— Веднага отиваме — каза единият. — Какво се е случило? Той да не е припаднал? Часовникът на Тим не иззвъня сутринта и за първи път закъсняхме с доенето на кравите. И какво от това? Старият Кларънс си губи… — И той направи обиден жест, като завъртя показалец до слепоочието си. — Всеки ден намира за какво да хленчи.

Те вече не го уважаваха. Виждаха в него слабостта, поражението, потъващия кораб.

— Нямам време да приказвам за мистър Бенсън. — Джим ги изгледа хладно. — Вие също. Тук има много работа за вършене и е най-добре да се захващате веднага.

— Имам толкова много земя — отново подхвана Кларънс, когато Джим се върна. — Бих могъл да произвеждам сено. В интерес на истината, по едно време го правех, имаше толкова много, че не можех да го продам всичкото, тъй че имам ужасно много земя, която си лежи там и яде пари за данъци.

Това беше един от онези редки дни, когато температурата осигурява комфорт за човешкото тяло, небесният свод се извисява съвършено син над цветущата земя, а човешките същества би трябвало да се радват просто, че са живи. Вместо това Кларънс подхвана отново старата си жална песен.

— Знам, че ми трябват нови машини. Без мое знание част от старите са били оставени навън да ръждясват.

Много обаче от тях са били остарели още по времето на баща ми. Ще ми трябва цяло състояние, за да ги заменя с нови, а аз съм затънал до гуша в дългове. Сигурно си чул за това, целият град говори, но ти си чужд човек тук, така че може и да не си.

— Чух нещо такова, да. Какво ще правиш?

— Това си е моя работа. Опитвам се да измисля нещо, но вече не мога и да мисля.

Колко добре познаваше Джим това състояние… Ала наред с желанието да му съчувства, той изпитваше и нетърпение. „Ами какво щеше да стане, ако този човек имаше моя проблем?“

— Трябва да опростиш нещата — каза рязко той. — Баща ти е успявал да се справи тук, ти също можеш. Земята е богата, но не знаеш как да я използваш.

Кларънс го погледна смирено и боязливо.

— Нали ти казах — изломоти той, — исках да приложа на практика наученото, неща, които баща ми никога не е знаел. Но просто имах лош късмет, това е всичко.

Джим запази спокойствие.

— Виж сега — подхвана той, — фермата ти е същински миш-маш. Дойни крави, изоставени боровинкови полета, овощни градини, пълни с гниещи плодове, царевица и една скъпа и неизползвана оранжерия. Трябва да решиш какъв искаш да бъдеш и какво искаш да правиш. После го направи.

Кларънс повдигна увисналата си глава и каза жално:

— Искам да запазя това място за моето момче. Трябва да намеря някой, който да ми каже как да го направя.

— Не те разбирам. Тук си живял цял живот и искаш да ми кажеш, че наоколо няма кой да ти помогне, да ти даде съвет? Нямаш нито адвокат, нито счетоводител, нито някой, дето работи в банката?

Кларънс подритваше камъчето и приличаше на дете, на което му се карат.

— Имах наистина, ама предполагам, че вече съм им дотегнал с моите беди. Аз съм много болен, нали разбираш. Сигурен съм, че ще ме разбереш, защото жена ти е починала от рак. Болен съм от същото. Преди две години ме лекуваха и всички смятаха, че съм оздравял. Или поне така ми казаха. Не знам. Но сега болестта се върна.

Джим нямаше сили да гледа тези очи и бе вперил поглед само в огромната му адамова ябълка, която подскачаше, когато Кларънс преглъщаше. Значи това беше: нищета, а сега може би и смърт. Известно време не можеше да измисли какво да каже.

След това думите сякаш сами дойдоха на устата му:

— Аз мога да дойда с теб в банката, за да поговориш с тях още веднъж, или там, където дължиш, ако смяташ, че бих могъл да ти помогна.

— Ще направиш ли това за мене? — Когато Джим кимна утвърдително, добави: — Непрекъснато си мисля единствено за Кейт. Няма друга като нея на този свят… Не бих искал да я оставя така, нея и момчето. Та затова може би ти ще успееш да измислиш някакъв начин да поговорим с тези хора…

Джим се извърна. Хрумна му странната мисъл, че от него в никакъв случай не би станал лекар. Не можеше да понася да гледа чуждата болка.

— Когато решиш, ще отидем, аз съм готов — каза Джим.

Глава 12

Мистър Холдън отбеляза с усмивка:

— Говорите като адвокат.

Той не изглеждаше чак толкова страшен, колкото Кларънс го беше описал, но може би трябваше да се признае, че това се дължи на присъствието на Джим. Той също му се усмихна в отговор.

— И други хора са ми го казвали понякога. В застрахователния бизнес, като се занимаваш с разни завещания и попечителства, все едно работиш в банка, както тук, налага се да се срещаш с куп адвокати.

— За застраховател, и при това от Мейн, разбирате много от земеделие, трябва да го призная, и то от земеделието в Джорджия.

— О, климатът е различен, но опъваш гръб на полето и се потиш по същия начин, мистър Холдън.

— А и вие ми казахте, нали така беше, че не сте роднина?

— Не. Ние сме просто приятели. И двамата сме фермери.

— Е, както казват, един приятел често прави повече за теб, отколкото всичките ти роднини. Не че не сме проявили голямо търпение към Кларънс и неговите дългове, знаем, че е честен човек, който се старае с всички сили. Но вие ни представихте някои съвсем нови идеи, някои доста разумни аргументи в негова полза. И като се посъветвахме, всички ние решихме да ви дадем шест месеца, за да видим дали ще успеете да му помогнете да се откаже от някои от многобройните си начинания. Какво ще кажеш за това, Кларънс?

Кларънс почти не бе проронил и дума през цялото време, а двамата бяха в кабинета на директора от близо два часа. Седеше безпомощен като дете и покорно слушаше, а сега просто кимна и се усмихна.

— Бих искал да кажа едно нещо, преди да си тръгнем, мистър Холдън — обади се Джим. — Много добре съзнавам, че е съвсем необичайно един директор на банка да отдели време за такъв дребен проблем като този. Затова бих искал да изразя дълбоката си признателност, моята и на Кларънс.

— Благодаря. Но ние, всички ние, които сме запознати с неговото положение, също оценяваме високо онова, което направихте. Семействата в това малко градче се познават от едно поколение до следващото, нали разбирате. Ние обикновено си имаме доверие и си помагаме взаимно. — Джим кимна. — В случая обаче има и още нещо. И доктор Скофийлд имаше какво да каже за вас, когато говорихме за семейство Бенсън и му споменах за опита ви да помогнете. Каза, че сте необикновен човек. Вие сте добър самарянин, който застава на страната на друго човешко същество, на един почти непознат.

Джим се усмихна.

— Имате прекалено високо мнение за мен, но аз, разбира се, оценявам това и ви благодаря.

Глава 13

Шестмесечната отсрочка, която кредиторите на семейство Бенсън бяха дали, означаваше също така шест месеца относителна сигурност за Джим и Лора. Ако до края на този период не попаднеше на други сведения, че Лилиан продължава да го преследва, Джим със сигурност щеше да си замине оттук, независимо дали ипотеката щеше да е просрочена или не. Просто щеше да му се наложи да разчита на късмета си.

Няма никакво съмнение, че ще го открием.

Понякога си мислеше за конефермата като за възможност да си намери работа, след като беше отлагал приемането на поста технически секретар, докато бе загубил тази възможност. Бе попаднал случайно на тази идея, докато преглеждаше вестниците и откри обява, дадена от някой, който искаше да наеме „обширно пасище“ за американските си коне за езда. И веднага си беше помислил за излишната земя на Бенсънови, където някога бяха пасли говеда за клане. Нямаше представа каква цена би могла да бъде задоволителна и беше приятно изненадан, че може да съобщи на Кларънс какво високо заплащане предлагат тези хора.

Що се отнасяше до кравите порода „Холщайн“, най-добре беше да ги продадат; собственият му опит, колкото и минимален да беше, му подсказваше, че млекарският бизнес означава почти двайсет и четири часова отговорност, за която болният стопанин вече не беше годен. „Затова трябва да се разделим с тях“ — помисли си той.

Трябваше да махне преградите за добитъка от обора, да ги замени с отделения за коне и така вече щеше да има заслон за тези скъпи животни; пресметна, че наемът ще покрие разходите. И той продължи да изчислява.

Един ден си спомни, че във вестника бе видял бележка за продажба на разсад млади елички. Целият този затревен равен парцел от другата страна на потока, където с Кейт бяха поспрели, за да съзерцават хълмовете, не представляваше ли естествено място за отглеждане на дървета? Ако се окажеше достатъчно голям, нямаше ли да е идеален за декоративните храсти, за които Кларънс бе споменал веднъж?

На практика Джим с удоволствие подлагаше на анализ фермата на семейство Бенсън, като сглобяваше отделните парчета и ги преустройваше. Това беше едно своеобразно практическо, математическо и дребно интелектуално предизвикателство. И все пак, дори докато седеше с молива и хартията пред себе си, през цялото време си даваше сметка, че се захваща с проблемите на тези хора, защото прекалено много се страхува да се съсредоточи върху своите собствени.



И последната от кротките крави от „Холщайн“ се изкатери тежко в открития камион, който веднага се отдалечи от алеята.

— Боли ме, като ги гледам как си отиват — рече Кейт. — Половината от тях са родени в тази ферма. Но поне не отиват в кланицата.

— Ще се присъединят към стадо, което е четири пъти по-голямо от това. Нали разбираш — обясни й Джим, — въпросът е да избереш или едното, или другото: в наше време или влизаш в млекарския бизнес в много големи мащаби, или изобщо не се захващаш с него.

Тя не отговори. Той почти не бе в състояние да си представи какво мисли, докато Кларънс, видимо гаснещ, дремеше на предната веранда, а кучетата лежаха в краката му. Ако можеше свободно да говори, Джим щеше да й каже: „Знам, че си съвършено сама и нощем е най-лошо. Взираш се в пустотата“.