Тримата възрастни на масата не смееха да се погледнат.

— Точно сега татко не може да язди — невинно обясняваше Рики на висок глас, — но много скоро ще може. Мистър Фулър, може би вие някой път ще пояздите с мен нагоре по хълмовете, докато татко се оправи? Мама е прекалено заета с него.

— Разбира се. Разбира се, ще пояздим — каза Джим.

— А междувременно — побърза Кейт да припомни на сина си — Джени отива по работа в селото и ми каза, че ще те закара. Нали искаше да се видиш с някои приятели тази вечер? Съгласен?

— Добре, мамо. Добре, татко.

— Наистина ли смяташ да пояздиш с него? — попита Кларънс, след като Рики бе тръгнал.

Какво би могъл да му отговори? Само Бог знаеше къде щеше да бъде самият той на другия ден по същото време.

— Докато все още съм тук, с радост ще го направя — отвърна той. — Рики е страхотно момченце, много специално.

— Чудех се… Каза: „Докато все още съм тук“. Това означава ли, че се готвиш да ни напуснеш?

Кейт се изправи, извини се и излезе, докато Кларънс продължи да говори тихо:

— Исках да кажа… много е тежко за мен… би ли могъл, ще останеш ли, докато всичко това свърши за мен? Или може би по-дълго, ако тя има нужда от помощ? Знаеш какво е положението. Няма да отнеме много време или… поне така смятат. Ако останеш, докато тя си стъпи на краката… Ти вече направи толкова много. Искаш ли да ти плащам, за да останеш още малко? Или просто да не плащаш наема за къщата. Така ще си оправим сметките, нали?

Джим се мъчеше да измисли нещо безболезнено, нещо, което да не е нито отказ, нито намек за обещание, което не би могъл да изпълни, когато Кейт се върна.

— Кларънс, трябва да си лягаш — рече тихо тя.

Изпълнен с облекчение, Джим се съгласи:

— И моята Лора вече е уморена. Отдавна мина времето й за лягане.

Докато се приготвяше да си тръгва в преддверието, той наблюдаваше как Кейт помага на съпруга си да се изкачи по стълбите. Помисли си, че у нея има някаква промяна. Ами да, разбира се, косата й изглеждаше по друг начин. Беше я оставила да порасне и къдриците й се бяха изправили от собствената си тежест. Сега дългите лъскави, живи рижи коси падаха надолу, под раменете й. Чудно, че по-рано не беше забелязал това!

И изведнъж му хрумна една налудничава мисъл, която нямаше нищо общо с косите й: Тези двамата не си подхождат. Въобще не биха могли, не и в действителност. Той я обожава, но за нея само детето ги свързва. Тя е прекалено схватлива, прекалено умна за него.

След като хвана Лора за ръка и двамата излязоха навън в нощта, той си каза: „Господи, боже, какво ми влиза в работата дали тя някога го е обичала… така, както аз си представям любовта… или не?“.

На сутринта ръката му отново започна да трепери и докато режеше един портокал за закуската, ножът му се изплъзна и го поряза над китката.

— Проклет глупак — промърмори той, когато кръвта, страшно много кръв, закапа по плота.

След това въздъхна, защото зърна скъсания вестник с изписания под снимките въпрос: Виждали ли сте ги? Никак не му беше лесно да се превърже сам с лявата ръка, да вдигне циповете на Лорините дрешки и да завърже връзките на маратонките й пак с нея, докато онзи въпрос сякаш се хилеше в лицето му: Виждали ли сте ги?

— Бу-бу — отбеляза с известен интерес Лора. — Боли ли?

Наистина го болеше, и то толкова много, че явно трябваше да се погрижи за раната. След като остави детето в дома на Джени, той се върна при колата и застана там, изпълнен с колебание.

Въобще не беше възможно да избегне отиването до града. Трябваше да ядат нещо, нали? И трябваше да купи вестник, да се подстриже и… да живее. Ако беше писано да се случи нещо (че откога вярваше в предопределението?), никой не можеше да го предотврати. Той влезе в колата и след като кара бавно, хванал кормилото с лявата ръка, пристигна в дома на доктор Скофийлд.

— Много лошо си се порязал, Джим. Трябва да си мислил за нещо друго, когато си го направил.

— Предполагам. Случва се.

— Между другото кога за последен път си си правил профилактичен преглед?

Той искаше да се измъкне оттам, да изпълни няколко неприятни поръчки и да напусне града колкото е възможно по-скоро. А този приказлив старец се опитваше да го задържи.

— Преди две години. Не си спомням точно. Може би миналата година. Имам много…

— Знам, знам. Имаш много проблеми на главата си. Това не е причина да занемаряваш здравето си.

Джим си наложи да се усмихне.

— Аз не занемарявам здравето си. Здрав съм като скала.

— Е, точно в момента не си. Целият трепериш. Съзнаваш ли, че едва не си срязал артерията? И тогава какво щеше да стане с Лора? За теб не те е грижа, ами за нея? Хайде сега, иди там, съблечи се, сложи един халат и нека да ти направя кардиограма, да ти премеря кръвното и всичко останало.

Думите на лекаря подействаха веднага. Здравето му наистина бе единствената гаранция за Лора. Ами какво щеше да стане, ако той пострадаше при злополука или умреше от пневмония, или… Глупак! Беше възприемал здравето си като някаква неизменна даденост.

Когато един час по-късно се върна в кабинета на лекаря, Джим научи, че макар да няма някакви сериозни органични увреждания, „по някаква причина е под прекалено голямо напрежение и трябва да направи нещо по този въпрос“.

— Знам, че е лесно да кажеш на някого да престане да се притеснява, лесно е и доста абсурдно. Знам също така, че си понесъл много тежко загубата на съпругата си, което си е съвсем естествено. Но е очевидно, че бягството не ти е помогнало достатъчно. Вероятно трябва да се върнеш обратно при приятелите си, в добре познатата обстановка.

„Този човек е умен“ — мислеше си Джим. Липсваха всякакви физически симптоми, но той бе изровил скритото. И отговори нехайно и уклончиво:

— Американците обичат да започват живота си отначало. Обичат да пътуват на запад. Аз се намирам малко по на запад от мястото, от което тръгнах, нали разбираш.

— Добре, значи си започнал живота си отново. Тогава, може би, имаш нужда да общуваш малко повече с хората. Може би се нуждаеш и от някой друг, освен от малкото си момиченце.

— Вече не е толкова мъничка.

— Дори и така да е. Трябва да се присъединиш към някаква група от хора. Трябва да имаш свое място. Аз не съм психиатър, но поназнайвам някои неща.

— Май забравяш, че само минавам оттук. Нямам намерение да оставам дълго.

— И въпреки това няма да ти навреди, ако завържеш някои познанства. В неделя у дома винаги идват куп роднини, главно децата и внуците ни. Вратата е отворена. Елате с Лора. Присъедини се към тълпата.

— Наистина много любезно от твоя страна. Ще гледам да дойда — каза Джим, който искаше единствено да се измъкне от тук.

— Чувам да говорят навсякъде за теб, дори в болницата — че идваш тук като съвсем чужд човек и поемаш в ръцете си каузата на Кларънс… това е такъв прекрасен акт на милосърдие! Хората отдавна се притесняват за семейство Бенсън. Е, ти знаеш всичко по този повод, разбира се.

Разбира се, Джим не знаеше всичко, всъщност не. Нещата не се случваха просто така. Сигурно имаше много повече, толкова много неизвестни, въпроси на характера, на два характера, на Кларънс и Кейт, и онова, което ги беше направило такива, каквито бяха. Всичко бе толкова сложно… както винаги. На него самия му беше известно много добре и от това го заболя главата. Пък и не беше негова работа.

Но Скофийлд продължи в типичния си безобиден стил:

— Кларънс е човек от най-добро качество. Искам да кажа, че е честен, надежден. Да, от най-доброто качество. Лошото е… ами той не е от най-умните. Кейт беше само на деветнайсет години, когато се омъжи за него, твърде млада, ако питаш мен. Човек е така заслепен, че всъщност въобще не вижда с какъв се свързва, дали това е правилният избор за него. А след това идват бебетата, макар че тези двамата дълго чакаха дете и както върви, то ще им бъде единственото.

Добрият доктор със сигурност нямаше лоши намерения, но тези прекалено лични разговори за Кейт Бенсън неизвестно защо не допадаха на Джим. Втурна се да си върви, преди да е чул още подробности от този род.

Навън на улицата го спря мистър Холдън, който я прекоси, за да се присъедини към него.

— Искаш ли да те закарам до банката? — попита Джим.

— Не, благодаря. Аз живея на една миля разстояние и непременно го изминавам пеша в двете посоки всеки ден. Но най-напред трябва да ти кажа нещо страшно шантаво. Ще се смееш. Видя ли онази обява, дето пристигна с вчерашната поща, онази за изчезналото дете?

— Не, каква обява?

— О, от обичайните, само дето бащата, който явно го е отвлякъл, мъничко прилича на тебе. Мислех си, че като я видиш, хубавичко ще се посмееш, макар че хич не е забавно, разбира се.

Мъничко. Косата, очилата вместо контактните лещи. Само мъничко. Мили боже, моля те…

— Предполагам, че на тоя свят има милион души, дето приличат на мен.

— Разбира се. На мен също. Знаеш ли, трябва да ти кажа пак, че ти изненада всички ни, като излезе на печалба миналия месец. Никой не беше очаквал да се оправиш толкова бързо.

— Не беше кой знае каква печалба — отвърна Джим и съвсем лекичко си отдъхна.

— Не бива да забравяш, че през последните пет години тая ферма е била все на червено, ето защо това е голямо постижение. Нека честно да те питам нещо. Имаш ли намерение да останеш там? Скофийлд ми каза, че възнамеряваш само да си починеш в провинцията. Но разправя, че Кларънс смята да те помоли да останеш за известно време и да го извадиш от затруднението.

— Той вече ме помоли. Не знам какво да му отговоря.

— Е, ти прекара тук толкова дълго, така че още малко… — Холдън не довърши изречението си.

— Знам какво искаш да ми кажеш — че той вижда смъртта си.

— Е, ти вършиш много добри дела там. Имаш нюх за бизнеса, а те в момента се нуждаят именно от това. Жената и детето, имам предвид.