела, че ги издават жабите. Питам се дали жабите имат съзнание; несъмнено все имат някакво, но какво ли е то?

Всичко е мистерия. Любовта е мистерия. Около масата, на която се храним през тази седмица, човек може да види толкова много видове любов. Съществува любовта на татко към Кейт, нейната към него, нейната към мен, моята към нея, моята към татко, моята към Гил и неговата към мен. Наистина вярвам и се надявам, че с времето Гил ще обикне мама и татко и те ще го обикнат. А го има също и Ричард, скъпия Ричард, сега и завинаги.

Да, това е мистерия и сън. Не зная защо изливам всичко това върху хартията тази вечер. Ако можех да отида в стаята на Гил от другата страна на коридора, щях да го излея пред него и той щеше да ме разбере. Но макар да знаят със сигурност, че ние с него спим заедно, татко и мама не биха искали да го правим в тяхната къща, ето защо аз, разбира се, няма да отида в неговата стая.

Тази вечер така преливам от чувства, че бих могла да плача, да се смея или и двете едновременно. Като огледам стаята си, си спомням за моята котка Фелиша, която е мъртва отдавна, и за това как я кръстих на приятелката на Ричард от гимназията. Наистина утре трябва да си взема една котка и да я кръстя Фелиша, за да го подразня. Във всяко семейство трябва да има котка. Да, точно това ще направя.

А сега затварям дневника и го заключвам. Лека нощ.“

Глава 22

Докато Лора пишеше в дневника си в стаята в дъното на коридора, Джим извади един сгънат вестник от някакво чекмедже и го показа на Кейт.

— Ето, погледни. Изрязах го вчера. Нямах намерение да те тревожа, но въпреки това го направих.

— Не ми казвай. Още някое ново голямо събитие, свързано с познато за теб име?

— Да, този път във Венеция. Е, Венеция сама по себе си е истинско чудо. Два пъти съм бил там. Но като прибавиш всички тези имена, парите, модните тоалети на отвъдокеанските туристи, бижутата, става направо бляскаво. Почти можеш да ослепееш. Виж. Прочети.

Кейт прегледа набързо страницата — сбито набран текст с половин дузина снимки на купонджии в гондоли и хора, скупчени на потънали в цветя балкони.

— И така, какво според теб означава това? — попита тя.

— Явно е, те са се разделили. Сторм я е напуснал. Предполагам, че най-накрая му е дотегнало… отново се е настанил в дома си на Лонг Айлънд. „Лилиан Сторм и нейният придружител, известният швейцарски спортист Луиджи ди… Някой си, са си купили селска къща от седемнайсети век в Тоскана.“ Брей, брей. И какво ново още?

— Той май е доста стар, нали? Е, стар за нея. Видът й е на около двайсет и пет годишна.

— Не изглежда зле за жена на четирийсет и осем. Но тя е наясно как да застане пред камерите в подходящата поза.

— Погледни тези гривни. И дантеления корсет. Знае как да се облича.

Долавяйки нотките на презрение в гласа си, той добави:

— За всичко това са необходими само добър вкус и няколко милиона долара. Коригирала си е устните, както забелязвам.

Кейт го погледна едновременно загрижено и с известно любопитство.

— Милият ми Джим, все още се чувстваш огорчен, нали?

— Никога не съм бил огорчен, бях направо бесен, докато не го превъзмогнах. Сега само се страхувам, все още се страхувам.

— Но помисли, сега трябва да се страхуваш по-малко отвсякога, след като Сторм с неговите пари и детективи напусна сцената. Не че те успяха да постигнат нещо. — Като се приближи до него, Кейт положи глава на гърдите му. — Сърцето ти… бие толкова учестено! О, проклета да е, че отново влиза в живота ти. Как си обясняваш държането на една жена като нея? Как си го обяснява самата тя?

— Тя всъщност не си го обяснява. Дори не се опитва, само дето казва, че се отегчава, става неспокойна. Нищо и никой не са й достатъчни за дълго време.

— Предполагам, че човек би трябвало да я съжалява. На теория аз я съжалявам, дори само защото сигурно страда ужасно и си иска детето.

— Мисля за това. Знаеш, че е така. Но също така мисля и какъв живот щеше да води Лора сега, ако не бях направил онова, което направих.

— Скъпи, трябва да престанем с това. Умолявам те да изхвърлиш всички тези нюйоркски вестници и светски колонки от живота си.

— Предполагам… о, не знам. Предполагам, че ще прекарам в страх остатъка от живота си. Тя винаги получава онова, което иска, Кейт.

— Е, тя не получи Лора, след като се опитваше да го постигне в продължение на близо двайсет години, и няма изгледи да я получи. Безсмислено е да се страхуваш. Ето ти я нея, виж, носи се из цяла Европа, а ти тук очакваш да се появи като призрак и да се материализира.

Джим изпусна една огромна въздишка на облекчение.

— Знам. Съжалявам. Трябва да признаем, че не ми се случва често да се чувствам по този начин.

— Става само когато четеш подобни писания. Престани да мислиш за това. Имаш толкова много неща, за които трябва да си благодарен, Джим. Трябва ли аз да ти го казвам?