И все пак под повърхността имаше и нещо друго, една мрачна и зловеща реалност.

— Престани да четеш тоя вестник — изкомандва Кейт от вратата.

— Не четях вестника. Изчислявах данък продажби, ако искаш да знаеш.

— Не ти вярвам. Какво прави този вестник на бюрото ти? Джим Фулър, бих искала да престанеш да носиш този вестник вкъщи и да му четеш гадостите.

— Ти все още не си го чела, откъде тогава знаеш какво пише в него?

— Мога да позная какво пише само като те погледна и затова не искам да го чета. — Кейт за миг се намръщи. — Е, може би. Може би трябва да го прочета. Разгърни го.

„Тази седмица в Париж с частен самолет пристигнали хайлайфните приятели на Артър и Лилиан Сторм, бивша Бъзли. След един трудно извоюван развод и идиличен меден месец на яхта сред гръцките острови последвало празненство по случай нанасянето в новия им великолепен дом близо до Булонския лес.

Новата мисис Сторм била бляскаво красива в синьо, което носела много често според приятелите й, защото подхождало на невероятните й очи.

«Лилиан е уникална — заявила Клоуи Сандърс. — Познавам я от сто години и мога да се закълна, че никога не се променя. С нейната енергия може да повдигне цял камион с хора. Тя е като кислород. Хората я обожават. Умна е, мила и забавна. Удивително как може да е все още толкова забавна след всичко, което е преживяла и преживява в момента.»

Както всички си спомняли, Лилиан Сторм била жената, чийто бивш съпруг преди четири години изчезнал заедно с двегодишната им дъщеря Бетина.

В отговор на похвалите за новата къща, подарък за младоженката, мистър Сторм обяснил, че истинският му подарък за нея щял да бъде завръщането на детето й. Хвалейки «неподражаемия й кураж», както го нарекъл, той й обещал да използва всичките си възможности — които не са малко, — за да намери Бетина и да я върне обратно.

А междувременно новата мисис Сторм възнамерявала да продължи живота си по най-нормалния начин. «Поне съм сигурна — казала тя, — че Бетина не е с някакъв непознат, който би могъл да я нарани».“

„Много ласкателно — помисли си Джим. — Хубави думи. А и «нормален» е много хубава дума. Нека да видим какво ще открие Сторм за новата си съпруга. Но с тази огромна къща и произведенията на изкуството с музейна стойност за няколко милиона долара — как само обичаше тя звука на тези думи — Лилиан може да е доволна да остави нещата така, както са в момента. Но може и да не го направи.“

— Тя е много, много красива, Джим. Наистина ли си прилича на снимката?

— Предполагам.

Бъзли, бедният старец, който беше толкова добър към нея и към трогателната й сестра, бе смятал, че е така.

— Тя държи цветя, цял наръч лилии. Това трябва да е сватбена снимка.

— Кейт, не давам пет пари за това. По-добре вкарай кучетата и котката вътре. Започва да вали.

Небето се беше разтворило. Изля се внезапен порой. Неспокоен, Джим се изправи и застана до прозореца, за да наблюдава яростно леещия се дъжд.

Щеше ли някога да забрави онази стая във Флоренция? Мократа жена, излегнала се на дивана? Ти си такъв пуританин, Доналд. Човек има нужда да се позабавлява. „И това е жената, която иска да ми отнеме Лора.“

Кейт наруши тишината:

— Трябва да престанеш да се притесняваш, Джим. Наистина трябва.

— Няма смисъл да ми приказваш. Как да престана, като чета такива неща?

— Непрекъснато ти повтарям да не се ровиш повече из тези вестници и списания. Изминаха четири години и въпреки всички писания нищо не се е случило. И нищо няма да се случи, щом досега е така.

Точно в този момент се чу силно тропане по вратата и двамата изтичаха до нея. Там стоеше Лора, страшно възбудена и мокра до кости.

— Мамо! Мамо! Аз казах на Джесика, че не си умряла! Тя все ми повтаря: „Майка ти е мъртва“, и аз я ударих, защото ти не си умряла, и й казах, че си имам майка. А тя ми вика: „Ти дори не живееш с тая твоя майка. Ти живееш в друга къща“. Мразя я Джесика.

Кейт беше предложила да обяснят някои неща на детето, но Джим бе възразил, че е прекалено малка, за да разбере каквото и да било. Сега той безпомощно погледна Кейт, която заговори смело:

— Лора, ти ме наричаш „мамо“ и това е хубаво, защото те обичам. Но много отдавна ти си имала друга майка, която е заминала, също като таткото на Рик. Нали си спомняш таткото на Рик. Веднъж се опитах да ти обясня това, но си забравила.

— Да си умрял, значи да живееш сред всичките онези камъни и плочи, където хората слагат цветя, нали?

Кейт я погали по косата и каза бодро:

— Да, точно така.

— Рик казва, че неговият татко никога няма да се върне.

— Това е истина.

— А онази, другата мама, ще се върне ли?

— Не. Слушай, миличка, сега ще те заведа горе и ще те увия в една голяма хавлия, а дрехите ти ще сложа в сушилнята. А после какво ще кажеш за чаша какао и сладки, докато се изсушиш. Става ли?

„Кейт се справи толкова лесно с това критично положение — помисли си Джим, — а аз едва не получих сърдечен удар. Тя беше права и е време да помисля как ще отговарям на новите въпроси, които Лора непременно ще ми задава.“



— Първото, което трябва да направим, е да й дадем снимка на майка й — подхвана един ден Кейт, дълго време след тази случка. — Джим, разбирам, че за теб това е ужасно, но трябва да приемеш фактите. Прекалено странно е, прекалено неестествено е за хората да приемат, че нямаш нито една снимка, никакъв спомен от мъртвата си съпруга, нищичко. Лора расте, подготви се за всякакви въпроси: за моминското име на Ребека, за семейството й, откъде произхождат, къде са живели, къде е ходила Ребека на училище. Имала ли е братя или сестри. Лора има ли братовчеди. Какво е обичала да яде майка й, обичала ли е музиката, работила ли е или пък дали е играла тенис — хиляда подробности. Как си се запознал с нея, голяма ли е била сватбата ви.

Джим простена.

— Накратко, напиши една биография.

— Да. И я запамети добре и никога не прави грешки. Всеки друг на мястото на Лора би искал подробни описания. Тя е умна и ще става все по-умна.

Джим отново простена.

— Не знам как да започна да измислям всичко това.

— Аз ще ти помогна. Следващия месец, когато отида до Атланта, от някой магазин за рамки ще намеря снимка на млада жена с тъмни коси като Лорината.

— А къде сме живели? И има ли снимки на къщата на двама ни с Ребека? Ами на каквото и да било друго? Тази работа няма да има край. Не разбираш ли колко е невъзможно всичко това?

— Добре. Като адвокат сигурно си се занимавал с дела, които са изглеждали невъзможни. На адвокатите им се налага да изопачават много неща, сигурна съм.

— Трябва да запълват дупки, истина е, но не и да си съчиняват цялото дело от край до край.

— В даденото положение просто ще трябва да си съчиняваш.

— Чувствам се ужасно. Не мога да ти го опиша. Как ще гледам Лора в очите и ще ръся всичките тези лъжи?

— Какъв избор имаш? Слушай, току-що си спомних нещо, което се случи в действителност. Познавах едни хора, които прибраха цялото си имущество в склад, докато служеха във Виетнам. Обаче избухна пожар и всичките им вещи бяха унищожени. Ето, това е и твоята история.

Джим поразмисли.

— Добре. Изсмукана е от пръстите, но щом се е случило веднъж, предполагам, че може да се случи и втори път.

— Нека аз да се заема с тази работа. Вече мислено подреждам всичко. Причината да не знаеш нищо за родителите на Ребека е, че тя е имигрантка от Русия или отнякъде другаде. Семейството й е пострадало по време на размириците. Доколкото ти е известно, те отдавна са покойници. — Щом се захванеше да осъществява някоя идея, Кейт я следваше упорито, така упорито, както работеше в оранжерията. Никой не можеше да я спре. — Били са образовани хора и затова Ребека е започнала да учи английски. Но е искала да го усъвършенства и е пристигнала тук. Смятала е да се прибере у дома и да преподава там езика, но е срещнала теб.

„В един малък градски парк, където тя ядеше портокал, а аз едва не изпуснах книжата си“ — помисли си той и изтърси:

— Не искам да говоря за това. Не искам дори да мисля за това.

— Лора вече задава въпроси — кротко рече Кейт. — Тя например иска да знае защо живеем в отделни къщи. Другите татковци и майки живеят заедно.

Знаеше много добре какво иска Кейт. Ако не беше вродената й гордост, сега отново щеше да изникне същата тема. Все пак бе изказала мнението си веднъж категорично и нямаше намерение да го повтаря. Искаше брак и той й го дължеше. Начинът им на живот, с тези следобедни срещи в селската къща или по някоя нощ, прекарана заедно в нейната къща, когато и двете деца бяха поканени да преспят при внуците на Скофийлд, беше съвсем незадоволителен и за двамата. Кейт бе овдовяла преди повече от година и една сватба щеше да изглежда вече благоприлично. Но той се страхуваше за нея.

Джим погледна вестника, който все още стоеше разтворен пред тях, и тя проследи погледа му. Там стоеше усмихнатата мисис Артър Сторм в целия си блясък. А тук до него стоеше Кейт Бенсън в целия си реален блясък, струваща десет пъти колкото Лилиан.

Мислите идваха и си отиваха. Дълговете вече бяха наполовина платени. Фермата със сигурност принадлежеше на Кейт и Рик и така щеше да си остане, защото това бе тяхно наследство, а не негово. Самият той можеше да живее достатъчно добре със заплатата си. А след това, ако някога в бъдещето се наложеше да се плаща за някакво наказание, само той трябваше да плаща. Беше много вероятно това да се случи и все пак…

— Само ако можех да бъда сигурен, че ти никога няма да страдаш заради мен — промълви Джим, размишлявайки на глас.

И въпреки това, като се държеше толкова покровителствено, не я ли нараняваше същевременно?

Присвитите ъгълчета на очите й му подсказваха, че тя вътрешно се усмихва на себе си.

— И какво? Ако можеше да бъдеш сигурен, какво щеше да направиш?