Въпреки това, действайки според теорията, че човек трябва да чуе цялата история, преди да отсъди, той отиде направо във фабриката и се представи, за да отговори на въпросите и да разкаже версията за живота си, което ставаше все по-лесно с всяко повтаряне. Съпругата му беше починала, имаше малко дете, бе напуснал осигурителната компания във Филаделфия, притежаваше добра квалификация.

Както се оказа, интервюиращите го мислеха по същия начин. Когато му казаха каква заплата ще получава, а тя всъщност съвсем не беше лоша, нямаше как да не си помисли, че тези хора не биха му повярвали, ако им кажеше какъв данък общ доход е платил през последната година.

Е, добре, щом се налагаше, щеше да се примири. Не богатство търсеше точно сега, макар че богатството беше нещо много приятно. Във фермата на семейство Бенсън нямаше богатство, но бе наистина божествено да се събуждаш там всяка сутрин. Тази ферма обаче не беше негова.

Ето защо Джим зададе няколко практични въпроса. Какви бяха наемите в този град? С тази заплата би ли могъл да наеме малка къща с двор, или би могъл да си позволи хубав апартамент, по възможност близо до парка? Можеха ли да му препоръчат някои добри детегледачки? Една от жените, работещи в офиса, му направи любезно предложение. Ако дойдел пак в събота, тя с удоволствие щяла да го разведе наоколо, да му покаже места, където би могъл да живее удобно, да се уговори с някоя дневна детегледачка. Затова, след като почти бе взел решение да приеме — стига, разбира се, някое много по-привлекателно предложение да не се изсипеше направо от небето — той си тръгна.

На връщане мина по друг маршрут през града и карайки колата по няколко улици с три платна и с по-приветлив вид, Джим си помисли, че ако обратният път в събота имаше успешен завършек, това в края на краищата можеше да се окаже нелошо начинание. Ето как настроението му възви от хубаво към лошо, а след това обратно — от лошо към хубаво. В едно беше сигурен — ваканцията бе свършила.

Бе закусил рано и все още не бе обядвал, затова беше гладен и като стигна края на града и наближи магистралата, спря в една закусвалня, взе някакъв изоставен от клиент вестник и го прочете, докато ядеше сандвича си. В тези местни вестници нямаше много новини, пишеха главно за спорт и политика, както се очакваше, макар че от време на време на специална страница публикуваха по някоя история за необичайна и интересна човешка съдба.

Боже господи! Боже господи!

Лъжичката, с която разбъркваше кафето си, падна и изтрака на масата. Чашата се разля и остави разширяващо се кафяво петно върху коленете му.

Някакъв мъж на име Улф от Западна Вирджиния съдеше държавата за незаконен арест. Пътувайки с двегодишно момиченце на задната седалка на колата си, той бил спрян, закаран в полицейски участък и задържан там в продължение на пет часа, докато жена му не уверила полицаите по телефона, че той само отвеждал детето им на гости при родителите си. По-нататък се казваше, че той вероятно е бил объркан с друг мъж на име Улф от Ню Йорк, който наистина е отвлякъл собственото си дете. Артър Сторм, говорител на Лилиан Бъзли, майката на детето, бил заявил: „Доналд Улф непременно ще бъде намерен. Той най-вероятно се крие някъде из провинцията. От такъв район произхожда и е много вероятно да отиде пак в някой провинциален град, където би могъл да си намери работа. Но няма никакво съмнение, че където и да се намира, ще го открием и това няма да ни отнеме много време. Ще го изровим от дупката му“.

В продължение на няколко минути Джим стоя така, вперил поглед във вестника. Нямаше сили да се изправи на краката си. Нямаше сили да се изправи пред тази нова действителност.

Няма никакво съмнение, че ще го открием.

Защо бе казал току-що на тези хора, че пътува с тригодишното си момиченце? Трябваше да се върне при нея, без да губи нито минута. И като скочи на крака, залитайки, той остави десетдоларова банкнота, тръгна си, без да изчака да получи рестото, и стигна тичешком до колата.

Искаше да кара много бързо, но не посмя, защото се страхуваше да не го глобят за превишена скорост. Следобедът тъкмо преваляше, когато подкара по главната улица с нейните червени тухлени къщи, която му бе относително позната и въпреки душевните страдания му вдъхна смътното усещане за спокойствие. Единственото, което трябваше да направи, преди да се оттегли във фермата, бе да купи още няколко вестника.

— Мистър Фулър! Вие все още сте тук? Мислех си, че вече сте в Мемфис или в Атланта, или някъде другаде. — Доктор Скофийлд бе застанал зад Джим и се канеше да си купи списание. Моментът не беше подходящ да се увлича в разговор с някой толкова общителен като доктора. Щом човек веднъж попаднеше в приятелските му лапи, беше невъзможно да се измъкне.

— Да, все още съм тук — любезно отвърна той, — но много скоро заминавам.

— Често се сещам за вашата млада госпожица. Повръща, повръща и веднага щом се почувства добре, доби куража да си поиска бонбони. Спомняте ли си? Човек трудно може да откаже на тези сини очи?

— Не ще и съмнение. Но аз й отказвам. Строгият баща, нали разбирате?

— Не изглеждате строг. Ама вие май много добре се спогаждате с Кейт и Кларънс, щом се застояхте толкова дълго. Тези двамата са хубава двойка. Познавам Кларънс от дете.

Със списания и вестници под мишница, двамата вървяха към паркираната кола на Джим. Но когато стигнаха до нея, Скофийлд продължаваше да приказва и нямаше никакъв начин да го спре, освен да се държи грубо.

— Жалко е, че имат такива големи неприятности.

„Неприятности значи — помисли си Джим. — В момента, докторе, аз съм най-неподходящият човек, който би могъл да съчувства на когото и да било за неприятностите му.“

Но след като подпря рамо на колата, докторът очевидно имаше още какво да каже:

— Те са много интересна двойка, не смятате ли? Кейт не обича да го показва, но е много интелигентна. А той е един невинен мечтател, усилено работи, но не постига нищо. Прекалено нежен и лековерен за този модерен свят. Затова всичко лежи на гърба на Кейт, това е много, много тежко бреме.

Човек би могъл да каже, че докторът разпространява банални клюки, което навярно се дължеше на това, че живее на място, където никога не се случва нищо важно. И вероятно бе така. Или пък се дължеше на искрената му загриженост.

Скофийлд продължаваше да го задържа, макар че на Джим му се искаше да заобиколи колата от другата страна, да се качи и веднага да си тръгне.

— Кларънс е роден фермер и трябваше да си остане такъв, също като баща си, вместо да се опитва да се превърне в главен изпълнителен директор на някаква огромна корпорация. Ами че той изхарчи цяло състояние за този имот, горе-долу всичко, което притежаваше, предполагам, и сега е задлъжнял на целия град. Бедничкият, дължи на банката, дължи на всички. Хората бяха търпеливи, защото открай време познават семейството, но търпението си има граници. Всъщност чух, че границата на търпението е шейсет дни, а след това ипотеката ще бъде обявена за просрочена, а имотът сложен под възбрана. Не знаехте ли?

— Не — каза Джим и машинално добави: — Съжалявам да го чуя.

Може би именно по тази причина, след като бе предложила да развеждат конете заедно, Кейт бе променила началния час. В интерес на истината, най-малко от една седмица той дори не я беше виждал на кон или където и да било наоколо.

— Това е истинска катастрофа — добави съжалително Скофийлд. — Чудя се къде ли ще отидат да живеят.

Джим тъкмо си мислеше: „Аз се питам къде да отида“, а после малко го досрамя от собствения му егоизъм. Ако можеше да им помогне, щеше да го направи.

— Приятно ми беше да ви видя отново, докторе — каза той. — Помогнахте ни в много труден момент. Но вече трябва да се връщам при Лора. Закъснявам.

С купчината вестници на седалката до себе си първото, което трябваше да направи, бе да отиде да ги прочете. Ще го изровим от дупката му, казваше Артър Сторм. Тя все още носеше името на Бъзли. Но не ще и съмнение, много скоро щеше да се казва мисис Сторм. Ще го изровим от дупката му. Лека болка прониза слепоочията му. Нека Лора да остане до по-късно при Джени днес. Щом беше там, значи беше на сигурно място. Точно в момента той нямаше нито желание, нито сили да я закара обратно в къщата. Боже мой, колко още можеше да издържи човек на този ужас?

Колкото се налагаше — това бе отговорът, единственият отговор. Значи той щеше да издържи. Да.



Вече бе паркирал колата си и отиваше към къщата, когато видя Кларънс да стои сам до оградата. Имаше нещо в позата му — както се беше облегнал с лице към хълмовете — което привлече вниманието на Джим. Просрочена ипотека, бе казал доктор Скофийлд. Да напусне всичко това и да отиде… Къде? Той и тази нежна и крехка жена. Всеки би могъл да види колко е крехка, особено както я бе видял самият Джим в онази единствена сутрин, когато бяха спрели да напоят конете. Божията земя, бе казала тя. А имаха и момчето, това малко дяволче, което изглеждаше толкова мило. Порядъчни хора. Какво щеше да стане с тях? Ръката му напипа топлото тежко портмоне препаска под широката му риза. Неговото присъствие там несъмнено го караше да изпитва известно облекчение. Както се беше облегнал там на оградата, фермерът несъмнено би дал всичко, за да притежава малка част от това облекчение. И въпреки това него никой не го преследваше…

Кларънс се приближи.

— Обещах да ви разведа да разгледате и останалата част от фермата, но не изпълних обещанието си.

— Няма значение. Не бързам. Може някой друг път.

— А какво ще кажете да го направим сега? Хайде. Ще ви разведа наоколо.

„Той иска да говори — внезапно осъзна Джим. — Просто не иска да бъде сам.“ И си спомни как само преди няколко седмици самият той бе седял в колата си на кръстопътя, копнеейки за присъствието на някого, на когото и да е, което да го стопли в самотата и страха му.