Винаги спеше леко и сънуваше ярки сънища, които не забравяше на следващата сутрин. През тази нощ го споходи еротичен сън за Кейт Бенсън.



Ето, така се случи и той разбра, че наистина трябва да напусне това място. Някъде има една жена, която ще ти донесе голямо щастие, бе казал Прат. „Голямо щастие за мен? С този невидим дамоклев меч, надвиснал над главата ми и над главата на Лора? Не че тази жена, тази Кейт щеше да ме има някога, тя, с нейните мигновени смущаващи погледи и с това сдържано стоене настрана. Ако съпругът й не умираше и ако аз не им бях от полза тук, тя щеше — о, много мило и любезно — да ме помоли да напусна.“

— Мама — обади се Лора, която искаше да привлече вниманието му, — мама каза, че аз мога да чета.

— Много скоро ще можеш и ще четеш на мен, миличка.

„Моето малко момиченце, толкова е умно и схватливо! Малка душице, ако имаше майка, някоя като Кейт…“

В момента, в който този беден човек умре, аз трябва да си вървя. Толкова много вина ми се е натрупала тук с тези мисли за нея. Остават му най-много още няколко месеца живот, ако не и по-малко, така каза Скофийлд. Колкото по-дълго трае това, толкова по-трудно ще ми бъде да си тръгна. Тук, в този сигурен рай, беше толкова хубаво за Лора, и за мен също.

Но аз играех роля и това е лошо. Ама че съм и аз, един провинциален джентълмен, който надзирава имението си и си играе на жител на това приятно малко градче. Провинциален джентълмен ли? Слез на земята, Доналд Улф. Ти си престъпник, търсен от полицията.

Глава 14

Зимата, или онова, което тук, на юг, наричаха зима, дойде внезапно в деня, когато Кларънс умря, не в болницата, където можеше да бъде, а в собственото си легло.

— Той умря както искаше — каза Кейт. — Искаше да умре в дома си.

Няколко седмици след смъртта му Джим предложи да прегледа вещите му и да ги закара до едно благотворително заведение в града.

— Предполагам, че скоро ще си заминете, ти и Лора…

— Ами… да. Би ли искала да тръгнем на някоя определена дата?

— Когато ти е удобно. Зная, че той те помоли да останеш още известно време, за да ни помогнеш, но ние сами ще се оправим.

— Най-важното в случая е кога ще е най-добре за вас. Тук ще имаш големи задължения, по-големи отвсякога.

— Да, благодарение на свършената от теб работа, но аз ще се справя и сама.

Нямаше да й е толкова лесно да са справя сама с тази огромна ферма. Той си мислеше и за сълзите на Рики.

— Мистър Фулър — беше го помолил Рики вечерта след погребението на баща му, когато съседите бяха изпълнили къщата и отрупали масата с храна, — ще бъдете ли рефер някой път? Татко винаги го правеше, преди да се разболее. Ще се съгласите ли, мистър Фулър?

Този баща, самият той толкова любящ и вдетинен, щеше да им липсва много. На жената и момчето нямаше да им е лесно.

— Ти наистина можеш да развиеш тази ферма — каза Джим, сега вече с бодър и делови тон. — Ние едва започнахме. Еличките представляват голяма инвестиция за бъдещето. Направил съм поръчка за още разсад, за магнолии. Много са подходящи за големи ферми на север.

— В тази част на страната ги наричаме „жълти тополи“.

— Виждам, че си се образовала.

— Послушах съвета ти.

Тя сгъваше пуловери и ги подреждаше в кашон от хранителни продукти. Боти, стари обувки и един износен шлифер лежаха по столовете, готови да бъдат изпратени. Той се питаше какво ли си мисли тя сега, какви ли са мислите, скрити под повърхността и зад естествената скръб след смъртта. Защо трябваше да има нещо скрито, Джим не знаеше. Само долавяше, че го има.

— Погледни ей там през прозореца — каза тя. — Предполагам, че той ти е казал за редицата туй8? Баща му ги е засадил там, за да заслоняват градините от вятъра, идващ откъм хълмовете. Тези дървета означаваха много за Кларънс, наистина.

Джим можеше да разбере това. Ръцете на дядото, който бе умрял отдавна, бяха засадили тези дръвчета, днес трикратно надвишили ръста на внука му. Той погледна навън през прозореца към тази жива зеленина, към тази назъбена редица от готически арки, открояващи се на фона на сивото замъглено небе. Той, новодошлият, чужденецът, имаше предвиждане за себе си. Тези дървета, тези хълмове, тази жена бяха незаличимо изписани, бяха направо гравирани в най-съкровените гънки на сърцето му.



Към пролетта настъпи промяна. Бяха в оранжерията, където един дърводелец правеше полици. Когато той си тръгна и Джим понечи да го последва, Кейт го спря, като му зададе един странен, глупав въпрос:

— Защо ние двамата никога не си говорим?

Някога, преди много време, тя му беше задала друг странен въпрос: „Кой си ти?“. А той не бе в състояние да й отговори. Сега, след като пак не можеше да й отговори, Джим каза първото, което му дойде наум:

— За какво?

— Не знам. Но хората разговарят помежду си, а ти ме избягваш.

Толкова силно се изкушаваше! Дългите гъсти коси, чистото лице, топлото и заоблено тяло под трикотажната блузка и уханието на гардениите в саксиите…

„Говори любезно — заповяда си той. — Дръж се приятелски, но нищо повече. Не можеш да й дадеш нищо съществено, нито на нея, нито на която и да било друга жена.“

— Не съм искал да те избягвам, Кейт. Съжалявам. Това е някакво недоразумение. Ще разговаряме за каквото поискаш и ще отговоря на всичките ти въпроси, стига да мога.

— Добре тогава. Кога си тръгваш?

Сторм каза: Ако детето е на тази планета, аз ще го намеря.

— Имам временно предложение от онези хора с конете. За пролетта.

— Пролетта вече дойде.

— До седмица-две ще си тръгнем. Това задоволява ли те?

— Аз не те гоня! Само те попитах кога.

— Знам, че не ни гониш — каза той. — Ти не би направила такова нещо. Но ще заминем скоро, обещавам.

— Не си имал и един ден почивка, откакто пристигна тук. Защо не отидеш на някой и друг концерт в Атланта, преди да си тръгнеш? Ти толкова обичаш музиката. На мен ще ми е лесно да гледам Лора. Имаме две свободни спални.

— Много мило от твоя страна. Ти се държиш чудесно с нея и аз оценявам това. Оценявам и предложението ти, но трябва да се видя с хората, които отглеждат коне, за да се уговорим.

— Онова място не ми харесва особено. Много е изолирано. Провери ли какви са училищата там? Преди да се усетиш, Лора ще бъде готова за детската градина и ще й трябва и първокласно училище. Тя е рядко създание. Преподавала съм на деца и знам какво говоря.

Двамата бяха застанали лице в лице. Нейното беше пламнало. Златният медальон, който лежеше между гърдите й, току се повдигаше и спадаше, сякаш й беше трудно да диша. Тя заговори толкова тихо, че той се напрегна да я чуе.

— Не е необходимо да ме напускаш, Джим. Съжалявам, че приказвах толкова много за заминаването ти. Извини ме. Не знам защо го направих. Създавам погрешно впечатление.

— Аз сам създадох това впечатление. Трябва да си тръгна. Трябва да си намеря работа.

По много причини това беше вярно. Парите, в портмонето препаска, с които бе пътувал на юг, все някога щяха да свършат.

— Но ти вече имаш работа тук. — След като той не отговори веднага, Кейт продължи: — Не зная какво да кажа. Всичко е толкова сложно.

— Всичко на този свят е сложно, Кейт.

Все още стояха един срещу друг. Изведнъж пред очите му сякаш блесна ослепителна светлина и Джим проумя всичко. Онова, което през всичките изминали месеци се беше вкоренило и бе разцъфнало в душата му, бе направило същото и с нейната. Лаконичните отговори, погледите, спазването на дистанция — всичко това представляваше опит да прикрие вътрешната си борба. Беше шокиран.

И също толкова шокиран бе, когато разбра, че никога по-рано не е изпитвал такава нежност. „Нека нищо, нека никой и особено аз, да не нарани някога тази жена.“

По-късно той се питаше какво още е могъл да каже в онзи момент, ако Рики не се бе появил и не бе прекъснал мъчителния разговор.



Със сигурност повече не можеше дори да си помисли да живее близо до Кейт. Напрежението му се засили толкова много, че усещаше как кръвта кънти в ушите му. Макар че мразеше да се самосъжалява, трябваше да се запита дали съдбата не е разпоредила от днес нататък да живее между чука и наковалнята.

Рано една вечер, след като Лора беше заспала, Джим излезе навън, за да успокои нервите си с една разходка в полите на планината. Светлината на удължаващия се пролетен ден все още се задържаше над черния път, докато в нашареното с облачни ивици небе гигантско V-образно ято диви патици се носеше с крясъци бързо на север.

Сложно, бе казала тя, без да има и най-малка представа колко сложно е всъщност. Докато крачеше, мислите му блуждаеха безцелно. Видя офиса си в кантората на „Ортън и Прат“ с изглед към авенюто; колите лъщяха подобно на бръмбари, пълзейки долу сред трафика. Дочу подчертано носовия глас на Ед Уилс. Видя снимката на семейство Прат върху бюрото. Видя Лилиан, излетната на дивана онази сутрин във Флоренция. Представи си как казва сбогом на Кейт, а след това потегля с колата заедно с Лора и нейните кукли на задната седалка, докато цялото му същество копнее да остане тук.

Как така беше пропуснал да забележи какво става с Кейт?

Пътеката се стесняваше дотолкова, че да премине през шубрака един-единствен кон. По-нататък пътят му препречи паднало дърво, ударено от светкавица по време на бурята предишната седмица. Вече изтощен, той седна на един дънер и направи опит да събере мислите си.

Как така беше пропуснал да чуе неизречените от нея думи? Отдавна трябваше да си замине оттук. Беше чакал твърде дълго. Човекът от конефермата беше размислил и се бе отказал да излезе в пенсия, така че и тази работа бе пропаднала. Оставаше му само една възможност: да направи някакъв ход и да разчита на късмета си частните детективи на Сторм да не го надушат. Не, нищо друго не можеше да предложи, освен болка и опасности — опасности, позор и болка. Простена и стресна един див заек, който кротко бе похапвал трева наблизо, докато той седеше като вкаменен.