Но най-напред трябваше да започне с най-важното. Тази сутрин беше малко притеснен за дневната детска градина. Лора съвсем не бе свикнала да общува с деца, освен с онези, които щъкаха насам-натам из Сентрал Парк. И все пак предишната вечер с готовност бе приела непознатите възрастни хора и шестгодишното момче. Доктор Скофийлд бе отбелязал, че тя е „силно“ дете. Дали беше имал предвид физически или като характер?

Джим май трябваше да се надсмее леко над себе си. Никога преди не е бил толкова притеснителен. Никога не се беше терзал чак толкова дори за най-важни съдебни процеси или изяви; винаги е бил уверен в себе си. А ето че сега придиряше за най-дребните неща, които засягаха това мъничко момиченце.

Само няколко часа по-късно разбра, че не е било необходимо да се притеснява. В малката забавачка на Джени Мейси той се задържа цял час, за да се увери, че всичко е наред.

— Свиква като патенце с водата — увери го Джени. — Вижте я как си играе с тези кубчета. Подредила ги е на пирамида и изглежда много доволна. Наистина не е необходимо да се притеснявате за това дете, мистър Фулър. Моят Томи е точно на възрастта на Лора и не изглежда така спокоен като нея, макар че е в собствения си дом.

Ето защо, изпълнен с приятното чувство на облекчение, Джим си тръгна и се прибра в така наречения си „ваканционен дом“.

Наслаждаваше се на лукса, че няма да прави нищо през следващите няколко часа. Чак до тази минута, когато изведнъж настъпи мир и покой, той не бе осъзнавал до каква степен през последните дни е бил ужасен и изтощен. Може би щеше да вземе една възглавница и книга, да легне на сянка и просто да безделничи.

Беше на половината път до къщата, когато вниманието му бе привлечено от една жена, която прекосяваше на кон пространството пред обора. Гледката беше впечатляваща — изправената й стойка на седлото, червеникавата й коса, искряща под периферията на шапката, великолепния петнист кон, бял с тъмнокафяви пръски. Трябваха му няколко секунди, за да разпознае Кейт Бенсън, а и на нея й трябваха още няколко, за да го види.

Когато се приближи до нея, тя вече слизаше от коня.

— Надявам се, че сте прекарали добре първата си нощ тук, а, Джим?

— Не можеше да е по-добре. И на Лора не можеше да й понесе по-добре първият ден в забавачката.

— Толкова се радвам. Така си и мислех. Лора е дете с характер, нали?

— Опасявам се, че не знам достатъчно за децата, за да преценя.

— Е, повярвайте на мен, така е. Вие яздите ли?

— Едно време бях много добър ездач, но от много години не съм се качвал на кон.

— Щом веднъж сте били добър ездач, това не се забравя. Имаме друг кон, ако поискате. Елате, ще ви го покажа. Той е на пасището, онова зад птичарниците.

Едно доресто шотландско пони с къдрава грива, не по-едро от много голямо куче, пасеше редом с голям, тъмен на цвят кон.

— Шетландското пони е на Рики, разбира се. То е неговото съкровище. Казва се Ребит7, но не ме питай защо. Този, петнистият, е Елф, а големият кон ей там е Капи.

— Кон с плавен, висок ход — отбеляза Джим. — Капи е елегантен бегач от Тенеси, ако си спомням добре.

— Да, красавец е, нали? Това е конят на Кларънс, но той вече не язди. Има някои проблеми и ездата не му понася. Едно време всяка сутрин яздехме нагоре към хълмовете или понякога просто обикаляхме целия имот. Все успявахме да намерим време за това, каквото и да се случеше. А сега трябва да яздя сама.

— Като вземаш ту единия кон, ту другия, защото и двата имат нужда от раздвижване, нали?

— Точно така. Но не ми харесва особено да яздя големия. Не съм свикнала с лекия му галоп. Но и той има нужда от внимание, така че го яздя. Какво ще кажеш, искаш ли да го пробваш?

— Ще кажа, че ще ми хареса, и то много.

— Добре. Ще те чакам утре сутринта, след като заведеш Лора в забавачката на Джени.



— Нека да караме по-леко, след като не си яздил толкова дълго — предложи на следващия ден Кейт.

Така че изминаха няколко мили в тръс около стопанството, което се оказа далеч по-обширно, отколкото Джим беше предполагал. Бе очаквал, че Кейт ще бъбри пред цялото време, но тя мълчеше.

Имаше определена разлика между вчерашната жена и днешната. Нещо се беше случило. Може би беше нещо банално, а може би не. Но това не бе негова работа.

След известно време спряха, за да напоят конете в малкия поток, и останаха така, потънали в мълчание. Дори от това разстояние си личеше разнообразната растителност: бял бор, кучи дрян, който в ранна пролет е наподобявал облаци, азалии и рододендрони, достигащи три метра и половина, които Джим беше забелязал по време на пътуването си сред тези хълмове.

— През есента — внезапно се обади Кейт, нарушавайки тишината — смрадликата става оранжево-червена като пламък. Кларънс нарича това място Божията земя.

— Да, Божията земя — повтори Джим.

В душата му се надигна огромно чувство на благодарност. В търсене на безопасност беше докарал Лора чак тук и макар да не възнамеряваше да се установи точно на това място, името бе добро предзнаменование. Със сигурност следващият етап от пътуването им щеше да им осигури пълната безопасност някъде сред тези хълмове.



Независимо как щеше да се развие бъдещето, щеше да запомни този малък отрязък от време с неговата изключителна тишина и спокойствие. Дори времето беше умерено топло. Лора изглеждаше в цветущо състояние в детската група, като се учеше да дели играчките си с другите и да защитава правата си; беше се научила да се смее по много особен начин и пред очите му започваше да губи бебешкия си вид. Всеки ден Джим прекарваше по един час в здравословно яздене, умиротворен от усещането за тишина и простор.

Кейт Бенсън очевидно бе променила часа на утринната си езда, но той нямаше ни най-малка представа защо и тя не му липсваше. Рядко виждаше нея или Кларънс; първоначалното му впечатление, че искат да се сприятелят с него, трябва да бе погрешно.

Един ден, на връщане от езда, той мина с коня си покрай Кларънс.

— Ездата се отразява изключително добре на Капи — рече Кларънс.

— На мен също ми се отразява изключително добре. Ние с него се харесваме. Почти си говорим.

— Знам, на мен ми липсва. Може някой ден отново да започна да яздя.

Кларънс определено изглеждаше съвсем различен, сякаш се беше променил почти за една нощ. Здравословният му загар бе някак избледнял и лицето му изглеждаше болезненожълто; дори бялото на очите му и кафявите ириси сякаш имаха жълтеникав оттенък.

— Личи си, че ти харесва тук, Джим. Не си възнамерявал да останеш три седмици, нали?

— Три седмици. Къде отиде това време? Не е възможно да са изминали…

— Изминаха, този вторник стават три.

Джим поклати глава.

— Май престанах да боря дните. При цялата тази тишина и спокойствие… аз съм като дете в магазин за играчки или в сладкарница.

Уморена усмивка премина по лицето на фермера и се стопи.

— Добре ли си, Кларънс? Виждаш ми се уморен днес.

Човекът сви рамене.

— Погледни цялата тази суматоха наоколо. Само врявата в тази ферма може да те накара да се почувстваш уморен.

— Прекалено дълго ли се застояхме, Кларънс? Кажи ми истината. Дали къщата не ти трябва за нещо и не искаш да ми кажеш да се омитам, а?

— Не, не. Ами… истината е, че ние си говорехме, Кейт и аз, за това, дето ти каза, че си търсиш работа, и се чудехме… Не е наша работа, но се питахме колко дълго ще останеш тук с детето.

Ти изхвърляш от съзнанието си нещата, пред които не искаш да се изправиш, така както изхвърляш и лошите спомени…

— Прав си, Кларънс. Твърде дълго се задържах тук. Трябва да се захвана за работа.

— О, не исках да кажа това — възрази той. — Забрави думите ми. Просто прави онова, което е най-добро за теб. Не исках да кажа, че трябва да останеш или да си тръгнеш. Само се чудех.

Няколко минути по-късно Джим се качи на колата си и пое към вестникарската будка в града. Докато си купуваше местния вестник, за първи път забеляза нюйоркските списания и вестници на най-горната лавица.

— Продавате ли много от тези? — попита той.

— Купуват ги само двама учители от гимназията. Просто не мога да си представя защо се интересуват от тези работи, но е така, тъй че им поръчвам по някоя бройка.

Докато оглеждаше колонките, където би могъл да открие новините, пренебрегвани от него през тези прекрасни дни в страната на мечтите, той едновременно изпита облекчение, като не откри нищо, и се ядоса на себе си за нехайството и небрежността си. А после, подтикнат от този внезапен пристъп на загриженост и тревога, си купи три вестника от по-отдалечени и изолирани градчета, седна в колата и прочете всички обяви за работа. Само една като че ли предлагаше някаква перспектива — място на технически секретар (началник-канцелария) в на вид процъфтяваща фабрика за ризи в процъфтяващ град. Той, разбира се, не знаеше нищо за производството на ризи, но канцеларията си беше канцелария — кореспонденция, заплати, наемане на работа, данъци. Като се имаха предвид сложните главоблъсканици, с които се беше справял у дома и отвъд океана, със сигурност щеше да успее да се справи с тези задачи.

Ето защо на следващия ден Джим помоли Джени да задържи Лора в забавачката до късния следобед, в случай че той се забави, тъй като до там и обратно имаше шейсет мили, а и не бе известно колко ще трае интервюто.

Щом хълмовете се изгубиха от погледа му и излезе на магистралата, започна да става все по-горещо. Помисли си, че лятото трябва да е подранило. Дали това не бе нормално за тази част на страната? Климатичната инсталация на колата съвсем бе отслабнала и издухваше само лек, топъл ветрец; облаци правеха скучния пейзаж да изглежда още по-скучен, тъй че Джим трябваше да положи усилие, за да запази доброто си настроение. При влизането в града се наложи да се постарае още повече в тази насока. Всичко наоколо изглеждаше старо, но не притежаваше чара на нещо старомодно или старинно, просто бе старо и мрачно, едно градче от индустриалния век, което бе на път да отмре. След като паркира колата и тръгна по улицата, си помисли, че тук дори мирише на старо. Сърцето му се сви. Това бе град, в който човек не би искал да прекара детството си и да израсне. Някой ден щеше да се промени, но това нямаше да стане достатъчно скоро за Лора.