Мама казва, че когато умре любим човек, е мъчително да говориш за него. Не искаш да ти се напомня. Но аз не смятам, че това е вярно. Рик — Ричард — доста често говори за чичо Кларънс. Той и мама дори разказват смешни случки и се смеят заедно. И въпреки това зная, че са го обичали. Спомням си също как, когато Коко, нашето ловджийско кученце, се разболя и умря, никой не искаше да си спомня за него. Но напоследък, когато говоря за него, аз си спомням колко беше сладък, колко щастлив беше в нашата къща и вече не съм чак толкова тъжна. Така че си мисля… дали не е възможно татко да не е обичал майка ми и затова да не ми казва някои неща? Майката и бащата на моята приятелка Емили се разведоха и аз съм сигурна, че ако някой от двамата умре, другият ни най-малко няма да се натъжи и няма да му се иска да отговаря на въпроси.

А може да е тъкмо обратното. Възможно е татко да е обичал Ребека повече, отколкото обича мама, но човек не може да измери точно любовта и сигурно затова, ако я е обичал повече, сега не иска да нарани мама, като споменава за нея. Но пък тогава, ако искаше, той можеше да ми разкаже всичко насаме.

Веднъж, като бях на единайсет и много-много не разбирах тези неща, зададох един ужасен въпрос на мама: дали татко е обичал Ребека повече от нея. Струва ми се обаче, че не нараних особено много чувствата й, защото си спомням как ми отговори много тихо само това, че не можеш да обичаш двама души по един и същи начин. Значи може да е вярно. Никога няма да разбера, защото той със сигурност никога няма да ми каже.

Не иска да ми каже нищо и за моите баби и дядовци. Тук хората винаги говорят за предците си. Джулия Скофийлд има един пра-пра… — не знам колко пъти прадядо, който е участвал в битката при Гетисбърг9. Ричард разправя, че семейство Бенсън са живели на тази земя от двеста години, от времето на Джордж Вашингтон.

Татко твърди, че наистина ми е казал много. Разправял ми е за неговата майка и за фермата и за това как е научил за смъртта на баща си в деня на десанта в Нормандия през 1944 година. Но аз искам да науча за другата си половина. Той все ми повтаря, че щял да ми каже повече, стига да можел, че са живели в Европа и че нямало начин да открие за тях каквото и да било. Това е почти все едно да съм осиновена. Бих могла да го разбера, но е различно. Понякога, макар че няма смисъл, малко се ядосвам. Не се ядосвам на татко, защото предполагам, че той не може да направи нищо, а просто защото ми се вижда, че някак си не е честно.

Макар че почти не споменавам за тези неща пред Ричард, струва ми се, че той разбира по-добре от всеки друг. Струва ми се, че знае за тези мои настроения. Не знам защо съм толкова сигурна в това, но е така. В някои отношения той ми напомня за татко, такъв един спокоен и сериозен, но е много по-красив от него. Разбира се, той е много по-млад, по-близо е до моята възраст и затова ме разбира по-добре. Наистина много ми липсва сега, когато вече учи в университета. Понякога си мисля, че това е началото на любовта. А може би вече съм влюбена в него.

Веднъж го прегърнах и го накарах да ме целуне по устните, за първи път целувах някого по този начин и оттогава с никой друг не съм го правила. Спомням си как той свали ръцете ми и изглеждаше някак уплашен.

— Не бива да го правим — каза той. — Ти си само на петнайсет.

Може би е искал да каже, че като стана по-голяма, ще можем да го правим. Надявам се да е така. Ние не сме брат и сестра и затова бихме могли да се оженим, ако искаме, и колкото повече си мисля за това, толкова повече ми се иска. Той ще бъде чудесен съпруг, много любящ.

Той иска да се грижи за околната среда, за замърсените реки, обезлесяването и разни такива неща. Току-що стана член на клуб «Сиера». Сигурна съм, че целия си живот ще прекара в тази ферма. Това е неговото наследство. Татко го дразни, като го нарича Даниъл Буун10. Личи си, че татко го обича.

Ричард казва, че татко много му е помагал, след като чичо Кларънс умря. Татко помага страшно много на куп хора в града. Куп хора идват при него за съвет, защото е много умен. Отначало не разбрах, че той ми е помогнал да си намеря работа като доброволка в болницата. Навярно и така щях да получа тази работа, но стана по-бързо, защото той е член на борда, каквото и да означава това. Наистина обичам работата си. Доста е важна. Нося розова престилка и имам много професионален вид, когато разнасям картоните на пациентите по стаите с количката или когато чета приказки на малките на детския етаж.

Понякога си мисля, че може да ми хареса да стана лекарка. Имам отлични бележки по точните науки, затова може един ден да съм от хората, които ще открият лекарство против рака, който е убил чичо Кларънс и майка ми. Татко казва, че това е възможно. Той ми каза, че имам много остър ум и че затова ми е купил микроскопа, за да мога да виждам надълбоко в нещата. Много е интересно как една мравка или някое листо изглеждат съвсем различни под микроскопа. Да, наистина мисля, че бих могла да стана лекарка, ако работя много упорито. Татко казва, че е невероятно какво може да постигне човек, ако се опита.“

Глава 19

„Това е последната ми седмица у дома. Следващата ще бъда в Средния запад, на другия бряг на Мисисипи, и ще прекарам там четири години. Не съм съвсем сигурна какво чувствам. Развълнувана съм, любопитна съм и малко тъжна. От всичко по малко, предполагам, както и в главата ми се въртят произволни мисли.

Татко наистина не искаше да ходя в Средния запад. Всъщност щеше да е най-щастлив, ако бях избрала някое място на юг, близо до дома, или ако не това, някое красиво място, като Калифорния. По някаква причина той не харесва Средния запад. Но две момичета от нашия клас отиват там, където и аз, и ще бъде страхотно.

Дните вече са видимо по-кратки, но въпреки това си личи, че е краят на лятото, защото рожковите се разпукват и потракват по дърветата. Ще запомня това. Ще запомня и как жабите квакат през пролетта. Като знаете какъв живот съм водила на такова тихо място като тази ферма и в този малък град, където ходех на училище, няма да повярвате, че ще ми останат толкова много спомени.

И все пак, като се замисля, дните ми тук бяха така пълни. Хората все говорят колко много е пораснал градът. Татко все твърди, че не може да повярва колко много промени са станали, откакто е пристигнал тук преди по-малко от двайсет години. Построили са ново разклонение на главната магистрала, а търговската улица на града е само на шест мили от нея. Почти не е възможно да намериш място за паркиране на Мейн Стрийт, особено в края на седмицата. Има нов кинотеатър, наистина много хубав, с три екрана и удобни седалки. Има най-малко петнайсет нови магазина, луксозен фризьорски салон, където ми направиха страхотна прическа, и магазин за деликатеси. Болницата е станала почти двойно по-голяма и някой е построил красив нов хотел за хората, които идват на посещение при пациентите.

Ричард казва, че татко бил инициаторът и движещата сила при построяването на детското крило, което докарало толкова много нови лекари в болницата. Гордея се. Страшно много слушах за него, когато работех в лабораторията миналото лято, приготвях предметни стъкла за микроскопите.

«Повече никакви затънтени градчета» — каза Ричард вчера, когато отидохме на летния панаир. Това беше последният ни ден заедно до Деня на благодарността и ние му се насладихме. Обядвахме в един от новите ресторанти и беше приказно. Приготвиха ни шоколадово суфле, за първи път го опитвам. Ресторантът беше ужасно скъп, но Ричард каза, че това е празненство в моя чест и в чест на заминаването ми.

След като се прибрахме у дома, оседлахме конете и дълго яздихме чак до наблюдателницата, където завързахме конете и седнахме на нашето специално място над смайващия водопад. Има нещо мистериозно в това място. Можеш да водиш интересен или дори весел и шумен разговор, а после изведнъж някаква печална мисъл го прекъсва. Ричард каза: «Слава богу, че живеем достатъчно далеч от града и никой няма да развали това място». Малко е вероятно градът да се разшири в тази посока заради хълмовете и всички други големи ферми наоколо като нашата, които хората вероятно никога няма да искат да продадат. Зная, че мама и татко никога няма дори да помислят за продаване. Също така наричам Ричард «планинец». Той казва, че е доволен от това, и аз съм съгласна с него, защото го обичам такъв, какъвто е.

Да, аз наистина, наистина го обичам, и то не като брат. Бяхме застанали на скалата и се готвехме да се качим на конете и да яздим до дома, когато се целунахме. Не сме го правили повече от три-четири пъти досега, доколкото си спомням. Когато го правим, винаги изпитвам нещо като шок и не ми се иска да спра. Усещам, че и Ричард не иска да спре. И днес, както и другите пъти, той ме пусна.

«Ти си прекалено млада — каза; нещо, което едва ли е вярно. — Те ни имат доверие, Лора.»

Зная това, зная, че е прав. Много е умен.

«Освен това ти заминаваш и може да срещнеш някой друг.»

Но тук греши. Няма да срещна друг. Ако двама души могат да се чувстват идеално заедно, това сме ние двамата.“

Трета част

Торнад

1996 г.

Глава 20

Дневник номер четири, подвързан също като предишните с червена кожа, лежеше на бюрото, отново поставено между два прозореца, този път с изглед към хълмистия парк на университета. Над него във вертикална редица бяха окачени снимки — мама и татко заедно на предната веранда, Ричард на кон, както и Ребека с очарователната си усмивка, единственото й изражение, което Лора бе виждала.

В стаята имаше още една голяма снимка — на Лора и Гилбърт Мейпълс, направена в онзи ден преди няколко месеца, когато двамата бяха обявили годежа си, макар и съвсем неофициално — само един пред друг. Изглеждаха така, сякаш току-що са се смели. Докато неговата светла коса беше разрошена от вятъра, нейната бе гладка и дълга, вързана на конска опашка. Кафявите му очи се усмихваха. Тя винаги си мислеше, че искрят, сякаш той пази някаква голяма тайна, за която никой не може да се досети.