— Щях да уредя една малка сватба следващия месец направо ей там, на моравата.

— Тогава да го направим, Джим. Не можеш да продължаваш да живееш в страх по този начин. Аз не се страхувам и ти не бива да се страхуваш. Ние четиримата ще имаме нормален дом. Дължиш го на Лора, а мистър Артър Сторм да върви по дяволите.



Мистър и мисис Джим Фулър стояха под сенника на моравата и приемаха поздравленията на гостите си. Приятно замаян, сякаш бе пил шампанско — макар че все още не бе близнал и капка — Джим виждаше как всичко се размазва пред очите му: този яркозелен и златист ден, Кейт в кремаво, рижите й коси, спуснати до кръста, Рик, важен с тъмносиньото си спортно сако, и Лора с дългата си розова рокля, избрана от него самия в един каталог. Гостите, всички явно одобряващи случилото се, се смееха и бъбреха. А бяха и невероятно много, повечето бяха дошли от града, където той за няколко години си беше спечелил повече приятели, отколкото други за цял живот, както казваше Кейт.

Джим огледа прясно боядисаната къща. Относителното им благополучие се беше отразило и на вътрешното обзавеждане, подготвено за новото обединено семейство. Отрупаните с книжа бюра в някогашната всекидневна бяха преместени в просторната селска къща, където той и Кейт имаха отделни офиси. Таванът в стаята на Лора беше облепен с тапети с цвета на небето — сини с бели летни облаци. Той все още не беше погледнал спалнята, където тази нощ щеше да спи с Кейт.

Тя го бе попитала дали не иска да я види. „В меки цветове е — бе казала — боровозелено и прасковено. Надявам се да ти хареса.“ — Лицето й лекичко се бе сбърчило от притеснение, което го накара да се засмее и да го изглади с целувка. „О, ще ми хареса — беше отвърнал той. — Много ще ми хареса.“

Късно вечерта, след като всички си бяха тръгнали, новото семейство се качи на горния етаж, за да прекара нощта заедно за първи път в голямата къща. Джим излезе за няколко минути на верандата. Безлунната сребриста нощ навън бе застинала неподвижно. Нито един лист не помръдваше. Царяха съвършен мир и спокойствие, каквито той не познаваше, откакто напусна Ню Йорк, което сякаш се бе случило преди сто години. Всъщност… може би никога не беше вкусвал такова спокойствие.

— Какъв ден! — каза Кейт, приближавайки се зад гърба му. — Как се чувстваш? За какво мислиш?

— Цял ден се чувствам така, сякаш току-що съм спечелил продължителна битка. Опитвам се да се сетя за някакъв цитат.

— Ти, с твоите цитати! Хайде, кажи го.

— От Стоунуол Джексън е, нещо такова: „Нека да прекосим реката и да си отдъхнем на сянката“. Е, аз току-що прекосих реката и сега ще си отдъхнем.

Глава 16

Понякога Лора обичаше да се усамотява в стаята си. Харесваше й да разглежда нещата, които притежаваше: розовия халат, окачен в отворения гардероб, кутийка за бижута и най-важното — дневника, който татко й беше подарил предната година за деветия й рожден ден.

Подвързаното с червена кожа томче с ключе лежеше на бюрото. И ако го заключеше, никой нямаше да може да прочете тайните й мисли. Често обичаше да чете написаното, сякаш беше роман.

„Обичам да чета. В книгите има много неща, най-различни неща, които те карат да забравяш неприятностите, например счупения пръст, който ме болеше така ужасно. Спомням си как четох приказката за ескимосите и техните иглута и болката ми почти мина. Чета всеки ден, когато се прибера у дома, само понякога, когато ми се спи, не чета. Излягам се на пода и гледам този красив таван с белите облаци по него. Тогава си спомням за лятото, когато плувам в езерото и гледам небето. Чудя се какво ли има наистина там горе, в небето. Нали все трябва да има нещо? Чудя се дали котката Фелиша, която лежи до мен на килима, въобще си мисли за такива неща. Татко казва, че животните, разбира се, също мислят, но ние не знаем какво.

Хората все ме питат защо съм кръстила котката Фелиша, но това е тайна и аз не им казвам. Фелиша се казва приятелката на Рик и един ден ми се прииска да го ядосам. Само че той не се ядоса. Смешно е, че взе да се държи като възрастен, откакто е в средното училище. Когато кажа нещо, той някак си ме гледа като възрастните, дето си мислят: «Какво умно хлапе!». Но понякога ме ядосва, защото вече не съм малка, на десет съм. Обаче всъщност нямам нищо против, защото Рик наистина ми е приятел, дори повече от някои от най-добрите ми приятелки в училище, като Меган и Джулия.

Един ден го видях гол. Не знаех, че е в стаята си, и отворих вратата. Не зная точно защо влязох там. Струва ми се, че търсех бонбоните, дето все ги крие. Не трябва да яде бонбони, защото ти излизат пъпки, когато си в средното училище. Надявам се аз никога да нямам пъпки. Той скочи и грабна една хавлиена кърпа, но аз го видях. Изглеждаше странно. Предполагам, че се е оплакал на мама, защото тя ми каза, че трябва да чукам на вратата, преди да вляза. «Ти знаеш много добре» — каза ми тя. Но също така ми каза, че не трябва да се чувствам зле, задето съм видяла Рик. Не било лошо, само било неучтиво да гледаш хората, когато са без дрехи. Тъй че вече не мисля много за това, само понякога, защото наистина изглеждаше странно.

Ние двамата с Рик правим хубави неща заедно. Сега вече, след като съм на десет, не се налага да яздя понито. Татко ми обеща кон и много скоро ще отидем да видим една дребна кобила, която ще е много подходяща за мен; или аз за нея. Но ще запазим моето пони. То е живяло тук през целия си живот и сега трябва да остане и просто да се наслаждава на пасището. Татко казва, че животното не е като предмет, който можеш да дадеш на някого или да продадеш, без да нараниш чувствата му.

Татко казва, че бялото зайче, което стои на нашата морава и през повечето време пасе трева, най-вероятно е било подарено на някого за Великден, а той не го е искал и просто го е изоставил край пътя. То не си играе с другите зайци тук, но те са кафяви и диви и може би не го харесват, но аз го харесвам. Като не го видя няколко дни, ми става мъчно за него и се надявам, че не го е смачкала някоя кола или не го е изяло някое куче.

Когато имам кон, ще искам да е пъстър като на мама. Тогава ще яздя по дългата пътека нагоре по хълмовете. Един път ходих там, когато яздих с татко на неговия кон. Тогава бях много малка, но си го спомням. Като се качиш горе на върха, можеш да видиш далече долу един голям водопад. Главата ти се замайва, като гледаш от толкова високо. Там не можеш да влезеш да плуваш. Водата тече толкова буйно. Но можеш да завържеш конете и да си направиш пикник горе, на върха на хълма.

Харесват ми нещата, които правим. Много от моите приятели не правят нещата, които ние правим. Рик казва същото за някои от неговите приятели. Миналата събота посадихме две магнолии. Едното дърво е на Рик, а другото мое. Сега приличат на пръчици, но един ден ще станат големи дървета и ще имат розови цветове. Ние двамата с Рик се грижим за тях. Трябва да ги поливаме и да ги торим, каква глупава дума. Все още не са пораснали много, но татко казва, че е, защото сме ги засадили току-що, едва миналата събота.

Единственото нещо, което не правим, е, че никога не ходим надалече. То е, защото татко мрази големите градове. През пролетната ваканция Джулия ще ходи със семейството си във Вашингтон, за да видят паметника и цъфналите вишни и може би дори президента. Чудя се дали ще разговарят с него, или просто ще го зърнат през оградата. Във всеки случай и аз искам да отида там, но татко не иска и това наистина много ме ядосва. Наистина съм ядосана. Мама казва, че не бива. Тя казва, че той е най-милият човек на света, и ми се струва, че това е вярно. Да, вярно е.

И мама е много мила. Тя почти никога не ни се сърди за нищо. Татко също. Искам да кажа, да са сърдити наистина, както родителите на някои други деца, които ги карат да плачат. Понякога бащата на Джулия Скофийлд се държи гадно. Крещи й. Тогава тя ходи при дядо си и баба си и те я карат да се чувства по-добре. Нейният дядо е лекар и ме харесва. Казва, че ме е познавал, когато съм била на две годинки. Не си спомням. Той казва, че тогава татко ме е довел от Филаделфия. Веднъж чух татко да казва на мама, че доктор Скофийлд приказва прекалено много. Но аз не мисля така. Той разказва вицове и аз го харесвам. Иска ми се да имах дядо.

Иска ми се цялото ми семейство да не е мъртво като майка ми. Нейната снимка стои на бюрото ми точно до този дневник. Гледам я много често. Според мен прилича на журналистка от телевизията. Има тъмна коса като моята. Странно е, като си помисля, че тя ме е отгледала вътре в тялото си, а аз дори не я познавам. Понякога ми се иска да имах рижи коси като на мама, защото я обичам, а майка ми не мога да я обичам, защото не я познавам. Но все пак понякога си мисля за нея и наистина ми се иска да я познавах.“

Глава 17

Когато под напора на топлия вятър пожълтелите листа се изсипват с шумолене на земята, залезът настъпва рано. Щурците пеят, а птиците мълчат. Следващия месец по това време листата ще са опадали от дърветата и ще бъде прекалено тъмно, за да чете човек на предната веранда.

Така размишляваше Джим, докато седеше, изопнал уморените си крака, а отворената книга бе паднала до него. Но това беше здравословната умора, която идваше след един дълъг и добре прекаран ден.

От ранна утрин мъже садяха млади елички в отдалечените ниви, докато на отсамната страна на потока товареха в камион вече поизраснали дръвчета. Изпълнен с приятни смесени чувства на благодарност и гордост, Джим бе наблюдавал как работниците експедират произведените във фермата продукти и ги откарват.

Сега Рик ги следваше надолу по пътя. Джим не можеше да не се усмихне. От деня, в който бе получило шофьорската си книжка миналия месец, момчето не пропускаше нито една възможност да я използва.

Той щеше да им липсва. В последния клас на гимназията, на крачка от колежа, тези момчета никак не си губеха времето. Поне някои от тях, а за Рик това бе съвършено вярно. Снощи на вечеря той разправяше толкова много неща за Апалачите, как преди милиони години тези заоблени зелени планини са били високи, назъбени и покрити с лед като Алпите, един факт, който Джим не знаеше. Рик несъмнено щеше да стане нещо като естественик, човек, който обича земята, какъвто беше баща му. И Джим замечтано си припомни онези следобеди, когато ставаше рефер на бейзболните или футболните мачове, които бе гледал на игрището на гимназията, припомни си шахматните партии, които двамата играеха през зимните вечери.