Следващата година двамата щяха да завършат — той Юридическия факултет, тя колежа, а медицинският институт тепърва й предстоеше. Всичко беше като един сън, мислеше си Лора, докато разглеждаше снимката. Беше един от онези дни, когато всичко, от хубавото време до отличната оценка на изпита по биохимия, бе съвършено. И като почувства внезапен подтик да пише, тя отвори дневника си и започна:

„Като чета сега написаното преди три години, виждам огромна промяна в себе си. Дали се дължи на естествената разлика между тийнейджърите и хората на двайсет и няколко, или на факта, че съм далече от дома и съм принудена да порасна, защото мама и татко не са тук да ме закрилят? Но ако трябва да съм честна, те направиха повече, отколкото да ме закрилят; те ме побутваха нежно напред по пътя, който знаеха, че искам да поема. Като се замисля за тези отминали дни, ясно виждам как ми помогнаха.

Татко ми намери работа за летния сезон в кабинета на доктор Барет. Не бях особено претоварена, но гледах и слушах. Толкова много хора ми помогнаха. Зъболекарят хирург, който ми извади мъдреците, ми даде някои статии за зъбната хирургия, защото бях любопитна. Доктор Скофийлд ми написа онази прекрасна препоръка за колежа. Мисис Бонди, учителката по химия, и много други направиха същото. Хората все още ми помагат. Когато кандидатствах за работа като доброволка в университетската болница (разговори с пациентите, болни от рак), доктор О’Рурк ми позволи да наблюдавам една операция; мислех си, че ще бъда ужасена, но не стана така. Бях като омагьосана. Там беше и професор Райх, който похвали работата ми на писмения изпит по етика на биологичните изследвания. Обеща ми да я цитира в своя статия — да я цитира, както и името ми!

Имам такъв късмет. Когато съм суеверна, което не става много често, се чудя дали наистина е вярна онази поговорка, че прекалено хубавото не е на хубаво. Гил казва, че това е абсолютна глупост. Той е толкова практичен и здравомислещ. Казвам му, че има адвокатски мозък. Усещам силата му. Усетих я още в първия ден, когато се срещнахме. Тогава не разбирах, че е нещо нечувано студент от Юридическия факултет дори да забележи някаква си обикновена новачка. Но както се казва, нещо стана между нас. И продължава да става, независимо къде се намираме, в кафенето, на кино, на екскурзия или в леглото — особено в леглото.

Спомням си, когато бях влюбена в Ричард. От време на време се чувствам малко виновна пред него. Не че някога сме си казали нещо определено, но не бяха ли чувствата ни достатъчно силни, та да имаме основание да ги споменаваме сега? От друга страна, може би не. Аз все още го обичам, но това не може да се сравнява с чувствата ми към Гил, нито пък е нещо, което лесно бих могла да опиша. Може би един филолог би се справил с това, то явно не е моята област.

Но едно мога да кажа: колкото и да са различни един от друг тези двама мъже, всеки от тях ми напомня за татко. Разбира се, вярно е, че жените, дори без да го съзнават, избират мъже, които напомнят бащите им. Нито един от тези тримата, татко, Гил или Ричард, не прилича на другите, но всеки от тях поотделно е чувствителен, решителен, умен и мил.“

Лора затвори дневника с червената подвързия, заключи го и го прибра. Някой ден несъмнено щеше да прочете написаното и да види себе си в огледалото на времето, точно както сега се беше видяла на десет години. О, ако човек можеше да надникне в бъдещето…

Тя се усмихна, прозя се и като се настани в креслото, облегна глава назад. Денят беше дълъг, а въздухът бе наситен с мириса на настъпващата пролет, да не говорим за аромата на мамината гардения. Мама бе осигурила това кресло и бе украсила леглото й с кретонени възглавници и завивка на цветчета; с любов бе обзавела тази гола стаичка за дъщеря си.

— Доктор Фулър, предполагам? — Вратата беше отворена, но Гил винаги чукаше, преди да влезе. — Пак ли се мотаете без работа, докато аз отидох в библиотеката още в два часа?

— Аз бях в биологическата лаборатория.

— Ей, какво мирише толкова хубаво тук?

— Гарденията. Докараха я днес. Мама отглежда гардении. Това е нейната област, декоративни храсти и подобни.

— Хареса ми, когато беше тук. Тя е интересна дама. А и синът й трябва да е интересен. Никога не съм познавал човек, който е завършил лесовъдство.

— Ричард ще ти хареса. Гарантирам ти.

— Имало ли е нещо между вас двамата?

— Всъщност не. Защо ме питаш?

— О, едно момче с такава хубава външност, поне на снимката, което не е роднина, а расте със зашеметяващо момиче… Много е възможно, нали?

— Всичко е възможно, скъпи. Но аз по една случайност съм твоето момиче, а не на някой друг.

— Поотмести се, креслото е достатъчно широко за двама. Боже мой, ти имаш най-сините очи, които съм виждал.

— Казват, че са като на майка ми.

Гил погледна към стената, където Ребека се усмихваше, а след това обратно към Лора и обяви, че тя въобще не прилича на майка си.

— Сигурно си татковата дъщеря.

— Е, ще се запознаеш с него, когато ни дойдеш на гости през пролетната ваканция. Тогава сам ще решиш на кого приличам.

— Той никога ли не ти е идвал на гости тук?

— Не, той не обича да пътува. Не обича да напуска фермата.

— Типичен фермер. Мълчаливец ли е? Винаги си ги представям такива.

— Че какво, за бога, би могъл да знае за фермерите един нюйоркчанин като тебе? Не, той е тъкмо обратното. Той е историк, учен, дори оратор. Чувала съм го да говори на градските събрания, чувала съм го да говори и у дома.

— Как така се е случило да прекара живота си във ферма?

— Предполагам, че просто му е харесало. Израснал е във ферма в Мейн.

— Е, с нетърпение очаквам това гостуване. Той трябва да знае, че съм благонадежден човек. А междувременно утре е събота, какво ще кажеш за една екскурзия от пет мили и да се поплискаме в басейна, а след това луксозна вечеря в ресторанта „При Ромео“.

— „При Ромео“ ли? Ей, виж какво. Не моят баща работи на Уолстрийт. Трябва да внимавам с парите.

— Какво? Дъщерята на стопанина на „В полите на планината“?

— Татко не е собственикът. Фермата е на мама, а той получава заплата.

— Така и така се канех да те почерпя. Аз съм старомоден, изостанал съм от времето си. Не си ли забелязала, че не позволявам на жените да плащат?

— Забелязала съм, че ти си най-сладкият мъж на света.

— Така ли? Добре. Покажи ми колко съм сладък. Стани от това кресло и заключи вратата.

Глава 21

— Този дъб, дето го виждаш ей там до оградата — каза Джим — е най-малко на сто години, Гилбърт. В тази част на страната растат главно борове и дъбове. Следващия път, като ни дойдеш на гости, ще трябва да те заведем на излет в Димните планини. Ще видиш девствени гори, повече от половин милион акра. Ще видиш морени, големи колкото малка къща, останали от ледниковия период, неща, които не можеш да видиш там, откъдето идваш.

— Мистър Фулър, чувам, че не ходите много често там, откъдето идвам.

— Опасявам се, че е така. Никога не съм обичал особено да пътувам, пък и тук така и така имам прекалено много работа.

— Но сте ходили в Ню Йорк, нали? Трябва да сте посетили Ню Йорк, когато сте живели във Филаделфия. Само на един хвърлей разстояние е.

— Е, бил съм там, но повечето пъти просто съм преминавал през града.

Всички седяха на верандата след вечеря, а Лора спокойно слушаше тихия разговор, изпълнена с щастие и горда със своя дом. Беше почти забавно да сравнява това гостуване в края на седмицата с гостуването у семейството на Гилбърт в техния апартамент на четиринайсетия етаж над авеню, претъпкано с автомобили. Родителите му бяха приятни хора, много умни и много сърдечни, но страшно забързани през цялото време и следователно у тях всичко бе толкова различно от спокойния начин на живот у дома.

— Много лошо, че Ричард го няма. Можеше да ти разкаже някои интересни неща за тази част на страната. Отиде на кратък семинар по лесовъдство и не успя да се прибере за края на седмицата.

— Бих искал да се запозная с него.

— Защо не отидете до наблюдателницата, докато е още светло? — предложи Кейт. — Гледката е наистина изключителна, особено точно преди залез-слънце. До там и обратно има малко повече от две мили, но си струва да отидеш.

Винаги изпълнен с желание да види нещо ново, Гилбърт веднага стана от люлеещия се стол.

— Добра идея. Хайде да вървим.

— Това твое семейство, страхотни хора са — каза той, докато се изкачваха по склона на хълма. — Възхищавам се от ентусиазма им. Харесвам ги и се надявам и те да ме харесват.

— Разбира се, че те харесват. Защо не?

— Не знам. Баща ти толкова често споменаваше Ричард, че взех да се питам дали няма нещо… ами дали няма някаква причина да мисли, че ти и той… че той е влюбен в теб или ти в него.

— Това беше, когато бях на петнайсет години, но от онези чувства сега не е останало нищо. Всъщност аз се надявах вие двамата да се срещнете — каза Лора, макар да не беше самата истина. Тя щеше да изпитва известно неудобство да седи на масата с тези двама мъже едновременно. Някога Ричард знаеше и най-интимните й мисли… Засмя се. — Ричард е чудесен човек, но понякога ми се струва, че мисли единствено за околната среда, за опазването й, за дърветата и за правата на животните.

— Тогава съм доволен. Не искам той да мисли за теб или ти да мислиш за някой друг, освен за мене. Това са моите нареждания.

„Гил излъчва светлина, когато сърцето му е пълно“ — помисли си момичето. Сякаш с всеки изминал ден научаваше нещо ново за него. И като посегна нагоре, тя го погали по бузата.

— Очите ти, Лора. Тези сериозни очи, които обичам. Вървяха ръка за ръка почти без да говорят. Въздухът ухаеше на борове. Една лисица се мярна на пътеката и светкавично изчезна в шумолящия гъсталак. Най-накрая достигнаха последната спирка и впериха погледи в гледката долу, и двамата еднакво изпълнени с благоговение тя, за която това бе един от първите спомени в живота и, и той, който я виждаше за първи път. На двайсет опасни метра надолу в пропастта водопадът се гмурваше в реката. В далечината между хоризонта и планините лежеше синкава мъгла.