— Изведнъж ми хрумна нещо. Има едно семейство, което живее по-нагоре, близо до планините, Кларънс и Кейт Бенсън, та те имат селска къща в имота си. Навремето неговите родители живееха в нея, но сега май стои празна. Страхотно място за вас, ще можете да си починете и да съберете мислите си. Имате вид на човек, който се нуждае от почивка, а те са най-добрите хора, които някога сте срещали.

„Значи изглеждам така, както се чувствам“ — помисли си Джим, докато обясняваше, че вече познава семейство Бенсън. Спомни си за селската къща, която Бенсън му беше показал. Спомни си някакви канадски ели, поклащащи се от силния вятър.

— Те са хора от първа класа и ще бъдете в пълна безопасност при тях с това ваше детенце. Искате ли аз да им се обадя по телефона и да ги попитам?

— Да, моля ви — отвърна Джим.



Къщата изглеждаше направо съвършено чиста на следващия ден, когато Джим пристигна във фермата с Лора и натоварената кола. Дори имаше много приветлив вид. На всеки прозорец висяха бели пердета, прясно изпрани и колосани; леглото и боядисаното в жълто детско креватче, останало от ранното детство на момчето, бяха застлани с чаршафи, които изглеждаха нови. От онова време бяха останали също високо столче и кошарка и Джим през смях отбеляза, че Лора вече едва ли би се съгласила да ги използва.

— Тя обича да показва колко е самостоятелна, ако трябва да се изразя тактично. Не, Лора! Не пипай.

Тя беше забелязала една великолепна гардения, поставена на етажерката за цветя.

— И е много послушна — отбеляза Кейт.

— Невинаги. Спомняте ли си стафидите? Вижте я как мирише цветята.

— Цветята на Кейт — каза Кларънс. — Тя се надяваше да снабдява с цветя всички цветари и разсадници наоколо, но нещата просто не се развиха по този начин. Ей това там долу е нейната оранжерия. Виждате ли я, зад хамбара?

Проследявайки с поглед движението на пръста на Кларънс, Джим погледна надолу към зеленината, пасбищата, царевичната нива и обраслите с гори хълмове.

— Всяка сутрин, като се събудите, ще ви радва тази прекрасна гледка, мистър Фулър — рече Кларънс.

— Джим, моля. Казвам се Джим.

— Добре, Джим. Някои хора не биха оценили всичко това и дори не биха харесали тишината и спокойствието тук, но аз подозирам, че ти не си от тях.

— Подозренията ти са верни. Доктор Скофийлд ми каза същото, че това място е много подходящо за нас. Между другото, ще ти платя в брой. Естествено все още не съм си открил сметка в тукашната банка.

И Джим извади няколко банкноти от джоба си.

— Джим Фулър! Това са двойно повече пари, отколкото поисках.

— Тази сума е наполовина по-малка от онова, което бих платил в някой курорт, а мястото не е по-лошо от много курорти, затова нека да не спорим.

— Но на мен просто не ми изглежда правилно. Наистина е така.

Този човек със сигурност беше истински праведник.

— Правилно е — изрече твърдо Джим.

— Е, няма да кажа, че тези пари са ни излишни. Може и да изглеждаме състоятелни, но не сме. Макар че, погледни нататък; всичката земя до онези хълмове е наша.

— Може би ще вземеш добра цена за този парцел — каза Джим. — Такава плодородна земя…

— Добра цена! Само през трупа ми. В най-буквалния смисъл на думата! Това е наследството на Рики, за него е и за неговите деца, и за техните деца.

— Засегна болното му място — обясни Кейт. На Джим му се стори, че тя е леко сконфузена. — Тази земя е животът на Кларънс. Но стига толкова засега. Почти е време за вечеря.

— Така е — съгласи се Джим. — Ще трябва да разопаковам тези хранителни продукти и да се захвана с готвенето, защото Лора ще започне да хленчи. Тя обича да се храни в точно определен час.

— Тази вечер не ти трябват, Джим. Можеш да започнеш с домакинстването от утре. Днес ще вечеряте с нас.



Масата беше сервирана в пристройка към кухнята, откъдето добре се виждаха печката, шкафовете, мушкатото в саксии на прозоречния перваз и две кучета, които ядяха от купичките си.

Сякаш за да запълни някаква пролука в леещия се разговор, Джим направи забележка за кучетата.

— Доколкото си спомням, Кейт, на снимката, която ми показа, имаше две колита. Прав ли съм?

— Така е. Джеф умря от диабет. Този еърдейл-териер е заместникът му. Кръстихме го Бъстър. Пълна противоположност на Мът, нали?

— Мът. Това не е ли доста странно име за едно чистокръвно коли? — отбеляза Джим.

— Казваше се така, когато го купихме, и запазихме името му, защото вече си го знаеше. Освен това той е тя. — Кейт вдигна ръце, изразявайки престорено недоумение. — Можете ли да повярвате?

Жестът му хареса, както и начинът, по който очите й се разшириха някак удивено. Рики направи важно съобщение:

— Бъстър е мой. Аз си го избрах. Там имаше пет кученца, но ние двамата с него веднага се харесахме, затова той е моето куче.

— Бау-бау — обади се Лора.

Рики се обърна към нея:

— Кажи „куче“.

— Бау-бау.

— Не така. Кажи „куче“.

За миг Лора изглеждаше така, сякаш обмисля въпроса. А след това изведнъж каза:

— Куче.

Всички се засмяха и й изръкопляскаха, а Рики важно заяви:

— Аз мога да я науча. Искате ли да я науча? Аз мога да чета, да знаете.

— Чеувено — каза Лора. — Чеувена светуина стоп. Зеуена светуина отива.

Отново всички се засмяха, а Джим възкликна:

— Ама какво става, за бога? Аз никога не съм я учил на това.

— Сигурно сама е направила връзката — рече Кейт. — Видяла е, че спираш и тръгваш според светлините.

— Но това е невероятно!

— Всъщност не. Наследствено е. Хващам се на бас, че ако можеше да попиташ родителите си, щяха да ти кажат, че на нейната възраст си говорил също толкова добре. А и при жена ти навярно е било същото.

— Не знам. Никога не съм питал майка й за това кога е проговорила. Искам да кажа, майката на Лора.

Това прозвуча странно. За бога, говори естествено. Произнеси името й: Ребека.

— Ние с Ребека никога не успяхме да стигнем до разговори за такива неща. Всичко стана толкова бързо, искам да кажа, че времето, което прекарахме заедно, беше кратко.

— Тя много ли тъгува за майка си?

— Ребека беше толкова болна, че се наложи да наемем бавачка, която да се грижи за Лора. Ако изобщо тъгува за някого, то е за бавачката, макар че сякаш вече забравя за нея и това става по-бързо, отколкото очаквах.

Дотук беше вярно, но останалото, това, че лъжеше тези добри хора, щеше неизбежно да доведе до нови лъжи. Че как иначе? Седеше на масата на тези приятели, на тези добри, прости хора и ги мамеше.

Прости ли? Кой би могъл да каже какво точно означава думата „прост“?

— Следващата къща, онази, покрай която се минава надолу по пътя при завоя, е на моя приятелка — каза след малко Кейт. — Тя е работила в детска градина и има разрешително за дневна детегледачка. Може би ще решите да изпратите Лора при нея. В момента тя се грижи за две деца и за нейното собствено, което е на две годинки. Джени умее чудесно да се оправя с деца.

Джим нямаше никакво намерение да остава тук повече, отколкото би прекарал в някой курорт. Сега искаше само да се наслади на почивката, да спре да бяга и да си поеме дъх. Но от друга страна, какво щеше да прави Лора по цял ден? Може би щеше да е добре през следващите седмица-две през деня за нея да се грижи бавачка. Пък и това беше място, където можеше да я остави, докато обмисляше дяволски сериозно следващия им ход.



Събуди се в предутринния хлад, отвори входната врата и застана на стълбите, за да наблюдава как слънцето ще се изкачва в небето. Беше прохладно, птиците чуруликаха, а в дъното под склона хората вече работеха във фермата. Надничарите пристигаха с очуканите си стари автомобили; двама мъже изнесоха гюмове с мляко край пътя, откъдето явно скоро щяха да минат да ги приберат; някой извличаше брана от бараката, докато друг тикаше ръчна количка с празни кошници към полето, където растеше нещо като сини боровинки.

Сто години ли бяха изминали от времето, когато самият той, макар и временно, беше част от тази невинна суматоха в стопанския двор? Сто години ли бяха изминали от времето, когато бе предавал багажа си на най-големите световни аерогари и с изящното си дипломатическо куфарче от естествена кожа се беше настанявал на седалката в първа класа на някой самолет? Погледна часовника си. Само след няколко минути би трябвало да е във Вашингтон, ако предположим, че делото не е приключено, и да се приготвя за възобновяването на споровете в съдебната зала. Само след няколко минути, вземайки предвид часовата разлика и ако не беше поел настоящия риск, неговата Лора би трябвало да се събужда във френската вила на Артър Сторм.

С тази мисъл в главата Джим трябваше да се втурне обратно вътре в стаята при детското креватче, сякаш за да се убеди, че не сънува, че Лора наистина все още е при него. Да, тя лежеше там, облечена с розовата си пижамка с щамповани зайчета, слончета и костенурки, която й беше купил. Модното палтенце, което тя носеше в онзи последен неделен следобед, бе хвърлил на тревата в Олбани, като по този начин се бяха разделили с последната реликва от предишния й живот.

Лора се размърда и се обърна, а той се отдалечи безшумно. Децата трябваше да бъдат насърчавани да спазват режим. Нежно и постепенно, той щеше да я научи да става сутрин в седем и половина. Закуската трябваше да бъде готова в осем и според книгите трябваше да съдържа главно пълнозърнести варива с плодове; веднъж седмично се полагаха яйца, бъркани или варени, но никога пържени.

Джим знаеше почти наизуст тези правила. Четенето на приказки можеше да става по всяко време; бе особено полезно след вечеря и преди лягане, като средство за отпускане. Вече беше започнал да събира хубавите стари книги с приказки, започвайки със „Зайчето Питър“ и постепенно стигайки преди няколко години до „Мрежата на Шарлот“. Никога не беше късно да започнеш да си правиш библиотека… Усети внезапна болка, като си представи полиците с книги, които бе оставил след себе си, разпределени по теми — историческа и художествена литература, биографии, а след това подредени по азбучен ред според името на автора. Кой ли ги притежаваше сега?