Докато вървеше по обратния път, вечерницата се появи над очертанията на хълмовете. Де да можеше, подобно на моряк, да се ориентира по нея!

Горе в къщата нощната лампа хвърляше бледорозова светлина наоколо. В гнездото от пухкави играчки Лора спеше така сладко, че му се прииска да я вземе на ръце и да й каже колко много я обича.

Джим излезе отново на стъпалата отпред и впери поглед в къщата в ниското. Прозорецът на онази стая на долния етаж, където Кейт обичаше да чете, светна. Като омагьосан, той измина пътя надолу по склона и почука на вратата. Когато Кейт му отвори, той нямаше представа защо е дошъл и какво иска да каже. В съзнанието му се мярна единствено споменът как бе почукал на тази врата за първи път; това може да се беше случило вчера или преди цели сто години.

За миг двамата стояха неподвижно в коридора и се гледаха. След това издадоха някакви звуци, викове или може би зададоха някакви въпроси и се прегърнаха, вкопчвайки се един в друг.

Когато отново отвори очи, първото, което видя, бе часовникът на стената между два прозореца. Минутната стрелка подскочи леко от 7:20 на 7:21. Тя все още беше в прегръдките му, когато скочи на 25. Денят беше петък, часът — 7:25, в една априлска вечер, когато той я намери и отново я изгуби.

Някъде по света има една жена, която ще ти донесе голямо щастие, бе казал Огъстъс Прат.

Разделиха се и впериха погледи един в друг, изучавайки се. Очите й блестяха, а след това тя се разплака.

— Помислих си… о, Джим, помислих си, че ти никога… Само се надявах.

Какво беше направил току-що? Реалността го порази с цялата си сила.

— Не можех — отвърна той почти шепнешком.

— Заради Кларънс ли? Аз никога не бих го наранила. Знаеш това. Но той е мъртъв от месеци, а ние сме живи! О, Джим, ще ни бъде толкова добре заедно.

Боже господи, какво беше направил? Борейки се да намери твърда почва, да извлече някакъв порядък от хаоса, който бушуваше в главата му, той седна на дивана и обхвана с ръце нещастната си глава.

— Какво има? Какво не е наред?

— Вината е моя. О, Кейт, за всичко съм виновен аз.

— Виновен си? За какво си виновен?

— Защото трябва да замина от тук.

— За бога, ще ми кажеш ли какво означава това?

— Кейт, ти не разбираш. Как би могла? Не мога да остана с теб. Повярвай ми, о, мила моя, най-скъпа, не мога. Бих дал всичко да можех…

— Заминаваш!? Какво приказваш?

Тя трепереше цялата. Джим се изправи и посегна да хване ръцете й и да се опита да й обясни по някакъв начин, да я успокои, да се позове на здравия разум, но тя се дръпна.

— Как бих могъл да намеря подходящите думи. Няма такива. Не мога да остана. Не мога.

— Какво се опитваш да ми причиниш? — Беше извън себе си и ридаеше. — Какъв е този безумен, жесток номер? Ние с теб никога не сме говорили! Направи го сега. Не можеш да си заминеш и да ме оставиш така след… след…

Кейт се строполи на един стол срещу него. Лицето й се изкриви в прастарата маска на скръбта, ръцете й се сплетоха в скута, тя се взираше втренчено в него и чакаше.

Хрумна му една мисъл, изчезна и пак се появи, настоятелно: „Това напрежение е повече, отколкото човешки същества биха могли да понесат. Трябва някъде да има граници…“. И като се вгледа в отчаяното й лице, той заговори:

— Името ми е Доналд Улф. Преди няколко години срещнах една жена, която блестеше като диамант, и се ожених за нея. След известно време открих, че у нея няма нищо, освен имитация. Предполагам, че не биваше да я обвинявам прекалено много, защото ние сме такива, каквито сме, и в повечето случаи не знаем защо. Но не исках нашето дете да стане като нея и затова отведох Лора.



Свърши разказа си и погледна часовника точно в момента, когато минутната стрелка се премести на 7:45. Двайсет минути му бяха необходими, за да разкрие фактите — изпълнените с надежда, приятните, отчайващите, зловещите, непоносимите факти, всичките. Най-накрая, съкрушен, той зарови лице в ръцете си и се обърна с гръб към Кейт, за да не го гледа как плаче.

След малко чу леките й стъпки по килима и усети ръката й на рамото си.

— Джим, Джим, хубаво е да поплачеш. Аз плача за теб.

— Сега разбираш, защо не мога да остана при теб — прошепна той.

— Не, не, не разбирам.

— Писаха за нас с Лора по вестниците и поместиха една от онези обяви със снимки. Търсят ни навсякъде.

— Няма да ви намерят! Аз съм си спечелила добра репутация тук. Беше много умно от твоя страна да се появиш така смело в града.

Той се усмихна едва-едва.

— И беше много умно от твоя страна да разбереш защо го направих. Не че това е единствената причина. Вече имам приятели тук.

— Ти си на сигурно място, Джим. Никога няма да те намерят.

— „Никога“ е силна дума. Представи си, че ме открият. Помисли какво ще означава това за теб и Рики. Ти ще бъдеш съучастница в престъпление. Затова не мога да остана.

— Ако намерят теб, тогава нека да намерят и мен. Аз те обичам, Джим. А любовта означава лоялност.

„Каквато ти проявяваше към Кларънс“ — помисли той и го каза.

— Да, той беше добър човек, беше много нежен към мене, макар че той и аз… е, няма значение. Ако Кларънс беше жив, смяташ ли, че сега щях да ти казвам, че те обичам? Той не разбра и никога нямаше да разбере, че още в първия ден, когато ти пристигна тук с Лора, нещо се случи с мен. Накара ме да се чувствам виновна и затова исках да си отидеш.

Джим се изкушаваше, толкова се изкушаваше! Но това щеше да е грешка.

— Ти не искаш да бъда наранена, ако нещата се развият зле. Но ще ме нараниш повече, ако ме напуснеш сега.

„Между любовта и опасността“ — помисли си той, но не можа да продума.

— Веднъж или два пъти те попитах кой си и после съжалих, защото усетих, че криеш нещо и не е трябвало да те питам. Но въпреки това знаех, че не е нещо лошо, защото у теб няма нищо лошо. Ужасно е да отнемеш дете от майка му и ако едно добро човешко същество като теб го стори, то трябва да има някаква поразителна причина. Ти си въплъщение на добротата, Джим, и аз ти вярвам.

Джим продължаваше да мълчи. В сърцето и в главата му се бореха страхът и желанието. Изминаха дълги минути, а той седеше все така. Кучетата дотичаха в стаята отнякъде, където бяха спали, тръшнаха се тежко на пода и отново заспаха. Замрежената врата изскърца, когато Рики се прибра с един свой приятел и двамата се качиха на горния етаж. Потънала също в мълчание, Кейт отиде до прозореца и погледна навън в настъпилата нощ.

Да вземе решение.

„Кое да избера, едното или другото“, мислеше си Джим. Когато се обърна към мястото, където стоеше Кейт, вечерницата грееше в рамката на прозореца над главата й. И изведнъж тя сякаш му проговори.

„Избери любовта — каза му, — избери любовта.“

Да. Тогава той отиде при Кейт и я взе отново в прегръдките си.

Втора част

Какво мислеше тя

1982 г.

Глава 15

Една събота през пролетта Лора обяви натъртено по време на обяда:

— Хензел е бутнал вещицата в печката, за да не може да изяде него и Гретел. Знаехте ли?

Рик отвърна с насмешка:

— Глупачка! Всеки знае тези бебешки истории. Сега, след като само след няколко месеца Рик щеше да е вече в пети клас, а Лора — в първи, тя бе изгубила своя пухкав бебешки вид и той повече не се държеше с нея като един много мил и развеселен покровител.

Родителите им се наслаждаваха на съботния обяд. Четиримата се събираха на трапезата единствено в края на седмицата.

— Отивам у Джесика да си поиграем — каза Лора, гледайки баща си право в очите.

— Не си ме попитала дали ти позволявам — отвърна той.

— Може ли? Изпих си млякото, мога ли да отида?

— Ако искаш да кажеш „позволяваш ли ми“, отговорът е „да“. И хубаво се забавлявай, миличка.

Кейт нареди на Рик:

— След като отиваш в същата посока, заведи Лора. Не искам да ходи сама. При острия завой на пътя шофьорите не могат да виждат добре.

— Хайде, глупаче — каза Рик и двамата тръгнаха. Той вървеше отзад и държеше Лора за яката.

— Да изведем ли Капи и Пинто да се разтъпчат малко? — предложи Кейт.

— Не, много скоро ще се излее проливен дъжд. Погледни небето. Във всеки случай денят е много подходящ да се захвана здраво с тази бумащина. Имаме тук някои неизплатени сметки и тези от първо число на месеца.

С напредването на бизнеса всекидневната се беше превърнала повече или по-малко в офис, който ставаше прекалено малък да побере двете бюра, отрупани с книжа. Джим седна зад едното, което беше негово, извади една голяма счетоводна книга от някакво чекмедже и впери поглед навън през прозореца.

Беше ленив ден. Приятната гледка на добре поддържания двор наоколо, последният ред, изписан в счетоводната книга, звуците от движението на Кейт из къщата, цъфтящите деца — момчето с мъжествен вид и това малко смешно човече, неговата Лора — във всичко това имаше някакъв уют. Докато писалката трептеше в готовност над страницата, мисълта му се насочи към някои от отминалите тревоги, които днес можеше да отхвърли с такава благодарност.

Беше се притеснявал, че ще бъде втори баща на Рик; макар че все още не се беше оженил за майка му, всъщност бе заместник на Кларънс и по полиците се бяха появили още книги — за ролята на пастрока, книги, които караха Кейт да се усмихва.

„Защото си образцов баща за сина ми — бе казала тя, — какъвто си и за дъщеря си. Ти си последният, който би имал нужда от такива книги.“

Беше се надявал да е така, докато гледаше как момчето скърби за баща си. Също като Кларънс, Рики вече се беше венчал за фермата, но за разлика от него не беше нито боязлив, нито несигурен в себе си, а по време на езда и в дълги разговори Джим се опитваше да поощрява добрите му качества. Много се бе притеснявал, че не е подходяща компания за дъщеря му, но двамата, както се изразяваше Кейт, бяха близки „като две пари в кесия“.