— Хайде — каза Джим.

Вестникът можеше да почака. Лошата новина, ако имаше такава, щеше да си е на мястото и след един час.

— Тази врата е изгнила от ръждата, нали виждаш. Това е едно от нещата, до които не стигнахме, когато правихме големия ремонт преди две години. Тогава отглеждахме говеда за клане, нали разбираш, но трябваше да се откажа заради Кейт. Е, истината е, че тя мразеше да яде говеждо; непрекъснато се сещаше за кланицата, но това не е истинската причина, поради която се отказах. Истинската причина е, че не можех да си го позволя. Нямах пари. Когато баща ми почина, това място имаше нужда от всичко и аз му осигурих всичко необходимо. Или почти всичко. Вземи например тези два обора. Този е наполовина празен. А ми струваше цяло състояние. Но когато купих стадото с крави и построих всичко това, не знаех, че един тип от другия край на селото държи целия този бизнес в ръцете си. Той има около шестстотин глави добитък. Може би някой ден ще нарасне търсенето на мляко, но точно в момента няма такова нещо. Понякога си правя сметката, че това мляко ми излиза по пет долара на кофа. А ти дали не знаеш как се дои крава?

— Не, но можах да се науча през всичките онези лета, когато работех във ферма, преди… колежа.

Внезапният въпрос бе заварил Джим неподготвен. Той едва не беше казал „Юридическия институт“.

— Питам те, защото човек се привързва към кравата. Тя е като кучето или почти. Когато ти се наложи да продадеш някоя, защото е престаряла, някак си ти става болно, нали разбираш?

— Разбирам — кротко отвърна Джим.

Пред двамата мъже се изпречи телена ограда. Отвъд нея имаше незасята нива, най-малко десет акра дълга, прецени Джим, в която тревата се накланяше от лекия ветрец.

— Пасище за говедата за клане, ето това беше. Отвъд потока има още. Не знам защо ти разправям всичко това, но предполагам, че просто имам нужда да поговоря с някого. Понякога човек трябва да излее болката си, иначе тя ще му пръсне главата. Извинявай, Джим.

— Всичко е наред. И моята глава щеше да се пръсне по едно време.

— Кейт като че ли се досети за тази работа, като се има предвид, че препускаш из страната с това малко дете. Човек не прави такова нещо без причина, твърди тя.

Джим погледна часовника си. При тази скорост Кларънс щеше да му отнеме още един час, пък и последната му забележка беше прекалено лична.

— Трябва да прибера момиченцето си от къщата на Джени Мейси — рече той. — Вече съм закъснял.

— Да, разбира се. Не исках да те задържам. Децата винаги са на първо място. Винаги. — В очите на Кларънс имаше сълзи. — Никой не знае това по-добре от мен.

Този човек беше болен, сериозно болен, в много отношения. С натежало сърце и с тежка крачка, Джим си тръгна. Отново погледна часовника си. Наближаваше пет часът и цял ден не беше виждал Лора. Тя сигурно се чудеше къде е; може би плачеше за него. Той се втурна по пътеката, заобиколи хамбара и бързо пое нагоре по склона, накрая я завари да седи на тревата заедно с Рики и Кейт.

— Закъснял си да я вземеш и Джени я доведе у дома.

— Съжалявам. Утре ще й благодаря. Благодаря и на теб.

Канеше се да й обясни, че пътищата са задръстени, когато Лора се обади:

— Гледай, тате! Патенце!

Рики, който държеше тъничка книжка с картинки голям формат, и обясни, че „едно време“ била негова, но сега вече четял истински книги, затова я подарявал на Лора.

— Това е подарък от мен, макар че тя няма рожден ден — с известна гордост обяви той.

Джим беше трогнат.

— Много мило от твоя страна, Рики. Можеш ли да кажеш благодаря, Лора?

Очите й, тези загадъчни, яркосини очи като на Лилиан, блестяха от вълнение. Тя вече не плачеше за Миа. Децата забравяха толкова бързо! Но някъде там, далече, Мария знаеше, че тя е щастлива и обичана. Нервите му бяха толкова разнищени в този момент, че не беше на себе си. Малко оставаше и неговите очи да се напълнят със сълзи.

— Кажи благодаря — повтори той, както би направил един истински баща.

— Багодайя — каза Лора.

Рики направи ново съобщение:

— Щом навърши три години, смятам да я науча да чете, защото аз съм много добър в четенето. Знаете ли, че съм в първа група?

— Не, не знаех, Рики. Това е чудесно. Но все пак ще трябва да почакаш, защото на Лора й остават още няколко месеца.

— Тогава ще почакам, докато навърши три годинки. Много време ли има още дотогава?

— Ами, не е много — отвърна Джим.

Неволно погледна Кейт и извърна поглед, но все пак не и преди тя да го е усетила.

— Е, предполагам, че сега знаеш всичко за нас — рече тя.

— Не съм сигурен… — започна той.

— Видях те да вървиш с Кларънс и имам предвид онова, което сигурно ти е казал.

— Той е направо съсипан. Много съжалявам.

Като извърна лице от децата и понижи глас, тя изрече много тихо:

— Това е неговият живот. Целият му живот е тук. И ти ще трябва да напуснеш това място, нали разбираш, а днес май не си намерил работа.

Джим беше удивен.

— Как е възможно да си разбрала?

— Защото иначе щеше да ми кажеш. Пък и щеше да е изписано на лицето ти.

Това определено не беше простата жена, за каквато я бе взел във влака. Тя седеше, обгърнала с ръце коленете си. Като си помисли, че изправен, стърчи като върлина над главата й, той седна до нея.

— Тук няма да си намериш работа — рече Кейт. — Трябва да живееш в голям град.

— Не искам да живея в голям град.

После тя му зададе един смущаващ въпрос, толкова смущаващ, че той заекна, когато се опита да й отговори.

— Кой си ти, Джим?

— Това е един ужасно странен въпрос. Какво изобщо би могъл да означава?

— Искам да кажа, че имаш повече неприятности, отколкото ти се иска да признаеш. Ако не беше така, нямаше да оставиш миналото зад гърба си и да започнеш нов живот на близо хиляда мили от дома си. Във всеки случай това място не е подходящо за теб…

Обзет от гняв, той я прекъсна:

— Ти не знаеш нищичко за мен, Кейт, нито пък за това кое място е подходящо или не.

— Онзи ден минавах покрай къщата и чух музиката. Мъжете наоколо нямат грамофонни плочи с валсове на Щраус.

— Е, и? Беше много хубав валс. Звучеше много приятно и си помислих, че е добре Лора да го чуе.

— Ти избягваш отговора на въпроса ми.

— Не си ми задала въпрос.

— Зададох ти. Кой си ти?

— Наистина ли искаш да знаеш? Добре, ще ти кажа. Обрах една банка във Филаделфия и имам две бомби в колата си, затова преследвачите са по петите ми.

Кейт се усмихна.

— И малката ти дъщеричка беше в колата, нали? Не, Джим. Никой не те преследва. Ти бягаш по собствена воля. Знам, че си загубил жена си, но у теб има и нещо друго, което ме натъжава. И особено тъжно ми е за Лора.

Тази жена отиваше твърде далече! И все пак на лицето й беше изписано искрено и нежно изражение…

— Кларънс е много болен, това напрежение ти стига — отвърна й той също така нежно.

И тогава се появи онова изражение — беше го забелязал, после го бе забравил, а сега си го спомни — когато тя бе седяла на гърба на пъстрия кон, вперила поглед в околните хълмове. Това изражение бе придало мигновена красота на чертите й, които не бяха красиви, а просто правилни и без забележими недостатъци. Човек не би я забелязал в тълпата. И все пак тя привличаше вниманието.

В теб има нещо, което ме натъжава.

Кейт се изправи.

— Е, аз трябва да приготвя вечерята. Хайде, отивай да си свършиш работата, Рики. Кучетата са гладни и чакат теб.

За миг Джим ги наблюдаваше как отиват към дома си. После хвана Лора за ръка и тръгна нагоре по склона към мястото, което за много кратко време бе техен дом.

— Патенце, тате — бърбореше Лора, стиснала в ръце книжката с картинки. — Пате, тати.

— Да, пате. Много е хубаво, миличка — отвърна й той, докато мислеше напрегнато.

Първата му работа беше да приготви вечерята й, а след това трябваше да я изкъпе, да й прочете приказка и да я приспи. А после… после щеше да настъпи дългата нощ, той щеше да лежи буден и да продължава да мисли напрегнато.

„На хората не им трябва много — рече си Джим. — Като си помислиш, онова, от което наистина имаме нужда, е много просто — да не се страхуваме от утрешния ден.“



Край пътя имаше цяла редица гюмове с мляко, което се вкисваше в жегата. Беше девет и половина и Джим, който се връщаше от къщата на Джени Мейси, където бе завел Лора, завари Кларънс да стои вторачен в тях.

— Можеш ли да повярваш? — извика той. — Онези негодници са се успали и са пропуснали пикапа, който събира млякото. Това е последната капка. — Ритна яростно един гюм и го преобърна. — Всичко! Всичко, до което се докосна, се разваля!

Джим изправи гюма и рече кротко:

— Хайде да ги пренесем обратно. Ще трябва да ги изпразнят и да ги лъснат. Няма нужда да се разстройваш толкова много, Кларънс. Някои неща просто се случват.

— Нещата не се случват просто така! Хората позволяват да се случат. Откакто татко почина, вървим все надолу. Вината не е моя, аз се старая и старая, но нося нещастие на всичко, което докосна. Когото и да наема на работа, той не ми помага. Понякога си мисля, че всички са против мен, че искат да се проваля, че ми завиждат, те упорстват, зад гърба ми, те…

Джим впери поглед в лицето на този беден човечец, чиято уста беше изкривена подобно на скъсана маска, той преживяваше пълен срив.

— Хайде. Давай да пренесем гюмовете обратно в обора.

— Не искам дори да припаря до обора. Ако ги видя, ще им дам да се разберат, а те ще напуснат и какво ще правя после? Въобще какво ще правя? Затънал съм в тази каша и ръцете ми са вързани, а на врата ми е стегнато въже. Разбираш ли?

— Послушай ме, Кларънс. Ще отида да изпратя мъжете да пренесат гюмовете. А след това ние двамата с теб ще се поразходим.

Двама млади мъже пушеха пред обора, когато Джим ги прекъсна.